Кой спечели наградата "Не-Букър";? 31 октомври 2009
Говори се, че последният роман [Hilary Mantel - Wolf Hall], който спечели авторитетната английска литературна премия Букър, само за 48 часа се превърнал от аутсайдер във фаворит на журито. Как става така? Sam Jordison, чийто блог се публикува на сайта на в. „Гардиан“, замисля да проведе алтернативен конкурс сред читателите си, за да провери доколко техните вкусове съвпадат с тези на журито. Той предполага, че сред четящата публика има три групи, недоволни от решенията на авторитетното жури. Една от тях оспорва тъкмо авторитета на хората, призвани да изберат книгата на годината – кои са те, кой ги е избрал и по какви критерии, остава неясно за широката общественост. Втората група е недоволна, че никога книгата, която те харесват, не печели. Третата група намира, че печелят книги с политкоректна тематика, а не романите с художествени достойнства.
Добре тогава, казва Sam Jordison, вие определете коя е книгата, която според вас заслужава награда. Не наградата Букър. А книгата, която заслужава наградата "Не-Букър".
В крайна сметка в шортлистата на читателите попадат пет заглавия:
Eleanor Thom - The Tin Kin
Simon Crump - Neverland
MJ Hyland - This Is How
Jenn Ashworth - Intimacy
James Palumbo - Tomas
Rana Dasgupta - Solo
Sarah Crown в блога си, също постван на сайта на Guardian, споделя, че без този конкурс тя едва ли би прочела някои от книгите, заслужващи читателското внимание. В това е смисълът на подобни алтернативни награди. Сара отделя три от романите - тези на Jenn Ashworth, Rana Dasgupta и Peter Murphy (последният не попада в шортлистата).
В българското информационно пространство се заговаря за две от номинираните заглавия още преди да бъде обявена надпреварата за Не-Букър. През юли - за "Томас" на Джеймс Палумбо, а преди това - за романа на Рана Дасгупта (тук и тук, и най-вече тук). Нямаше начин да не се говори за "Соло" - авторът е индиец, роден в Лондон и работил в Ню Йорк, но главният герой е българин (нищо, че се казва Улрих). Впрочем, това едва ли е от непознаване на българската именна система. Неколцина коментатори изказват предположението, че романът е с негативно клиширано третиране на българската тема, но не е така. Авторът е бил няколко пъти в България. Вярно, за кратките си престои едва ли би могъл да ни изучи дотолкова, че да бъде фактологически перфектен, но това все пак е роман, не документално разследване. Още повече, че е срещнал прототипа на главния си герой не в София, а в Тбилиси. Така или иначе, Дасгупта избира да ситуира героите си предимно в нашата столица - "и тъмна, и прашна,/и мръсна, и страшна". Но Дасгупта, който от десет години живее в прародината си Индия, напълно ни влиза в положението и разбира защо въпреки всичко "без тебе не мога -/ ти София моя, любов и тревога". А, да не забравя да спомена, че музиката е в центъра на повествованието - прототипът на Улрих (грузинецът), е оперен певец, а не химик, какъвто е главният герой в романа. И Дасгупта гледа по особен начин на чалгата - като на карашък от всякакви влияния. Като на музика, която е била е забранявана (а кой може да забрани музиката?). Едно на ръка, че Дасгупта не е музикант, той е писател.
Впрочем, всички отбелязват тромавостта в диалозите. Рана Дасгупта твърди, че тя е търсена. Редакторът му бил заявил: "Ама никой не говори така!". Не е вярно, контрирал Дасгупта, в България за тези неща - политика, история, съдба, - говорят сериозно. Все някой трябва да говори сериозно за тези неща в днешни дни на преоценка на ценности. Патетиката не е излишна.
Ако някой твърди, че авторът не разбира нищо от България, да вземе да се прегледа. Дасгупта търси опора в съхранените от нас ценности. А ние все ревем, че сме ги изгубили.
Е, читателите на "Гардиан" са класирали романа на Дасгупта на първо място. Следващият роман - на Палумбо, изостава с цели 4 точки. А пък третият (на Eleanor Thom) е за циганите. Май в това отношение и Букър, и Не-Букър си приличат :)
posted by Illa @ 10/31/2009 03:30:00 сл.об.,
