Ден на прехраната 16 октомври 2009
Малко вяло мина у нас. БНР съобщи:
Към днешна дата около един милиард души в света не си дояждат, обяви директорът на Програмата по прехрана към ООН Жозет Шийрън. "Днес е световният ден на прехраната <...> И ще призова света да си спомни за хората, които нямат нищо в чинията си днес. Един на всеки шест души на Земята ще си легне гладен тази вечер", заяви Жозет Шийрън.
В Белгия пък избрали "Мис Клошарка 2009".
Не знам дали моето приятелче от Москва е информирано за тези събития, но есето му е великолепен отзвук на темата:
Тежко ми е нещо на сърцето. Ще ми се да можех да намеря някаква отвлечена тема, понеже това, което ме вълнува, още няма думи.
Исках да разкажа за един човек, когото мислех някак си да вмъкна в разказ, и този човек живее в мен вече няколко години, но разбрах, че така не става, не бива да взимаш късче от реалността и изкуствено да го тикнеш, буквално да го натъпчеш в разказ. Разказите май не се правят така.
Веднъж, когато тичах като куриер с някакви бумаги към Управлението на културата на "Кантемировска", се качих на рампата и видях странен човек.
Той седеше с лице към изхода на пейката, обгърнала квадратен стълб. Отдалеч още видях, че яде нещо. Седеше си сам, движенията му бяха точни като на гурман, наслаждаващ се на рядък деликатес. Приближавам се и постепенно в очите ми този човек придобива реални очертания. Той реже с пръст върху дланта си хапка от нещо невидимо (макар че аз сякаш го виждам, преставям си го!), хваща я с два дълги пръста, слага я в устата си и внимателно дъвче, дори притваря очи от удоволствие... Разбира се, аз се учудвам, възторгът ми се примесва с онова общочовешко чувство на срам, радостта от видяното възпира моралните ми задръжки (т.е. това сега го пиша така, а тогава изобщо не го мислех). Сигурно по същия начин бих наблюдавал някакви зверства, чийто неволен участник бих могъл да бъда. Както на войника му се налага да убива, така и на мен ми се случи да почувствам възторг от нереалното. Но това не е всичко. Без да имам сили да се обърна, аз вървях с широка крачка и точно след тази сцена видях следваща! Край другия стълб седеше човек в шлифер и старомодна шапка, той мачкаше самун хляб, държеше го с една ръка и гладно ръфаше от него.
Сърцето ми заби още по-силно... радостта направо ме сграбчи!
Живнах, възбудих се като че ли ей-сега съм бил с жена. Колко бездушно!
Но колко е хубаво да се къпеш в лъчите на женски поглед... все едно да си цвете в саксия, да си средище на грижи, недоловими ласкави слова "Ах, мой мили", - пръстите ме галят, листите ми се изправят, разцъфтявам, раста и се протягам, сякаш на палци, към тавана, за да го докосна, и върху пръстите остават следи от вар. Колко е приятно, когато нещо красиво ти обръща внимание. И дори не те притеснява колко си ужасен. И когато останеш насаме, извън полето на нечие зрение, на чужди минувачи, тогава можеш да усетиш безсмислието на своето съществуване.
На "Коломенска" от години има още един клошар. Облечен в "доисторически" шлифер, даже понякога носи фуражка без козирка, или камуфлажно кепе, обувки-половинки, и броди из улиците. Винаги го виждам и лицето му ми напомня за Кортасар. Веднъж го видях на видео: изпъкнали рибешки очи и тръба. И още - той си гледа в краката, пък през цялото време се усмихва, а ако не се усмихва, то няма и помен от отчаяние, а някакъв странен подем. Като че ли в непрестанното движение е същността на живота му, възможността да живее. Ако погледне натам, накъдето не води неговия път, той може да спре, а това е самоубийствено в неговото положение. Не обичам литературата заради това, че може да унижава човешкото достойнство, за този й словесен прагматизъм. Ето го човекът със сложна съдба - и това изречение стига, за да приключиш с него и да продължиш според сюжета си. Кому е нужна съдбата му? Втресе ме, мускулите ми заиграха. И ето ти го, този клошар кляка и наднича под лавката в търсене на изпуснати стотинки. Когато отказвах пушенето, му давах кутии цигари; той даже не спираше и не ме поглеждаше, кимаше и продължаваше по пътя си. Вървеше нататък. Вървеше нататък, независимо от всичко, каквото и да е времето. Понякога се смееше на нещо си свое, понякога пътем отпиваше чай от пластмасова чаша.
А веднъж през лятото се запознах на площад "Болотный" с друг човек. Вече не помня името му, но му викаха Паркиращия. Дойдох на Блатния прощад и седнах на тревата; правеха сцена, предстоеше благотворителен концерт. И внезапно до мен седна този дребен човечец, избелели от слънцето коси, рижав, и пронизителни, като от стъкло, сини очи! Той имаше малка бутилчица водка, сподели с мен сладката меденка. И ми разказа историята си. Днес му провървяло, разкрил престъпление. От църква в Китай-город изчезнала икона, струвала някъде към десет хиляди долара. Юрий (сетих се!) бил свой човек сред компания клошари, живеел с тях в изоставени сгради, ходил по местата, където те присядали да просят милостиня; и виж, че пренощувал при един от тези клошари, и тоя споделил, че взели иконата, и молел, помагай да я продадем, ще делим. Юрий останал като гръмнат и му взел иконата, и я занесъл на отчето. А отчето даже не го нахранило, дал му стотина рубли да се почерпи. Юрий от цялата тази история се почувствал герой, днес за него беше свят ден! Бог му дал да извърши добро дело. Даже ченгетата му благодарили. Като се разхождахме после по Китай-город Юрий ми показа мазето, където разглобяват крадени коли. Нарекли го Паркиращия, защото изкарвал някой лев като паркира коли. Наистина, като стигнахме до хотел "Россия", той размени някоя дума с човека, който пускаше колите на паркинга, разбра се с него, че ще откарва колите до мястото им и ще получава по 50-100 рубли за кола. Но оня ден той така и не спечели почти нищо. Само 50 рубли. Много ни се пиеше. Слънцето припичаше. Купи бира за себе си и за мен, макар всички лавки да затваряха заради празника.
В бележник, тафнат от "Му-му", покрай някакви секс впечатления, имаше и идеи за разкази, записани набързо със скоростта, с която се движеше влакът. Едната е за къща от дрехи. Във вагона на метрото видях спяща жена, сгушена в няколко жилетки, с няколко чифта ръкавици на ръцете - това е нейният дом.
След първия семинар, когато се срещнахме с Майстора на "Тверска", ние с Катя и Антон отидохме в кафенето зад паметника на Ленин, с прашен под (неволно си представих моряци с мокри парцали) и една нервозна, бързо сменяща настроението си сервитьорка. Аз за пръв път пих водка с Майстора и самият този факт ми доставяше необикновено удоволствие, макар че аз си седях сякаш отстрани и не вземах участие в разговорите, а като престраших да кажа нещо, от вълнение на екс изпих чашата си чай. В онзи ден беше горещо и когато станахме и тръгнахме към метрото, Майсторът ме попита дали не искам да стана клошар. Очевидно ме предпазваше от собствения ми разпуснат дух. И видях още: "Погледнете, пералня за клошари!". На облегалките на пейките около фонтана под изгарящото слънце висяха десетина панталона, които един клошар съсредоточено простираше, като двунога щипка за пране.
Пази боже!
Надявам се, че ще ми стигнат силите, а също хитроумието и вдъхновението, за да изживея живота си, облажвайки се както материално, така и духовно.
Благодаря!
posted by Illa @ 10/16/2009 10:48:00 сл.об.,
