Алекс Букарски - кроспост от "Аз чета" 26 юни 2008

Чудя се, дали някое от нашенските lifestyle-списания би публикувало нещо от Букарски. Склонна съм да се съмнявам. Родните издания, не знам поради що, но се отъждествяват с glamour, сякаш стил на живот имат само богатите. Не че Опра Уинфри би приела Алекс за "свой" автор. Но кой може да оспори факта - Букарски пресъздава начин на живот. На "людете, на които не им се отваря парашута", техния начин на живот. Не е glamour този техен начин, макар героите да нямат нищо против да го имитират въпросния glamour. Според собствените си представи. Като се замисля, представите им май не са толкова далеч от истината за гламура... но това е друга тема.

Случи се така, че дочетох книгата в маршрутката докато прослушвах пресния албум на Judas Priest, за който в Капитал Light се споменава, че би се харесал само на Цонко Цонев. Аз нямам нищо общо с кмета на Каварна, но за "Нострадамус" бих казала: "по-скоро да", защото ми писна от лигав поп. Ха, Букарски като мото към книгата си цитира "един от многото Нострадамуси" от 2053 г.! Какво съвпадение! Чисто съвпадение. Чак сега го констатирах.

Но не само на мен ми е писнало от лигав поп. Забелязахте ли кое през настоящата 2008 г. е мейнстрийм? Полуфикшън-полунонфикшън. Да спомена само филма, отличен в Кан - "Между стените" на Лоран Канте, образец на документално-художествения стил, както казва пресата. Та Алекс Букарски е абсолютен мейнстрийм.

Казва, че разказите му са автобиографични. Дали "да", дали "не", не ми е интересно. Важното е, че звучи като да е документална проза. Звучи като "чуто и видяно". Звучи като преживяно. Звучи като истории, за които пишат във вестниците. Или не пишат, защото се случват под път и над път, и в тях няма хляб за привличане на читатели, респ. рекламодатели. Но да - героите му сме ги срещали по улиците, в градския транспорт, къде ли не. Това са: отказващи да приемат "другия начин на живот"; по своему отстояващи свободата си да живеят така, както те го разбират; разчитащи не на правовата държава, а на своите правила ("... не можеше така бе, бате... имаше си правила... имаше си ред... и закон... законът бях аз!"). Кой не иска да е Господ? Но героите на Букарски вярват, че могат. "Умрели люде", казва за тях авторът в предговора си озаглавен "Евангелие според Алекс Букарски". Може и да са умрели - в момента, в който са повярвали, че могат да игнорират света и да си направят свой собствен. И понеже подсъзнателно усещат, че нещо не е съвсем така, но не знаят/не искат да знаят какво точно не е така, стават агресивни - физически и вербално. Гледат да се застраховат: "жив ке те оставам, ама будала ке шеташ", докато мечтаят наживо да участват във "филмо мой", да ги удари ток и да гръмнат, да пукат до край и после да чопнат торбата с кеша. После филмът да почне с ново начало, ама един господ знае какво ще е то. Glamour някакъв, сигурно.

Букарски не съди героите си, нищо че ги нарича "мъртви". Букарски ги жали, обича ги посвоему. Доколкото те са в състояние да съзнаят като какво следва от тази обич. Но няма значение, дали героите съзнават, важното е читателите да усещат. Първичността си има и предимствата: своеобразната искреност на образите, неподправеност на реакциите, липса на лицемерие и, колкото и да е странно, яснота в правилата - ако не биеш, няма да те уважават. Е, понякога и на теб ти се налага да уважаваш, ама такъв е животът. "Не е позволено да си променяш позицията". Освен ако не си факер. Ама и да си, пак не е сигурно, че ти е позволено.

Вземете да прочетете книгата. Букарски каза, че ние в България сме били големи пуристи по отношение на езика. Хм, не бях забелязала, ама щом той казва... Аз съм от тях, де - от пуристите. Псувните са си вербална агресия, както и да го погледнеш. Полза от тях - йок. Само че героите на Букарски са нищо без ненормативната лексика. Те имат само нея. Освен юмруците си. И гледат да ги пускат в действие чак след като думите им се изчерпят.

(Сега, като сецнаха мача в 58-та минута, аз кое оръжие да задействам? Нейсе, пусто възпитание!)

Та, прочетете книгата, че през 2053 г. внуците ви да не се срамуват от вас, че не сте в крак с времето. Казах вече - Букарски е абсолютен мейнстрийм.

Линк към "Аз чета"

Етикети:


Read more!

posted by Illa @ 6/26/2008 09:41:00 пр.об., ,

Принудителна травестия 25 юни 2008

На 23 юни в International Herald Tribune, а днес в New York Times е публикувана статията на Дан Билефски за един странен албански обичай - млади жени да полагат обет за девственост, за да поемат ролята на глава на семейството и да получат всички атрибути на мъжката власт. Преди 60 години бащата на Паша(както я наричат сега) Кечи е убит в кървава разпра, братята й са убити или лежат по затворите като противници на режима на Енвер Ходжа. Единствен закрилник на майката и братовите жени и деца остава двадесетгодишната девойка. Тя подстригва косите си, обува бащия панталон, грабва пушката, заклева се да остане завинаги девственица и да отмъсти за смъртта на бащата. Така било според Канона на Лек Дукагини. След обряда животът на девственицата вече не струва наполовина на мъжкия, а се изравнява по цена с него - 12 бика, това е цената. За сметка на това, жената трябва да забрави за дамската мода, но получава правото да ходи, където пожелае, да има собственост, да взема всички решения в семейството (включително дали и за кого да се оженят племениците), на сватбите се гощава заедно с мъжете, работи по строежи или като дървар също редом с мъжете. Девствениците са почитани в обществото, защото клетвата за девственост е велика жертва и тя заслужава уважение. Затова девственицата е еманципирана, равна по права с мъжете, призаната е за мъж.

Паша Кечи казва, че в днешно време жените няма нужда да се лишават от сексуалността си и да се отказват от нормален живот, те вече имат същите права като мъжете. Травестията не е необходима. Равен си, дори да изглеждаш различно. Поне на хартия си равен - дали си жена, дали си етнически или расово различен, това вече няма значение. Не си длъжен да се правиш на еднакъв с другите, за да получиш работа, избирателни права и пр. Когато, обаче, изглеждаш еднакво, а държиш да подчертаеш, че си различен и въз основа на това различие да получиш някакви особени права, това е нещо друго, чини ми се. Да те назначат, защото си различен, да те изберат, защото си различен? Квота за жени, квота за етнически малцинства, квота за сексуални малцинства, квота за пушачи, квота за левичари...


Read more!

posted by Illa @ 6/25/2008 03:33:00 сл.об., ,

Живот и смърт, и рап в Ню Орлийнс 21 юни 2008

В поста ми ще става дума за живот и смърт, но не и за рап. Просто си позволих да заимствам подзаглавието от послената книга на Ник Кон "Triksta: Life and Death and New Orleans Rap". Може би ще се запитате "Кой пък е тоя?". Ник Кон е британски журналист, пише за музика. През 1975 г. New York Magazine публикува негов очерк, посветен на диско-културата. По този очерк е създаден сценарият на "Треска в събота вечер" (1977). Благодарение на това, сега Ник Кон има собствен (карибски?) остров, на който живее с жена си (втората), децата и кучетата. Така поне твърди братовчедката му - главна героиня на поста ми. Но за нея по-късно. Ник Кон е син на Норман Кон (световно известен британски историк) и Вера Бройдо (писателка и журналистка).

Вера Бройдо е дъщеря на Ева Бройдо от втория й брак (с Марк Бройдо). От първия си брак Ева има друга дъщеря - Александра. Ева Бройдо е известна революционерка, активистка на меншевистката партия. След Октомврийската революция се установява със семейството си (второто) в Берлин. През 1927 г. пристига в Русия по партийни дела, арестувана е, осъдена, след затвора е заточена в Ташкент и после - в Сибир; по някои данни е разстреляна през ноември 1941 г. Марк Бройдо емигрира с децата си в Лондон след идването на власт на Хитлер, умира през 1937 г.

Както стана ясно, Вера Бройдо се омъжва в Лондон за Норман Кон, а по-голямата й заварена сестра Александра - за Антон Адасински. Бащата на Норман Кон е евреин, а майка му - католичка (ирландка, ако не се лъжа). Бащата на Адасински е поляк, а майка му - чехкиня. Така или иначе, Антон е роден в Русия и говори само руски, както и жена му (еврейка). Както и дъщеря им Галина. Впрочем, твърде смесената й кръв става причина в паспорта на Галя да бъде записано, че по народност е рускиня.

Адасински е арестуван през 1938 г., независимо, че преди Революцията е бил професионален революционер; или тъкмо поради това. Разстрелян е няколко дни по-късно. По ирония на съдбата по същото време е разстрелян като враг на народа и разследващият го прокурор. Галина и майка й са арестувани малко по-късно и са заточени в един и същ лагер поради чисто съвпадение. Галя едва е завършила девети клас. В лагера ражда дъщеря си Олга (през 1945 г.). Едва през 1960 г. им е разрешено да се върнат в Санкт Петербург (тогава Ленинград). По-малкият брат на Галина през войната е евакуиран заедно с училището, в което учи, и изчезва безследно. В последното си писмо от 1943 г. съобщава, че са мобилизирани и заминават за фронта.

Галина Адасинская дава три интервюта на Татяна Косинова през периода май 2004 - май 2005 г. В тях разказва за живота си. "Да, радвах се, че съм комсомолка", "Радвах се, че не ме изключиха след ареста на баща ми. Едно момче се противопостави: "Ако изключите Адасинская, всички ще напуснем". Не, не помня кое беше това момче". "Какво е говорил баща ми за Сталин? Защо ми задавате такива провокационни въпроси? Нищо не е говорел!". "В лагера бяхме чудесна компания. Хубави години бяха".

Спомените на Адасинская са включени в книгата на историка Орландо Фигес "Шепнещите: личния живот в сталинова Русия". При подготовката на книгата са проведени беседи с повече от 450 човека - деца на кулаци и непмани, партийни величия и военни, пострадали и облагодетелствани, различни хора, болшинството от които напълно неизвестни за широката публика. Главното за Орландо Фигес е това, че са свидетели на епохата.

Повтаряща се тема в интервютата е желанието да си незабележим, да се слееш със средата, а това е трудна работа, когато няма къде да се скриеш от чужд поглед, дори у дома (доколкото комуналната квартира е "у дома"). Стремежът да се запази човешкото достойнство е по-силно от убежденията. Сред събеседниците много малко са тези, които могат да бъдат определени като дисиденти. За повечето хора, пострадали или преуспели, Съветският съюз е родината, с чиито упехи те се гордеят. А въпросите за отношението им към властта са възприемани като провокационни.

Книгата на Фигес е номинирана за тазгодишната награда на BBC4 "Самюел Джонсън" за научна литература. В нашенското интернет пространство се появи не съвсем адекватна информация за книгата - като се тръгне от грешния превод на заглавието ("Доносниците", как им е хрумнало?), та нататък все в този дух. Вярно, девойчето се позовава на статия в The Times, която акцентира само върху една от съдбите. Всъщност, в книгата си Орландо Фигес се стреми да разкрие какво е било ежедневието в години, асоцииращи се в съзнанието на европейския съвременник с думите "голям терор". Как са живели хората при комунизма, при фашизма, какви са били ценностите им, делниците, тревогите и радостите им. Това се опитва да разбере историкът.


Read more!

posted by Illa @ 6/21/2008 04:54:00 сл.об., ,

"Заложна къща" 20 юни 2008

Днес ще направя два постинга. Дай боже, утре - още един. И все за книги, все за литература. Утре, ако черна котка не ми мине път, ще дочета "Люде, на които не им се отваря парашута" и ще ви кажа как точно съм я разчела. С божия помощ ще го направя.

Сега ще постъпя по начин, по който обикновено не постъпвам поради липса на време. Ще реагирам спонтанно. Рядко ми се отдава такава възможност: като се случи нещо, което ме подбутва да пиша, все е в момент, когато съм силно ангажирана с други неща, та писането остава за после. И вече не е спонтанно сътвореното постфактум. Но току-що ми се падна късметът: повод да ме импулсира за постване тъкмо като се канех да споделя впечатленията си от друга книга.

(Добре. Увертюрата беше до тук.)

Ей сега Ваня Щерева ("певица, актриса и отскоро - писателка", според анонса на журналистката) изрази пред ТВ зрителите почитта си към Деян Енев, но заяви раздразнение към специалистите от МОН, които са избрали точно този разказ за изпита по БЕЛ на седмокласниците, кандидатстващи за по така гимназиите. Защото В.Щерева не разбрала края. На разказа.

Нямам около себе си дете-седмокласниче, та не си направих труда от ранни зори да се запозная с литературната творба. "Чакай, - казах си. - Ако един писател не разбира, има нещо гнило. Наистина ли е толкова объркано всичко?". Прочетох разказа. Ми не знам. Със сигурност може да има много тълкувания. Не е просто. Но е ясно:

Очевидно, главният герой е достатъчно интелигентен човек (разбира от истински ценни вещи; има усет, който предполага образованост и гъвкавост), той обича красивите неща сами по себе си, а не само парите, които му носят ("Калин Бандеров гальовно [подчертаването мое] въртеше скъпата вещ в ръцете си <...>. Той щракна капачето и то красиво [подчертаването мое] отскочи нагоре."). Разбира се - "Бандеров" отпраща към "Бендер" (Остап Бендер, кой друг). Разбира се, това е човек, който използва конюнктурата. Разбира се, става въпрос за печалбарство и спекулации. Разбира се, в непманския смисъл. Естествено, не можем да не вземем предвид, че "Заложна къща" е включен в главата "Обикновени истории" на сборника "Клането на петела", издаден през 1997 г. За единадесет години от издаването много вода е изтекла в България. Да не забравяме, че непът в СССР трае по-малко от десетилетие - идеята възниква през 1921 г., а през 1930 г. "новата икономическа политика" вече е мъртва, окончателно и безвъзвратно. Впрочем, сега в Москва са експонирани творбите на съветски художници от този период - тогава соцреализмът още не е бил официално направление и все още са били разрешени естетическите търсения, чрез които най-добре да се направят съответните идеологически внушения. Тогава (по време на непа) съветското изкуство е било авангардно, в крак с европейските модернистични течения.

Да, седмокласниците не са длъжни да знаят всичко това. Не им е и нужно, за да преразкажат историята. Историята, в която главният герой получава знак свише, че някой е имал за него надежди и упования. За читателя остава правото да реши, дали те - тези надежди и упования, са оправдани или излъгани.

Какво непонятно има?

Read more!

posted by Illa @ 6/20/2008 09:21:00 сл.об., ,

"Писмо от Русия" 16 юни 2008

Така е озаглавена рубрика на сайта Washington ProFile и писмото е публикувано точно в тази рубрика, макар да не идва от Русия. Впрочем, ако последвате линка, няма да намерите текста, част от който съм превела и възнамерявам да постна по-долу. Причината за отсъствието на епистоларната реплика е, че последният брой на изданието още не е общодостъпен. Така или иначе информацията от сайта може да се използва свободно, стига да се даде линк към сайта - правило, което спазвам.

Самото писмо съдържа може би спорни заключения, но ми се привидяха като интересни, та реших да ви запозная с вижданията на автора Михаил Немьонов.

"Той беше забележителен човек. Верен приятел и прекрасен съпруг и баща, дълбоко уважаващ и предано обичащ жена си, грижещ се, независимо от голямата служебна натовареност, за децата си, стремящ се да им даде най-доброто възпитание. Смел човек, получил най-високата войнишка награда за храброст. Патриот, доброволно заминал за фронта по време на война, а в мирните години сам пожела да изпълнява тежка и неблагодарна работа, тъй като я смяташе важна за благото на родината. Човек, трудолюбив и добросъвестен, денонощно размишляващ над това, как по-добре да изпълни дълга си. Меломан - в редките свободни минути слушащ Моцарт, когото боготвореше. Човек без недостатъци. Казваше се Рудолф Хьос - комендант на Освиенцим (Аушвиц) през периода 1940-43 г., по-късно е инспектор на всички концлагери на Третия райх.

Когато талибаните превзеха Кабул, те най-напред (според законите на шериата) забраниха на жените да работят извън дома си. Ставаше дума не само за уволнение на ВСИЧКИ жени на държавна служба, в това число лекарки, медицински сестри, учителки, които без друго бяха крайно недостатъчно, но и за забрана на ВСЯКАКВА работа, даже в международните благотворителни организации като Червения полумесец. Забраната се прилагаше решително и безкомпромисно, и най-зле пострадаха жените, които нямаха кой да ги издържа. Вдовиците, сираците, които бяха много след дългите войни. Всичко, което им оставаше е да просят милостиня, но тъй като страни като Афганистан са бедни и милостиня дават малко и рядко, те доста бързо измряха от глад заедно с малолетните си деца.

За западния човек това може да изглежда дивашко и даже немислимо, но ние с вас, господа, помним, във всеки случай сме длъжни да помним, и Гражданската война в Русия, и колективизацията, и строителството на жп линии в райони с вечно замръзнала почва, където под всяка траверса биваше заравян по някой затворник... И което е особено важно, хората, които подкарваха жени и деца към газовите камери, мориха от гладна смърт, посичаха с мотики в Камбоджа и трупаха ден след ден купчини от вкочанени тела в тундрата на Колима и Воркута, и извършваха много друго, за което е по-добре да не си спомняме преди сън, изобщо не бяха извергите на рода човешки.

Идеята да се преобразува обществото според по-правилни и справедливи начала винаги е владяла и продължава да владее тези хора. Утопията на светлото бъдеще, рая на земята или на небето, арийско или комунистическо, ислямско или ... - не е важно какво, това най-светло бъдеще, заради което за никого и за нищо не трябва да ни е жал.

Според медицинската терминология, психиатричната, такива идеи се наричат свръхценни. Като завладее човека, идеята го лишава от способността да възприема фактите, които й противоречат, лишава го от възможността да мисли трезво. Каквото и да му казват, каквото и да се случва пред очите му и дори с него самия, той няма да се усъмни в правилността на избрания път!

Ако доживее до стари години, ако му провърви, след като е погребал измъчените деца, включително своите, след като е минал през глад, кланета, изтезания и лагери, ще убеждава околните, че комунизмът е вечно живо и истинно хуманно учение, а ислямът е религия на мира и любовта... Според религиозната терминология, душата на такив човек е овладяна от кървав и безпощаден демон, искащ все нови и нови жервоприношения.

С горест трябва да призная, че либералните ценности в днешния им вид, идеята за правата и свободите, вътрешно присъщи на човека, изстрадана от западната цивилизация, в днешно време се е превърнала в същия такъв демон, искащ кръв и пак кръв на невинни хора. На нивото на обикновения живот тази идея крачка по крачка дезорганизира обществото, подкопава жизнените му сили, от което, най-напред, страдат разбира се обикновените хора, нормални и законопослушни.

<...> Има такъв град Йерусалим, единствен и уникален, който е считан за свято място от около половината население на земята. В този град няколко хиляди човека с нетрадиционна сексуална ориентация се готви да проведат парад на гордостта. По данни от социологически анкети, 98% от жителите на града възразяват против парада. Сред милиардите, считащи града за светиня, не са се провеждали допитвания, ясно защо, но ПОЛОЖИТЕЛНИ отзиви от вярващи не ми се е случвало да срещна. И какво! Ами те искат! И ще го направят. И хиляди полицаи, откъснати от борбата с престъпността, ще ги охраняват! И половината свят (буквално половината) ще се почувства оскърбена. На тях не им пука! Както каза една от жените-организаторки на парада, очевидно без да разбира КАКВО говори: "Ами нашите права са по-важни от техните права!".

Още по-зле са нещата с прилагането на най-новите идеи в световната политика. Ето накратко какви събития се случваха и продължават да се случват пред очите ни. Иран се приближава към създаване на ядрено оръжие. Ръководителите му изобщо не крият за какво им трябва това оръжие. На първия етап - да си върнат всички земи, които някога са принадлежали на правоверните. Пророкът се е изказал по този повод съвсем еднозначно: Не може да има мир с неверници! Може да има само примирие за известно време, през което истински вярващите да си починат и да съберат сили за нови сражения. Но и примирие не трябва да има докато даже малка част от свещените ислямски земи (т.е. тези земи, които НЯКОГА вече са били завладяни от мюсюлмани) остава в ръцете на неверници! Ще се възроди Халифатът . великата ислямска държава от Индийския до Атлантическия океан, включваща Индия, част от Китай, Средна Азия, Южна Русия, Балканите и Испания. На втория етап ще бъде извоювано СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ, целият свят ще бъде изчистен от скверното и ще принадлежи на мюсюлманите. Ще бъде управляван от най-достойните познавачи на шериата, езичниците ще бъдат изтребени до последния, а жените, христианите и евреите, непълноценните с една дума, ще заемат полагащото им се подчинено положение.

БЪЛНУВАНЕ!? Иска ми се да вярвам. Но. Кой от европейците през 1929 или 1930 г., когато нацистите вече бяха близо до вземането на властта, беше готов да повярва, че след няколко години немската армия ще окупира Европа, ще стигне до Волга и Северен Кавказ и ще се придвижва към Египет?

И така, Иран се стреми да получи ядрено оръжие, изпитва все по-съвършени балистични ракети за да го пренася и изобщо не скрива плановете си да използва така или иначе това оръжие, за да постигне светлото бъдеще. Би трябвало целият свят, всички вменяеми хора отдавна вече да са обединени, за да дадат отпор на тези планове. И ако не могат аятоласите да бъдат убедени да прекратят играта с огъня, да се използва сила, по възможност - ограничена, но достатъчна, за да бъде гарантирано, че безобразието ще бъде спряно.

НО! Иранските ядрени обекти са разположени в гъстонаселени райони, фактически в големите градове. Те нарочно така са ги разположили и правилно разчитат на западното слабоумие. В случай, че възникне реална възможност за бомбардировки, иранците ще съберат на тези обекти тълпи от жени и деца, вече са правени репетиции за такъв вариант. Така че НЕ БИВА да се бомбардира. НЕ БИВА и това е. Трябва да се изчака... да се опитаме да се договорим... още да почакаме... Пак да опитаме... Да направим щедро икономическо предложение, пакет от предложения. (Интересно, какво предложение, освен безусловна капитулация, може да изглежда достатъчно щедро за управниците на Иран, които съвсем сериозно се канят да превземат света!?). А после да се надяваме на чудо..."

Read more!

posted by Illa @ 6/16/2008 11:45:00 пр.об., ,

Да убиеш плъх - кроспост от "Аз чета" 15 юни 2008

За Захар Прилепин научих от статия в "Newsweek", посветена на съвременната руска култура. В последния абзац на статията ветеранът от чеченската война е набеден за изгряваща звезда, надежда за интелектуалното бъдеще на Русия. Някакси нито журналистическите определения, нито биографията на автора, нито фотогеничността му успяха да ме вдъхновят за читателски подвизи. Защото и аз така мислех: "В Прилепин са се слели истинският мъж и писателят. Истинският мъж като пие - пие, като бие - бие, като обича - обича: жена, деца, кучета, живота, Родината" (Сергей Шпалов). Какво да му четеш?

Но взеха, че му връчиха наградата "Национален бестселър". Призът е учреден от преводача и публицист Виктор Топоров с идеята единствен критерий да е качеството на произведението, а не личността на автора; пък да отчита и мнението на изкушена, но професионално необвързана с литературните среди публика. Тази година вместо да възкачи на пиедестал фаворита на литераторите Андрей Тургенев (псевдоним на Вячеслав Курицин), журито не даде и един глас за романа "Да спиш и да вярваш" (вече преведен на български), докато дамите решиха нещата в полза на мачото Прилепин. Авторът, освен всичко друго, е член на забранената Национал-болшевистката партия (черната риза е отличителен белег за привържениците на Едуард Лимонов - основател на партията и известен писател, също превеждан на български).

И така, какво можем да очакваме от творба на човек със CV като на Прилепин? Автобиографизъм: Чечня, водка, клошари, биячи по барове и т.н. Всичко това го има. Няма политика, няма морализаторство, няма добри-лоши. Първата изненада, щом се зачетеш в "Грях", идва от тази липса.

Втората изненада - жанровото определение: "роман в разкази". Някои критици (Сергей Шпалов, например) подозират Прилепин в стремеж към поредна номинация - повечето награди са за романи, не за разкази. Анна Ентер обаче намира, че авторът е успял да постигне романна цялост. На мен ми е трудно да съдя, защото прочетох целия роман, но на части (разказите са публикувани в различни списания със свободен достъп, а стихотворенията самият автор е обнародвал на сайта си). Стихотворения? Да. Освен че е роман в разкази, съдържа и стихотворна сбирка. По замисъл това би трябвало да е поезия, сътворена от главния герой. Прилепин споделя, че от десетина години няма вътрешната необходимост да се изразява в мерена реч. Но, от друга страна, героят се казва Захар и авторът (чието истинско име е Евгений) настоява, че преживяванията са негови собствени. Може би трябваше да го питам дали е убил плъха. Може би не е късно да го питам. Но да не се отклонявам. Не съм сигурна как са подредени разказите в книжното издание. Изобщо не знам дали стихотворенията са в отделна "глава" или са пръснати между разказите. Изборът ми се ограничава между доверието в Анна Ентер и скептицизма на Сергей Шпалов.

Сюжетите са интригуващи, но работата е в това как са разработени. Ако Прилепин оправдае очакванията, той има всички предпоставки да се превърне в ново явление за руската литература изобщо. Самият факт, че литературоведите подхождат с шаблонни аршини когато го критикуват, е достатъчно показателен за това, че се чувства ведър полъх, освежаващ традициите. Критиците се надпреварват да откриват в произведенията на Прилепин "архетиповете на руската проза" (Андрей Мирошкин). Списъкът на предтечите му откъм творчески метод включва Горки и Хемингуей, Бунин и Гаршин, Андреев и Васил Биков, Шукшин и Лимонов. Щом палитрата е толкова всеобхватна, може би става въпрос за някакъв тип новаторство, за което критиците още нямат понятиен апарат.

Героят на Прилепин цял живот не може да преодолее нелепата смърт на приятеля си, случила се в детството ("Белият квадрат"); чака да го вземат в Чуждестранния легион ("Карлсон"); работи като охрана в стриптийз-клуб ("Шест цигари и така нататък"); алкохолизиран гробар ("Колела"); служи в Чечня ("Сержантът"); тинейджър, влюбен в братовчедките си ("Грях"). Но причината за житейските неудачи не е "светът, жесток и циничен", както казват критиците. Героят не отвръща на удара с удар, защото няма друг изход. Учудих се като прочетох такива клиширани отзиви. Впрочем, самият Прилепин опровергава подобни трактовки: "Действителността е еднакво и отвратителна, и очарователна - въпрос на гледна точка. <...> Животът е такъв, какъвто го виждаш". И още: "Грях" е книга "за граничното състояние на човека, за състоянието между щастие и абсолютен кошмар, за избора между щастие и мрак. Господ е дал на човека всичко и най-важното, което му е дал - това е правото на избор". Това е. Човек изначално не е нито жертва, нито злодей. Той е това, което си е избрал да бъде на един или друг етап от живота си. Обикновено руският реализъм изследва действителността, за да открие механизмите, по които тя подтиска човека и го принуждава да загине или да се пръвърне в звяр, за да оцелее. Прилепин бива назован "реалист", но по други причини - неговият реализъм е по-скоро фотографски. Прилепин не раздава оценки, не обвинява, не оправдава.

«"Грях" е книга за греховете - споделя Прилепин с читател, - извършени и неизвършени. Но във втората глава ["Грях"] цялата тази проблематика, както ми се струва, е описана най-праволинейно. Всички други разкази са и за "още нещо", а тази глава е само за греховността, сладостна и притегляща. Там и метафората е достатъчно прозрачна, с плъховете (като убива плъха, убива греха и - престава да мисли за смъртта, т.е. в някакъв смисъл е убил и смъртта; така поне му се струва на героя)».

Прилепин е талантлив писател, съгласяват се дори тези, които отричат "Грях". Може би малко грапав и грубоват, на места - "недоизпечен". Но той "може да говори за любовта, семейството, работата и не само не проповедничи или сантименталничи прекалено, той доказва, че тези ценности са крайъгълни и същевременно ги освобождава от всичко наносно" (Анна Ентер).

"Всички чувства са прости, / сложни са само позите". (Прилепин, "Неудачен сонет"). Такава е и прозата на Прилепин - проста, без пози. И от време на време сантиментална - грехът на силните личности.

Линк към публикацията в "Аз чета"

Етикети:


Read more!

posted by Illa @ 6/15/2008 08:36:00 сл.об., ,

Литература и служби 07 юни 2008

Правилно, написаното от мен няма да има много общо с високата литература. Макар че ще спомена Толстой и Пушкин. Дори ще започна от Л.Н.Толстой. Мислите, че той нямал нищо общо със службите? Може самият Толстой да е бил сигурен в това, обаче...

Граф Лев Николаевич умира на 7(по стар стил) ноември 1910 г. На 20 ноември тайната полиция командирова двама агенти да проверят "характера на сборищата в Ясна поляна и в имението на Чертков". В брой 4 за тази (2008 г.) година сп. "Нева" публикува отчета на единия командирован. Любопитна подробност е псевдонимът на доносника - "Блондинка". Отбелязва се забележителната литературност на доноса, която е толкова необичайна за жанра, че отчетът бил спешно представен на самия вътрешен министър П.А.Столипин, но дали защото министърът нямал усет за художествените достойнства на творбата, дали защото освен с художествени достойнства докладът нямал други качества, записките на Блондинката получили резолюция "Към дело", т.е. изпратени са в архива без последици.

Коя е Блондинката? Журналист, естествено. Това обяснява литературността на изложението и доминацията на личната гледната точка на автора: отбелязването само на фактите, пасващи на тезата му и т.н. По онова време пропагандата е била неразвита като медийно изкуство, та службите не са намерили по-добро приложение за таланта на Блондинката. А е можело. Дрилих (aka Блондинка) бил светска личност, забавен, с остър език (радвал се да стане фейлетонист), добре приет в средите както на интелектуалци, така и на аристократи. Австрийски поданик и поради това - уязвим. Следователно - нямал голям избор, когато от тайната полиция му предложили да сътрудничи. На всичкото отгоре получавал (доносническа) месечна заплата от 150 рубли, а по онова време армейски офицер, капитан, командир на рота си живеел добре с полагаемите му се 120 рубли. Класическа дилема: богатство или Сибир. Трябва да си идиот, за да избереш Сибир при положение, че собствената ти идеология се казва high life (сега у нас някои го наричат life style, ама не е същото). Иван Дрилих имал огромно поле за творчество - кеф му да публикува в престижни издания, кеф му да пише само под гриф "за служебно ползване". Можел да твори и да получава съответните хонорари. Очевидно, не е бил просто графоман, а достатъчно талантлив писач. С нищо не е по-лош от сегашните си събратя, измерващи значението си най-вече чрез фиша за заплата.

Обаче. Сюжетът на поста ми би бил твърде постен, ако се изчерпваше с това. Като автор на публикацията в "Нева" е посочен П. Е. Счоголев. Ама авторството му е в ей-такива скоби: "[]", което ще рече, че някой друг впоследствие е установил това авторство. Обаче - кой и защо? Не знам.

Кой е Счоголев? Литературен историк, пушкинист, общественик. Преди 1917 г. издава списания, съсредоточени върху дейността на декабристите. Изнамерил и публикувал редица исторически извори, които осветляват факти от биографията и творческите търсения на Пушкин. Викан на разпит от царската полиция, след Революцията самият той участва в разпити в качеството си на отговорник за архивите и член на ЧК. Като шеф на архивите, предполага се, има пръст в издаването на фалшивите дневници на придворната дама Вирубова. Според някои хипотези, Счоголев е предоставил материала, а Алексей Толстой е написал "дневниците". Само че допуснал две груби грешки: представил Разпутин като изразител на настроенията на народа и пропуснал да отрази решаващата роля на пролетариата. Поради тези грешки публикацията през 1927-1928 г. на "дневниците" в сп. "Отминали дни" (между другото, през 1908 г. Счоголев издава сп. "Отминали години") е спряна и ЦК на Партията взема решение за закриване на самото списание. Предпалагаемите автори на фалшивите дневници официално не са открити.

Публикацията в "Нева" включва теорията на Счоголев относно обстоятелствата при които Иван Дрилих става таен агент. Малко повече за Дрилих споделя Едуард Хруцки - автор на криминални и приключенски романи. В книгата "Тайните на уморения град" Хруцки разказва как в живота му се появява персоната Дрилих - на витрината на антикварен магазин вижда впечатлила го малка пластика на орел. По-късно се натъква на същата тази пластика в гостната на свой познат. Тогава съзира надписа: "За юбилея на И.Я.Дрилих от приятелите му от Театралния кръжок". Хруцки смята, че като особено ценен агент, Дрилих е бил предупреден и избягва от Русия дни преди Октомврийската революция. Откъде Хруцки има тия сведения? Обяснението е просто - той, Хруцки е зет на един от шефовете на КГБ. Всъщност, на първия шеф на ведомството под това му име. Тъстът е Иван Серов, приближен на Хрушчов, но натрупал заслугите си още при Сталин - има голям принос при депортирането на разни "дребни" народи като татари, чеченци и пр. от нагъчканите южни области към по-просторни части на СССР като Сибир, например. Обаче в началото на 60-те Серов сгазил лука - оказва се, че покровителствал изменика, шпионирал за МИ 6 и ЦРУ, Олег Пенковски. Пенковски е човекът, предал на американците данни, свидетелстващи, че СССР не разполага с такива ядрени ракети, че Карибската криза да прерастне в нещо повече от вестникарски топ-новини. Дали данните са били достоверни, дали Пенковски наистина е бил предател или историята с предателството му е само сценка за пред света, трудно може да се каже. Дори има предположения, че присъдата му (разстрел) в действителност не е била изпълнена. Като доказателство се сочи и фактът, че дъщерята на предполагаемия предател работи във външното разузнаване след екзекуцията на бащата. Т.е. намеква се за сценарий, при който Пенковски доброволно приел да изиграе ролята на "стръв". Впрочем, пседонимът му бил "Герой".

С една дума - купища интригуващи сюжети. Стига да имаш достъп до секретните архиви. Или да не те мързи да измисляш. Но литературата има място в дейността на службите, спор няма.


Read more!

posted by Illa @ 6/07/2008 05:41:00 сл.об., ,