Кой спечели наградата "Не-Букър";? 31 октомври 2009

Говори се, че последният роман [Hilary Mantel - Wolf Hall], който спечели авторитетната английска литературна премия Букър, само за 48 часа се превърнал от аутсайдер във фаворит на журито. Как става така? Sam Jordison, чийто блог се публикува на сайта на в. „Гардиан“, замисля да проведе алтернативен конкурс сред читателите си, за да провери доколко техните вкусове съвпадат с тези на журито. Той предполага, че сред четящата публика има три групи, недоволни от решенията на авторитетното жури. Една от тях оспорва тъкмо авторитета на хората, призвани да изберат книгата на годината – кои са те, кой ги е избрал и по какви критерии, остава неясно за широката общественост. Втората група е недоволна, че никога книгата, която те харесват, не печели. Третата група намира, че печелят книги с политкоректна тематика, а не романите с художествени достойнства.

Добре тогава, казва Sam Jordison, вие определете коя е книгата, която според вас заслужава награда. Не наградата Букър. А книгата, която заслужава наградата "Не-Букър".

В крайна сметка в шортлистата на читателите попадат пет заглавия:

Eleanor Thom - The Tin Kin

Simon Crump - Neverland

MJ Hyland - This Is How

Jenn Ashworth - Intimacy

James Palumbo - Tomas

Rana Dasgupta - Solo

Sarah Crown в блога си, също постван на сайта на Guardian, споделя, че без този конкурс тя едва ли би прочела някои от книгите, заслужващи читателското внимание. В това е смисълът на подобни алтернативни награди. Сара отделя три от романите - тези на Jenn Ashworth, Rana Dasgupta и Peter Murphy (последният не попада в шортлистата).

В българското информационно пространство се заговаря за две от номинираните заглавия още преди да бъде обявена надпреварата за Не-Букър. През юли - за "Томас" на Джеймс Палумбо, а преди това - за романа на Рана Дасгупта (тук и тук, и най-вече тук). Нямаше начин да не се говори за "Соло" - авторът е индиец, роден в Лондон и работил в Ню Йорк, но главният герой е българин (нищо, че се казва Улрих). Впрочем, това едва ли е от непознаване на българската именна система. Неколцина коментатори изказват предположението, че романът е с негативно клиширано третиране на българската тема, но не е така. Авторът е бил няколко пъти в България. Вярно, за кратките си престои едва ли би могъл да ни изучи дотолкова, че да бъде фактологически перфектен, но това все пак е роман, не документално разследване. Още повече, че е срещнал прототипа на главния си герой не в София, а в Тбилиси. Така или иначе, Дасгупта избира да ситуира героите си предимно в нашата столица - "и тъмна, и прашна,/и мръсна, и страшна". Но Дасгупта, който от десет години живее в прародината си Индия, напълно ни влиза в положението и разбира защо въпреки всичко "без тебе не мога -/ ти София моя, любов и тревога". А, да не забравя да спомена, че музиката е в центъра на повествованието - прототипът на Улрих (грузинецът), е оперен певец, а не химик, какъвто е главният герой в романа. И Дасгупта гледа по особен начин на чалгата - като на карашък от всякакви влияния. Като на музика, която е била е забранявана (а кой може да забрани музиката?). Едно на ръка, че Дасгупта не е музикант, той е писател.

Впрочем, всички отбелязват тромавостта в диалозите. Рана Дасгупта твърди, че тя е търсена. Редакторът му бил заявил: "Ама никой не говори така!". Не е вярно, контрирал Дасгупта, в България за тези неща - политика, история, съдба, - говорят сериозно. Все някой трябва да говори сериозно за тези неща в днешни дни на преоценка на ценности. Патетиката не е излишна.

Ако някой твърди, че авторът не разбира нищо от България, да вземе да се прегледа. Дасгупта търси опора в съхранените от нас ценности. А ние все ревем, че сме ги изгубили.

Е, читателите на "Гардиан" са класирали романа на Дасгупта на първо място. Следващият роман - на Палумбо, изостава с цели 4 точки. А пък третият (на Eleanor Thom) е за циганите. Май в това отношение и Букър, и Не-Букър си приличат :)


Read more!

posted by Illa @ 10/31/2009 03:30:00 сл.об., ,

Демокрацията като дестабилизация 28 октомври 2009

"Кремъл предупреждава, че демокрацията може да разнебити Русия", съобщи оня ден Ройтерс. Guy Faulconbridge информира за интервюто, което Владислав Сурков е дал за последния брой на сп. "Итоги". Пасажът, подтикнал репортера на световната агенция да постави такова заглавие на статията си, е следният:


Въпрос: На форума "Русия зове!" Владимир Путин заяви, че нашата икономика ще продължи да се изгражда върху основата на либерални принципи. Аналогични сигнали подава и президентът. Но историята на модернизациите говори, че те могат да се провеждат и силово. Според Вас, Русия способна ли е на либерална модернизация?

Отговор: Важно е да не се оплетем в терминологията. Тъкмо се оправихме с "модернизацията" и "иновациите", и вие предлагате "либерална модернизация"... Какво е това, не ми е съвсем ясно. Може би имате предвид неавторитарна модернизация, която се опира на демократичния строй. Разбира се, според мен, напълно е възможно да се осъществи такава модернизация. Идеята на президента за ненасилствена модернизация подчертава този момент. В първия си въпрос споменахте за индустриализацията, която беше проведена насилствено. Нашата задача е да докажем на самите себе си простата мисъл, че можем да се модернизираме като се опираме на демократичните институти. Но тук важното е да не объркаме либералното, демократичното общество с хаоса и безредието.

Макар Мао Дзедун да казваше, че големият хаос поражда голям ред, той по-скоро е имал предвид, че от разрухата се ражда твърд, а дори и тоталитарен режим. На нас не ни трябва такова нещо. Не ни трябва и Пиночет. Но ние трябва да знаем, че неконсолидираната и небалансирана власт, слабите демократични институции не могат да осигурят икономически ръст. Даже сега, когато властта е достатъчно консолидирана и подредена, много проекти се придвижват бавно и трудно. Ако се прибави и някаква политическа нестабилност, то нашето развитие може просто да бъде парализирано. Ще има много демагогия, много лобиране и разграбване на Русия парче по парче, но няма да има развитие.


Guy Faulconbridge накратко разказва кой е Владислав Сурков, за да подчертае значението на неговите изказвания. Твърди, че кремълският чиновник рядко прави публични изявления. Нарочен за главен идеолог на властта, Сурков и при Медведев запазва поста, което заема в президентството на Путин - заместник-ръководител на президентската администрация. Носят се слухове, че напоследък Патрушев и Наришкин са в немилост, но не и Сурков.

Кореспондентът на Ройтерс отбелязва, че Сурков има икономическо образование. Самият Сурков признава, че "не се занимава с икономика". Изобщо, твърде малко се знае за личността на Сурков. Първо, носи фамилията на майка си (в интервю пред "Шпигел" споделя, че баща му е чеченец с фамилията Дудаев и пет години, до развода на родителите си живее в Чечения). Второ, казва, че е женен за Наталия Дубовицка, но първата му съпруга е балдъза на А.Чубайс и не се знае кога или дали се е развел с нея, кога и дали е сключил официален брак с Дубовицка. Трето, знае се, че е завършил Московския международен университет, създаден през 1991 г. с американска помощ. Преди това е учил по малко в Московския институт по стоманата и сплавите, както и в Московския институт по култура (със специалност "режисура на масовите театрализирани представления", т.е. на манифестациите), но не ги е завършил, защото заминава като войник в съветските части в Унгария (говори се, че бил в спецчастите на военното разузнаване). Работи в структури, подчинени на Ходорковски. За кратко е първи заместник-директор на Обществената руска телевизия преди да бъде назначен в Президентството през 1999 г., в края на която Елцин подава оставка и Путин става и.д. президент на Русия.

Оглавява Съвета на директорите на "Транснефтпродукт". Инициира създаването на младежката организация "Наши", която напоследък се кани да съди авторитетни западни вестници заради упреци, че движението е националистическо и че преследва журналиста Подрабинек, реагирал остро на нареждането на властите до собствениците на заведение за бързо хранене да сменят името на заведението (собствениците веднага изпълняват нареждането и заведението вече не се казва "Антисоветская", а "Советская").

Вл. Сурков пише текстове за песни и разкази. През лятото беше набеден, че е автор на романа "Околонулата". Романът е публикуван в списание, чийто главен редактор е Андрей Колесников. В последния брой на списанието излиза рецензия за романа, в която със (само)ирония се разказва откъде романистът е взаимствал идеи за сюжета - от "Чайка" на Чехов, но най-вече от "Хамлет" на Шекспир. Рецензентът демонстрира ерудиция и чувство за хумор. "Не знам кой е написал романа, но [Сурков] със сигурност е написал реценцията", се казва в редакционното въведение. В статията си Вл. Сурков подхвърля:


Питах художествения си ръководител А.И.Колесников: "Уважаеми, А.И., аз съм ви колумнист и искам да знам истината. Да не би случайно да съм публикувал роман при вас? Например, "Околонулата"?". А.И. отговоряше дълго и неопределено.


Владислав Сурков също избягва директния отговор.

Впрочем, "художественият ръководител" Алексей Колесников е същият този журналист, който "изключи" България от проекта "Южен поток".


Read more!

posted by Illa @ 10/28/2009 02:42:00 сл.об., ,

Продавачът на климатици като духовен лидер 20 октомври 2009

Няма вече големи писатели, казва Владимир Сорокин. Не може сега да се очаква от литературата да бъде съвест на нацията, "трябва да погледнем към други области на живота, към представителите на други професии. Съвестта на нацията не винаги е свързана с литературното слово, а просто - с думите. Продавачът на климатици може да стане съвест на нацията. Мисля, че той без проблеми би се справил с такава роля...".

Но бившият руски премиер Касянов вярва, че нещата ще се променят, че скоро хората, свикнали да получават уважение за професионализма си - творческата и техническата интелигенция, ще се събудят и ще възроптаят срещу потъпкването на честта си. Касянов смята, че в Русия всичко става бавно, но днес нещата заприличват на ставащото в съветските времена - хората обсъждат проблемите около масата в кухнята и формират обществено мнение, което не присъства в масмедиите, но което изисква да бъде взето предвид. Когато на гражданите бива казвано в прав текст: "Не се и надявайте, нищо няма да се промени. Вие сте без значение!", подобно унижение автоматично предизвиква реакция. Затова образованите хора имат усещането, че скоро нещата ще претърпят обрат и те ще могат да участват в политическия живот, в процеса на изработване на политически решения.

В. Сорокин май няма такива усещания. Сорокин не е случаен писател за разлика от руските автори, издавани в масови тиражи у нас напоследък. (Впрочем, сред рекламираните "представители на съвременната руска литература" има едно име, заслужаващо специално внимание - Олег Рой обича да позира пред фотографите така, че бицепсите му да не останат незабелязани, но пише в жанра "женски романи". Сполучливо маркетингово попадение, не ще и дума).

Не е случаен писател и Виктор Пелевин. Дмитрий Биков казва, че "тази есен" ще излезе новият роман на Пелевин. За ползващите руски предлагам втората част на видеото, в което писателят-литературен критик споделя вижданията си относно тенденциите в развитието на руската литература:

Биков твърди, че бъдещето е в "социалния реализъм". Като го слуша, човек остава с впечатлението, че популярност ще имат мрачните сюжети. Биков намира, че фантастите стават все по-реалистични, че хумористите стават все по-жлъчни.

Един от романите, споменати от Биков, попада в "шорт-листите" на номинираните за две руски литературни награди ("Голямата книга" и "Руски Букър"): "Каменният мост" на Александър Терехов. Други "съвпадения" във вкусовете на двете журита са широкодискутираният роман на Леонид Юзефович "Жерави и джуджета", както и творбата на Борис Хазанов "Вчерашна новина".

Прилагам списък на заслужаващите внимание, според Д. Биков, произведения:

Терехов, Александър. Каменният мост
Минаев, Борис (да не се бърка със Сергей Минаев, предупреждава Д. Биков). Мъжки ден
Лазарчук, Андрей. Моят по-голям брат Иисус
Успенски, Михаил. Райска машина
Попов, Валерий. Да нарисуваме
Крусанов, Павел. Мъртъв език.

Интересни са размислите на Биков за връзката между литература и книгоиздаване. Критикът търси зависимости между характера на четивото, пасващо за пътуването в градския транспорт, и предпочитанията на издателствата. Дмитрий Биков смята, че западният читател предпочита развлекателни четива, с които да убие времето, изгубено на път за дома; докато руският читател има нужда от сериозни четива. "Руският читател се нуждае [от литературата като] докосване до язвата", казва Биков. "Животът дойде и ни пипна. Не можем да избягаме от него. Трябва да го цапардосаме с нещо. Трябва да се защитим от него - както казва Виктор Шендерович, "да си го връщаме на живота е руски национален спорт". Именно с такъв руски национален спорт ще се занимава руската литература", предполага Д. Биков.


Read more!

posted by Illa @ 10/20/2009 04:20:00 сл.об., ,

Има ли смърт в мрежата? 19 октомври 2009

Как да няма! Лесна работа - изтриваш си акаунта и виртуалната ти самоличност вече е в небитието. Е, IT-гурутата сигурно знаят как да го направят без да оставят следи. Но какво се случва с такива като нас, несведущи в програмирането, когато физически си отидат от този свят, а техните отражения продължават да обитават всемирната мрежа? Кой получава правата върху оставеното от нас в интернет? Важат ли в този случай наследствените права и правото на интелектуална собственост?

Не за пръв път поставям въпроса.

Немското списание Focus разказва история, която изважда този проблем от категорията на умозрителните хипотези. Шведката Сунива Гиртингер се обръща към пресата, за да принуди Facebook да закрие профила на починалия й приятел.

След смъртта на потребителя в мрежата остава безстопанствена огромно количество лична информация: електронна поща, профили в социални мрежи, пароли, данни за роднини и познати, споделени в блоговете.

Оправни предприемачи вече се възползват от ситуацията - има няколко сайта, които позволяват да оставиш там нещо като завещание, да ги упълномощиш да изтрият профилите ти от социалните мрежи след евентуалното ти представяне пред Свети Илия. Само че кой може да ти гарантира - какво администраторите на въпросния сайт ще направят с личните ти данни докато си още на този свят?

Не казвам, че създателите на тези сайтове непременно са недобросъвестни. Със сигурност повечето от тях имат добри намерения. Но така или иначе, възникнала е нова сфера на дейност, която се нуждае от регулация.


Read more!

posted by Illa @ 10/19/2009 06:35:00 сл.об., ,

Ден на прехраната 16 октомври 2009

Малко вяло мина у нас. БНР съобщи:

Към днешна дата около един милиард души в света не си дояждат, обяви директорът на Програмата по прехрана към ООН Жозет Шийрън. "Днес е световният ден на прехраната <...> И ще призова света да си спомни за хората, които нямат нищо в чинията си днес. Един на всеки шест души на Земята ще си легне гладен тази вечер", заяви Жозет Шийрън.

В Белгия пък избрали "Мис Клошарка 2009".

Не знам дали моето приятелче от Москва е информирано за тези събития, но есето му е великолепен отзвук на темата:


Тежко ми е нещо на сърцето. Ще ми се да можех да намеря някаква отвлечена тема, понеже това, което ме вълнува, още няма думи.


Исках да разкажа за един човек, когото мислех някак си да вмъкна в разказ, и този човек живее в мен вече няколко години, но разбрах, че така не става, не бива да взимаш късче от реалността и изкуствено да го тикнеш, буквално да го натъпчеш в разказ. Разказите май не се правят така.


Веднъж, когато тичах като куриер с някакви бумаги към Управлението на културата на "Кантемировска", се качих на рампата и видях странен човек.


Той седеше с лице към изхода на пейката, обгърнала квадратен стълб. Отдалеч още видях, че яде нещо. Седеше си сам, движенията му бяха точни като на гурман, наслаждаващ се на рядък деликатес. Приближавам се и постепенно в очите ми този човек придобива реални очертания. Той реже с пръст върху дланта си хапка от нещо невидимо (макар че аз сякаш го виждам, преставям си го!), хваща я с два дълги пръста, слага я в устата си и внимателно дъвче, дори притваря очи от удоволствие... Разбира се, аз се учудвам, възторгът ми се примесва с онова общочовешко чувство на срам, радостта от видяното възпира моралните ми задръжки (т.е. това сега го пиша така, а тогава изобщо не го мислех). Сигурно по същия начин бих наблюдавал някакви зверства, чийто неволен участник бих могъл да бъда. Както на войника му се налага да убива, така и на мен ми се случи да почувствам възторг от нереалното. Но това не е всичко. Без да имам сили да се обърна, аз вървях с широка крачка и точно след тази сцена видях следваща! Край другия стълб седеше човек в шлифер и старомодна шапка, той мачкаше самун хляб, държеше го с една ръка и гладно ръфаше от него.


Сърцето ми заби още по-силно... радостта направо ме сграбчи!


Живнах, възбудих се като че ли ей-сега съм бил с жена. Колко бездушно!


Но колко е хубаво да се къпеш в лъчите на женски поглед... все едно да си цвете в саксия, да си средище на грижи, недоловими ласкави слова "Ах, мой мили", - пръстите ме галят, листите ми се изправят, разцъфтявам, раста и се протягам, сякаш на палци, към тавана, за да го докосна, и върху пръстите остават следи от вар. Колко е приятно, когато нещо красиво ти обръща внимание. И дори не те притеснява колко си ужасен. И когато останеш насаме, извън полето на нечие зрение, на чужди минувачи, тогава можеш да усетиш безсмислието на своето съществуване.


На "Коломенска" от години има още един клошар. Облечен в "доисторически" шлифер, даже понякога носи фуражка без козирка, или камуфлажно кепе, обувки-половинки, и броди из улиците. Винаги го виждам и лицето му ми напомня за Кортасар. Веднъж го видях на видео: изпъкнали рибешки очи и тръба. И още - той си гледа в краката, пък през цялото време се усмихва, а ако не се усмихва, то няма и помен от отчаяние, а някакъв странен подем. Като че ли в непрестанното движение е същността на живота му, възможността да живее. Ако погледне натам, накъдето не води неговия път, той може да спре, а това е самоубийствено в неговото положение. Не обичам литературата заради това, че може да унижава човешкото достойнство, за този й словесен прагматизъм. Ето го човекът със сложна съдба - и това изречение стига, за да приключиш с него и да продължиш според сюжета си. Кому е нужна съдбата му? Втресе ме, мускулите ми заиграха. И ето ти го, този клошар кляка и наднича под лавката в търсене на изпуснати стотинки. Когато отказвах пушенето, му давах кутии цигари; той даже не спираше и не ме поглеждаше, кимаше и продължаваше по пътя си. Вървеше нататък. Вървеше нататък, независимо от всичко, каквото и да е времето. Понякога се смееше на нещо си свое, понякога пътем отпиваше чай от пластмасова чаша.


А веднъж през лятото се запознах на площад "Болотный" с друг човек. Вече не помня името му, но му викаха Паркиращия. Дойдох на Блатния прощад и седнах на тревата; правеха сцена, предстоеше благотворителен концерт. И внезапно до мен седна този дребен човечец, избелели от слънцето коси, рижав, и пронизителни, като от стъкло, сини очи! Той имаше малка бутилчица водка, сподели с мен сладката меденка. И ми разказа историята си. Днес му провървяло, разкрил престъпление. От църква в Китай-город изчезнала икона, струвала някъде към десет хиляди долара. Юрий (сетих се!) бил свой човек сред компания клошари, живеел с тях в изоставени сгради, ходил по местата, където те присядали да просят милостиня; и виж, че пренощувал при един от тези клошари, и тоя споделил, че взели иконата, и молел, помагай да я продадем, ще делим. Юрий останал като гръмнат и му взел иконата, и я занесъл на отчето. А отчето даже не го нахранило, дал му стотина рубли да се почерпи. Юрий от цялата тази история се почувствал герой, днес за него беше свят ден! Бог му дал да извърши добро дело. Даже ченгетата му благодарили. Като се разхождахме после по Китай-город Юрий ми показа мазето, където разглобяват крадени коли. Нарекли го Паркиращия, защото изкарвал някой лев като паркира коли. Наистина, като стигнахме до хотел "Россия", той размени някоя дума с човека, който пускаше колите на паркинга, разбра се с него, че ще откарва колите до мястото им и ще получава по 50-100 рубли за кола. Но оня ден той така и не спечели почти нищо. Само 50 рубли. Много ни се пиеше. Слънцето припичаше. Купи бира за себе си и за мен, макар всички лавки да затваряха заради празника.


В бележник, тафнат от "Му-му", покрай някакви секс впечатления, имаше и идеи за разкази, записани набързо със скоростта, с която се движеше влакът. Едната е за къща от дрехи. Във вагона на метрото видях спяща жена, сгушена в няколко жилетки, с няколко чифта ръкавици на ръцете - това е нейният дом.


След първия семинар, когато се срещнахме с Майстора на "Тверска", ние с Катя и Антон отидохме в кафенето зад паметника на Ленин, с прашен под (неволно си представих моряци с мокри парцали) и една нервозна, бързо сменяща настроението си сервитьорка. Аз за пръв път пих водка с Майстора и самият този факт ми доставяше необикновено удоволствие, макар че аз си седях сякаш отстрани и не вземах участие в разговорите, а като престраших да кажа нещо, от вълнение на екс изпих чашата си чай. В онзи ден беше горещо и когато станахме и тръгнахме към метрото, Майсторът ме попита дали не искам да стана клошар. Очевидно ме предпазваше от собствения ми разпуснат дух. И видях още: "Погледнете, пералня за клошари!". На облегалките на пейките около фонтана под изгарящото слънце висяха десетина панталона, които един клошар съсредоточено простираше, като двунога щипка за пране.


Пази боже!


Надявам се, че ще ми стигнат силите, а също хитроумието и вдъхновението, за да изживея живота си, облажвайки се както материално, така и духовно.


Благодаря!



Read more!

posted by Illa @ 10/16/2009 10:48:00 сл.об., ,

Здравословно хранене 11 октомври 2009

Да си призная, отнасях се твърде индиферентно към темата за здравословното хранене. Личният ми опит ме е убедил, че вкусът е едно от нещата, към които възпитанието не е задължително да има отношение. Не че усилията да стимулираш детото си да предпочита полезни храни са излишни. Но едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто - да го направиш. Пък даже и да го направиш, не се знае какво ще излезе. Особено, ако не си знаеш силата. Както е и с повечето други въпроси, що се отнася до децата.

Ако за едно дете чипсовете винаги са били табу, внушено му е, че те са "отровни", а всички другарчета от първи клас ги ядат всяко междучасие и нищо не им става, какво да си мисли детето? Ако забранят чипсовете в училищната лавка, в която без друго от "големите" не можеш да се вредиш, какво ще се промени? Така или иначе, първолаците пресичат улицата, за да си ги купят от десетината заведения/магазинчета/барачки в радиус от двайсетина метра около училището. В много случаи, това са квартални "суперчета" - където и да се преместят, все ще има школо наоколо.

Мразя чипсове.

Не протестирам против забраната да се продават в училище.

Не знам дали забраната ще реши въпроса с нездравословното хранене. Roz Chast стига по-далеч. Тя намира, че проблемът изобщо не е в храненето. Едно време, казва тя, ядяхме каквото ни падне, гледахме телевизия, а като ни писнеше, излизахме на улицата. Там можеше да се играе на какво ли не, защото нямаше толкова коли. Така беше, съгласявам се. Тичахме по улиците, гонехме топки... И все под окото на родителите. На улицата пред блока. Нямаше толкова коли.

Не е проблемът в колите, това е очевидно.

И аз не знам къде е.

Но и в Ню Йорк са въвели ограничения на асортимента продавани в училищните лавки храни.

P.S. Прочетох мнението на Роз Част, защото беше в рубриката "Оп-арт" и помислих, че става въпрос за изкуство ))


Read more!

posted by Illa @ 10/11/2009 08:40:00 сл.об., ,

Изкуството и добрите нрави 08 октомври 2009

Не съм от тези, които роптаят срещу мястото на израза "добри нрави" в законовите норми. Понятието "добри нрави" е нещо много добро, то напомня, че законите не са откъснати от морала. Това понятие играе ролята на пластична граница между свободата и ограниченията - граница, която обществото във всеки исторически етап поставя на различно място. Често се оказва, че членовете на обществото не преценяват точното място на граничната полоса в съответната епоха и от това възникват конфузни ситуации.

Последните дни ни направиха свидетели на поредица казуси, при които обществото (или по-точно, част от него) възроптава срещу едно или друго произведение на изкуството и призовава правозащитните органи към съдействие. Не се наемам да съдя дали във всеки отделен случай реакцията е адекватна.

1. Скотланд Ярд се самосезира от "непристойни публикации" в медиите и полицейски служители учтиво молят ръководството на Тейт Модърн да свали работата на Ричард Принс, който използва снимка на 10-годишната Брук Шийлд, направена от Гари Грос за Playboy през 1976 г. Властите намират, че изображението може да се приеме като насърчаване на педофилията. Кураторите на изложбата Pop Life се съобразяват с препоръката на блюстителите на реда. A propos, из залите на галерията има редица други шокиращи работи, които карат дори познавачите да се питат: "Как мога да гледам това?" (умишлено не давам линк);

2. В Мексико властите спират финансирането на филм по последния роман на Габриел Гарсия Маркес, защото героят на Маркес решава да си подари за 90-ия рожден ден невръстна девственица, което, според правозащитна организация, можело да се превърне в пропагандиране на проституцията сред малолетни и непълнолетни. Режисьорът твърди, че във филма съзнателно не се споменава възрастта на героинята и нарочно е избрана актриса, навършила 21 г.;

3. Тук ми се щеше да отбележа историята с пловдивския кмет и Давид Черни, ама положително всички са осведомени и затова няма да й отделям повече място;

4. Почти аналогичен е и случаят с книгата на Виктор Ерофеев "Енциклопедия на руската душа", издадена преди десетина години. През 2009 г. обаче преподаватели и завършили Филологическия факултет на Московския държавен университет констатират, че книгата е "екстремистка и русофобска" и пишат писмо до депутата в московския общински съвет Николай Губенко (последен съветски министър на културата) с молба да сезира прокуратурата. Народният представител заявява, че като прочел книгата на Ерофеев бил толкова омерзен и погнусен, както когато чете Сорокин или онази "писателка, американка, която е някак-си свързана с вагината". Междувременно деканката на факултета прочита писмото до депутата, което преди това е подписала. Във видеоблога си (sic!) Марина Ремньова заявява, че Ерофеев е "много вредна личност, много вреден писател и никакъв водещ", че е "съгласна с всичко, което пише в писмото: един уважаващ себе си човек такива книги няма да напише". Но "като е неспособен да създаде нещо, да стане личност, Ерофеев намери единственото средство, което добре работи по отношение на руските читатели и руските слушатели - той се обърна към псуването. Това е последната му надежда да стане известен. Трябва да му съчувстваме. Макар че да го даваме на съд, все пак не си струва". Затова Марина Ремньова смята, че подписът й под писмото до Губенко не е действителен - ще рече, оттегля го.

Ако някой отчете като пропуск неспоменаването на казуса "Полански", ще го апострофирам, че постът ми е посветен на обществените реакции спрямо произведения на изкуството, а не спрямо житейското поведение на дейците на изкуството.


Read more!

posted by Illa @ 10/08/2009 08:58:00 сл.об., ,

Солта на живота 07 октомври 2009

Ishihara_Mishima[1].jpg1956 г. Юкио Мишима и Шинтаро Ишихара на балкон в Токио.

След 14 години Юкио Мишима от балкона на щаба във военно поделение ще призове войниците да извършат военен преврат и след провала на начинанието ще сложи край на живота си по единствения достоен за самурай начин.

А Шинтаро Исихара от 1999 г. насам е губернатор на Токио.

Какво свързва двамата през 1956 г.? Тогава Юкио Мишима публикува, може би, най-издаваната си творба "Златния храм", а Шинтаро Ишихара получава наградата "Акутагава" за първия си роман "Taiyō no kisetsu"("Season of the Sun"). През същата година романът на Шинтаро е филмиран и брат му Юджиро, който играе в главната роля, се превръща в идол на младото поколение в Япония. Наричат го дори "Елвиса от Осака". (Юджиро умира от рак през 1987 г.)

Братята Ишихара са родени в Кобе, не в Осака, но градовете са на час път и няма кой знае какво значение къде ги ситуира легендата. Големият, Шинтаро се появил на бял свят през 1932 г., а Юджиро - две години по-късно. Децата почти не усещат войната и почти не разбират защо през 50-те родителите им възразяват против стремежа на младото поколение към епикурейски начин на живот. Братята Ишихара стават изразители на този стремеж.

Точно десет години преди да бъде направена снимката, през 1946 г. Юкио Мишима посещава бъдещия нобелов лауреат Ясунари Кавабата и с негова благословия излизат първите разкази на младия автор. Кавабата умира при неизяснени обстоятелства в същото курортно градче Зуши, в което преминава детството на Ишихара.

През 70-те и 80-те години Шинтаро с хъс се впуска в политиката, заема важен пост в правителството на Такео Фукуда и е министър на транспорта при Нобору Такешита. През 1989 г., след като губи битката да оглави Либерал-демократичната партия, Шинтаро Ишихара пише книгата "Япония, която може да каже "не"" в съавторство с шефа на "Сони" Акио Морита. Призивът за равноправни отношения със САЩ предизвиква силен отклик по света. В следващите години серия не съвсем политкоректни изказвания на токийския губернатор дава повод на някои наблюдатели да го определят като "японския Льо Пен".

Но преди това, вероятно през 80-те, Шинтаро Ишихара посещава Берлин и се среща с друг световно известен японски писател, бъдещия нобелист Кензабуро Ое. Докато разглеждат Берлинската стена, те си разказват истории и Ое посъветва сънародника си да запише всички тези случки, в които "има нещо повече, отколкото Шинтаро си мисли". Ишихара се вслушва в съвета. Така през 1990 г. се появява сборникът с разкази "Waga jinsei no toki no toki" ("The sublime moment of my life", "Соль жизни"). По признанието на автора, сюжетите са базирани на собствени преживявания и на истории, споделени от приятели и познати. Стилът отпраща към Хемингуей.

В послеслова Шинтаро Ишихара специално споменава "Пъстрата лента" като разказ, чието написване е насърчено от Кензабуро Ое. Възможно е това да е ключова част на сборника. Вероятно цитатът от Артър Конан Дойл трябва да подскаже на читателя да търси смисъла и причината не там, където изглежда на пръв поглед. А може би авторът иносказателно твърди, че няма по-голям убиец от собствения ни страх.

Разказите на Ишихара са увлекателни, неочаквани за западния читател. Любопитно е да държиш в ръцете си книга, написана от активен политик, при това с несъмнено майсторство.

Впечатли ме образът на С. от "На корта". Силно ми заприлича на Юкио Мишима. Твърде е възможно да греша относно причастността на Мишима. Но дали това е от значение.


Read more!

posted by Illa @ 10/07/2009 09:55:00 сл.об., ,

В памет на Ървинг Кристъл 03 октомври 2009

Мислех да почна с цитат от анализ на политически коментатор, който се бунтуваше срещу "влиянието на американската субкултура". Човекът, явно, си спомняше от едно време нападките срещу "кока-кола културата", но разбираше, че в днешно време идеологическата му критика срещу напитката едва ли ще срещне отзвук, та реши да употреби друг термин ("субкултура"), който да му звучи достатъчно страшно. Едно време така страшно звучеше терминът "поп-култура". Сигурно поради тая причина сега съответните вестникарски колонки се именуват "Entertainment", щото не върви да са "поп". Между другото, по градския транспорт тийнейджърите разправят, че чалгата (par excellence поп-култура, да не се бърка с поп-арта) им е писнала и се преориентират към House. Ама снобите сигурно са наясно и са предприели мерки за разграничаване.

Ако се разсъждава логично, поп-културата няма как да е субкултура тъкмо защото е поп и обратното. Но да не се впускаме в подробности. Във всеки случай, ако не друго, поп-културата има по-големи шансове да се превърне в ортодоксална, ако се е зародила като контракултура. Условие, което чалга-културата май е изпълнила. Да се надяваме, че това условие, макар и необходимо, не е достатъчно.

Само преди две седмици почина Ървинг Кристъл, нарочен за кръстник на неоконсерватизма. Независимо дали споделям постулатите му или не, има пасажи в работите му, над които си струва да се замислим.

Поетите и художниците от предишните епохи, казва Кристъл, притежаваха интензивна духовна енергия, енергия, която черпеха от високомерните си амбиции да заменят религията с изкуство - като смислообразуващо начало на живота. Етосът на съвременната контракултура е етос на карнавала. Той е циничен, нихилистичен и експлоататорски. Той открито признава ориентацията си към сензационност и материализъм. Енергията на контракултурата на постмодерна е насочена към себеиздигане, към PR и драпане за грантове. В това отношение контракултурата се превърна в продължение на масмедиите, насърчава ексхибиционизма, а не интелектуалните и духовни стремежи. При шопинга, даже не заради последващия разврат, странните божества се приемат като обичайни и всекидневни. Ще продължава ли това, се пита Кристъл през 1994 г. Първоначалната възбуда от контракултурата изчезна, смята той, вече целият този бизнес предизвиква скука - твърде много са тези lifestyles, твърде много са преходните и простоянно сменящи образа си "индивидуалности". Но това не означава, че нещата ще се върнат към "нормата".

Да, не означава.

Само дето по нашите ширини постмодернизмът няма никакви шансове някога да придобие качеството на контракултура от такъв калибър, че да се превърне в ортодоксална култура. Както гледам, той е обречен да си остане екзотична субкултура. В което няма нищо страшно, разбира се.


Read more!

posted by Illa @ 10/03/2009 08:10:00 сл.об., ,