Писателите и телевизията 27 септември 2009
Първото интервю на Владимир Набоков за телевизия е снимано в Рокфелер център малко след публикуването на "Лолита" в САЩ през 1958 г. Записът на това интервю за канадския канал CBC е качен на YouTube. Видеото е сред любимите ми. Разговорът е заснет като театрална постановка - камерата не прави събитието, не имитира съспенс, тя само улавя промените в емоционалното състояние на участниците, прави видимо напрежението, интелектуалния сблъсък между творец и критик. Ролята на водещия не е да дирижира ставащото в студиото, той само улеснява комуникацията между двамата, внася светскост и ненатрапчиво кара зрителите да се чувстват приобщени към необичайна драма, разиграваща се пред очите им.
Очевидно, не само аз съм сред почитателите на видеото. Есеистът и сценарист Артър Кристъл дори е поставил скриншот от видеото на десктопа си. Публична тайна е, че Набоков ползва пищови при отговорите си на въпросите. Той държи каталожни фиши, хвърля им по някой поглед докато говорят другите участници в събеседването и преглежда следващите картончета, за да си припомни какво следва. И какво от това? Артър Кристъл разсъждава върху технологията на съзряването на една мисъл, обличането й в думи, изкристализирането на формулировката, която да я направи разбираема за публиката. Да, писателят не е длъжен да бъде добър оратор. Позволено му е да е мълчаливец. Макар да има доволно примери и за обратното.
Артър Кристъл разказва следната случка:
Докато живял в Париж, Александър фон Хумбол изказал пред свой познат лекар желание да срещне истински луд, медицински доказан. След няколко дни получил покана за вечеря. Мястото му на трапезата се случило между двама мъже. Единият бил спретнат възпитан господин, който не хвърлял думи на вятъра. Другият бил облечен твърде шарено, пламенно се изказвал по всички въпроси, ръкомахал и кривял лице в ужасни гримаси. След вечерята Хумболт се обърнал към своя домакин: "Допадна ми Вашият луд", и посочил приказливия си съсед по маса. "Грешите - отговорил лекарят. - Мълчаливецът е луд, а този, ексцентричният е мосю Оноре дьо Балзак".
Есето на Артър Кристъл потвърди убеждението ми в две неща:
1. Че нещата рядко са такива, каквито изглеждат;
2. Че телевизията е имала/има потенциала да се превърне в нещо, далеч по-добро от това, което е сега.Read more!
posted by Illa @ 9/27/2009 03:32:00 сл.об.,
,
За вярата, вярванията и още нещо 26 септември 2009
Папа Бенедикт ХVІ пристигна в Прага. Изненадващо за мен, оказва се, че почти половината чехи вече са атеисти (преди години процентът на вярващите беше доста по-висок). Подозирам, че у нас нещата стоят обратно - имам чувството, че сега доста повече от преди са тези, които смятат за престижно да се декларират като принадлежащи към една или друга конфесия. Убедена съм, че повечето от декларираните вярващи наистина се изживяват като такива. Вярвам, че те са искрени, когато правят изявления относно религиозната си принадлежност. Без вяра е трудно да се живее. Без вяра оцеляват само социопатите, които гледат на общностното единство само като на инструмент за постигане на собствените си цели. A propos, нямам особено доверие към хората, призоваващи към единение - колективните интереси са идеалната овча кожа, наметната върху вълчия врат. Казват, доверието ще е основният дефицит на настоящия век. Ненапразно, макар и непризнаван от философите, Слотердейк е най-популярният мислител на съвремието: да не забравяме, че дори отявлените му критици ценят книгата "Критика на циничния разум". На практика, циникът не отхвърля общоприетите вярвания. На практика, циникът експлоатира вярванията по образцово ефективен начин.
Когато казваш, че си невярващ в наше време, фактически заявяваш отказа си не толкова от конформизъм, колкото от всякакво желание да се скриеш зад някакъв фатализъм, да намериш опора, когато собствените ти морални възгледи се окажат "пречка" за успеха ти в живота. Моралните устои не произтичат от религията. Не го твърдя аз, твърди го нобеловият лауреат по физика Виталий Гинзбург. В интервю пред BBC на въпроса: "Тоест, Ви смятате, че е по-добре да се борим за образованието, отколкото да се опитваме да се борим за морала чрез религията?", той отговаря: "Безусловно".
За разлика от акад. Гинзбург, аз не намирам, че "религията е признак за безкултурие". И културен, и много образован човек може да бъде вярващ. Има безброй примери.
Не бих го нерекла цинизъм, по-скоро скептицизъм. Всяко нещо в обществения ни живот се свежда до проблема "имам доверие/нямам доверие". Цялата система на демокрацията се гради на това - избираш този, който ти вдъхва доверие, че ще направи това, което смяташ за нужно. Защото той е образован, подготвен, има знанията и уменията да реши проблема по възможно най-добрия начин. Твоята работа е друга - да правиш това, което можеш, и то така, както трябва. Затова поръчваш на други да преценяват всички фактори и да вземат решения, които да ти създадат условия да живееш добре, ако работиш добре. Това се нарича представителна демокрация - да има хора, които да изработват правила, създаващи баланса в обществото - баланс, който се нарича още "справедливост". И ако мнозинството няма усещането за справедливост, проблемът не е в идеята за представителна демокрация. Пряката демокрация само на пръв поглед изглежда по-справедлива. Всяка демокрация се базира на доверието. А не на начина, по който бива обективирано това доверие. Изобщо няма да подхващам въпроса за методите на "убеждаване", че би било по-добре за теб, ако "повярваш" в една или друга конкретна кауза. Тези методи работят дори по-успешно в условията на пряката демокрация.
Виталий Гинзбург казва още, че да вярваш на креационистката теория, а не на Дарвиновата, е все едно да вярваш на този, който ти казва, че "две по две е пет", а не на този, който твърди, че "две по две е четири". Въпрос на избор. Аз не бих осъждала този, който повярва, че "две по две е пет". Стига да не дава вяра на този, който му проповядва подобна теория, само заради черните му очи.
P.S. Повод за публикацията е статията в днешния брой на в. "Дневник".
Read more!
posted by Illa @ 9/26/2009 04:52:00 сл.об.,
,
Истински писма от Иво Джима 19 септември 2009
Филмът, разбира се, е забележителен. Нали си спомняте от четивата по история, как рицарите погребвали с почести победения противник, ако той се сражавал геройски и загинал с достойнство? Нещо подобно е направил Клинт Истууд - отдал почит на врага, който разбирал, че битката е обречена, но бил решен до последен дъх да защищава родината и дома си. Ужасът на войната е тъкмо в това, че всяка от страните защищава еднакви ценности, всяка от страните мотивира бойците си като им вменява в дълг да бранят живота на най-близките си. И това не е празен лозунг, нещата по време на война стоят тъкмо така. Защото войната дава богати възможности безнаказано да се развихрят най-долните човешки страсти, най-отвратителните човешки черти. Понякога героизъм е да запазиш човешкото се себе си в тези условия. (Щях да напиша "противоестествени условия", но дали наистина са противоестествени?). Клин Истууд с дилогията си казва точно това: паметниците не винаги овековечават истинския подвиг. Но дори така да е, има нужда от тези паметници.
Харесвам тези два филма на Истууд. Хареса ми и статията в The New York Times за едно истинско писмо от Иво Джима. Предполагам, че имате представа за какво става въпрос. Ако американските войски имали контрол върху островчето Иво Джима, те можели го използват като база за въздушни нападения върху Токио. Затова там бил дислоциран предварително обречен гарнизон, който да попречи на американците да превземат острова. Предварително обречен, защото японските главнокомандващи знаели, че не могат да осигурят нито подкрепление, нито муниции, нито каквото и да било на частите, пратени на заколение. Офицерите и войниците също го знаели. Но знаели също така, че американските бомби ще паднат върху къщите им, върху майките им, върху децата им.
Американските войници и офицери знаели, че колкото повече бомби паднат върху Япония, толкова по-бързо ще свърши ужаса на войната, толкова по-малко лишения ще търпят близките им, толкова по-малко американски майки ще получават известия за гибелта на синовете си.
Скалистият остров в Тихия океан станал средоточие на сблсъка между хора, които бранели едно и също; хора, които били пратени там не по своя воля, но по своя воля били решени да сложат край на цялото това безумие войната, - поне засега.
Франклин У. Хобс-ІІІ сега е на 85. Останал пълен сирак от 10-годишен, но дядо му не бил никак беден, така че бъдещето му било осигурено. Само да не била войната. През зимата на 1945 г. Франклин се озовава на о-в Иво Джима в състава на свързочните войски. Дотогава не бил виждал убити. За осемте месеца, които прекарал на острова след превземането му от американските войски, се нагледал на трупове - 7 хил. на съотечественици и 21 хил. японски. Един ден се натъкнал на тялото на японски войник без видими белези от нараняване (много японци умирали от жажда). От горния ляв джоб на куртката се подавало ъгълче на плик. Извадил го. Вътре имало детска рисунка и снимка на бебе. Франклин попитал командира дали може да задържи плика и съдържанието му. Разрешили му.
Франклин се върнал в родината си, завършил Харвард, оженил се, родили му се четири деца. Постарал се да забрави Иво Джима, да забрави войната. Жена му намерили рисунката, поставила я в рамка и я окачила в детската. Синовете и дъщерите на Франклин така и не разбрали историята на картината - смятали, че е произведение на изкуството или нещо, което майка им е нарисувала в детската градина.
След време г-н Хобс се развел и се оженил втори път. Новата му съпруга поискала да узнае откъде е рисунката и скритата в рамката снимка. Франклин й разказал. "Не искаш ли да предадеш тези неща на децата, на които те всъщност принадлежат?", попитала Мардж. "Защо не", замислил се Франклин. Осъзнал, че самият той би искал да има подобен спомен от родителите си, които загубил толкова рано.
Мардж посещавала църква, в която се запознала с една японка. Г-жа Вада не отказала съдействие - свързала се с японското посолство във Вашингтон с молба да издирят децата на загиналия японски войник. Но от посолството поискали оригиналите на снимката и рисунката, а Франклин Хобс не бил склонен да се раздели с тях. Тогава Рейко Вада при поредното си посещение в родината взела ксерокопия на документите и се обърнала към съответните токийски власти. По адреса на плика бързо стигнали до по-голямата дъщеря Чие Такегава - автор на рисунката. По-малката - Йоко Такегава, която била на снимката и се родила след мобилизацията на баща им, живеела в Бруклин.
Когато Франклин я посетил, Йоко спонтанно го прегърнала и признала, че дотогава свързвала баща си само със стипендията, която японското правителство й осигурило, за да завърши образованието си. Сега знаела, че в последния си миг баща й мислел за нея. Сега имала възможност да получи бащината обич.
Такива ми ти работи. Сантиментални. Дали пък в трудни времена сантиментализмът не е това, което ни помага да запазим ония ценности, дето ги наричаме вечни?
Read more!
posted by Illa @ 9/19/2009 05:31:00 сл.об.,
,
Осака 17 септември 2009
Ще ходя в Япония, живот и здраве. Надявам се за Коледа да посетя Комикета в Токио, но ще пребивавам основно в Осака. Засега събирам кураж и знания, белким urbis Осака и orbis се окажат благосклонни.
Отчет за подготовката ми:
"Отдалеч" - въведение, което изглежда напълно off topic;
"Имало едно време" - малко истории като приказки;
"Тъмни години" - Средновековието си е Средновековие;
"Нови времена" - нещо като Ренесанс;
"Мореплавателите" - Великите географски открития;
"За ролята на пиратите в историята"
Дай боже да има още )
Read more!
posted by Illa @ 9/17/2009 10:07:00 сл.об.,
,
Един гледа... 08 септември 2009
В тия дни на траур туристическият бизнес май се готви за сватба. Ни в клин, ни в ръкав масмедиите дружно се заеха да разчепкват ситуацията с туроператорите и да пропагандират исканията на бранша. А исканията се свеждат до следното:
1. Регистрационният режим да стане разрешителен. Ясно е какво означава това - някаква комисия да решава кой има право да работи като туристически агент и кой - не. Страничният ефект от разрешителните режими вече го знаем;
2. В комисиите, които ще вземат решенията за разрешения, да участват представители на вече регистрирани туроператори, т.е. да не може да се получи разрешение без препоръка на "старите" в бизнеса и прочее, и прочее. До какво би довела такава практика? До нелоялна конкуренция и монополиция на бранша.
Имаше даже една екзотична идея граничните власти да не разрешават излизането в чужбина на автобуси, които не се използват от регистриран туроператор. Още малко и ще им дойде наум да закрият превозвачите и да ги преродят в туроператори.
Притеснителното е, че всички - от отрасловата държавна администрация до браншовите организации, единодушно застават зад горните искания. Притеснително е, единственият глас, който оспори разумността на такива предложения беше този на Румен Драганов - председател на Института за анализи и оценки в туризма, и останах с впечатление, че този глас бе допуснат до ефир по недоглеждане. Притеснително е, че ресорният зам.министър реагира с очевидно раздразнение, когато беше споменато становището на Р. Драганов.
Read more!
posted by Illa @ 9/08/2009 09:36:00 пр.об.,
,
Женски пътища 06 септември 2009
Като прочетох „Onnazaka”, се сетих за „Гераците”. Като контрапункт. Но „контрапункт” в музикалния смисъл на думата, означаващ „едновременно съчетаване на два или повече мелодични пункта”, полифония един вид, а не конфронтация, сблъсък на гледните точки, както го разбират термина другите изкуства.
Действието и в двете произведения се развива по едно и също време – края на ХІХ-началото на ХХ в.; и двете творби имат за тема „Влиянието на нововъзникналите капиталистически отношения върху патриархалното семейство”. Но Елин Пелин изследва рухването на един идеализиран свят, докато Фумико Енчи се фукусира върху прераждането на жената, станало възможно благодарение на новите порядки в обществото. Или, казано по друг начин, думата „криза” на японски се пише с два йероглифа, думата „възможност” – също с два. Един от йероглифите присъства и в двете думи. (Пресилено е да се твърди, че има един и същ, един йероглиф и за „криза”, и за „възможност”). Ето ти го контрапунктът в полифония.
Но да започна подред.
Първо, четох „Onnazaka” в неизпипан превод на руски. Видях образци и от по-раншно руско издание, при което преводът е направен от английски. Английският превод е изчистен, съсредоточен върху смисъла на казаното, избягва пресъздаването на красивите обрати на речта, защото те биха довели до отклоняване на вниманието в погрешна посока. Но какво е речта на романиста без двусмислиците на метафори, алегории, хиперболи и литоти, - без тропи, с една дума? Преводът от японски на руски не бяга от тропите, не минава по лесния път, но руският език на превода звучи, да го кажем грубо, дървеняшки – натрапва тълкуванието на преводача и лишава читателя от негово собствено. А тълкуването на „Onnazaka”, вариантите, по които може да бъде разчетен романът, - това е, което прави произведението значимо, важно за японската литература на ХХ в. Да тръгнеш по краткия, но труден, мъжки път към храма, не ти гарантира непременно стигането до целта. Пък и не е задължително женският, пътят по полегатия склон, да е по-лесен. В края на краищата продължителното, макар и умерено, усилие може да те изтощи по-неизбежно, отколкото силното, но краткотрайно напрежение. Йероглифите, с които се изписва „Onnazaka”, са два: единият буквално се превежда като „женски”, а другият – като „склон”. Изразът „Onnazaka” означава „по-полегатият, по-лекият, макар и по-дълъг, женският път към храма”. Този път извървява Томо – героинята на романа „Onnazaka” („The Waiting Years” в английския превод, „Пологий склон”/”Цитадель” в руските преводи).
Фумико Енчи е дъщеря на големия японски филолог Казутоши Уеда. В детските й години у нея се пробужда интерес към театъра Кабуки, чийто голям почитател е баба й. Първата публикувана творба на Фуми е драматургична – пиеса за Кабуки. Впрочем, Фуми Уеда е болнаво дете и често пропуска училищните занятия. Затова пък получава възможност да погълне огромно количество литература – на японски и на английски. Като порасва, се омъжва за журналиста Йошимацу Енчи. Раждането на дъщеря им съвсем разклаща и без това крехкото й здраве и литературната дейност на Фуми остава на заден план. Едва след войната, подтиквана от нуждата да набави допълнителни средства за семейния бюджет, тя се заема сериозно с творчество. Публикува романа „Гладни дни”, който й носи литературната награда за женска литература. Най-известното произведение „Onnazaka” е плод на дългогодишна работа – писан е почти десетилетие между 1949 г. и 1957 г. Говори се, че прототип на главната героиня е бабата на писателката.
Романът започва с посещението на съпругата на провинциалния велможа Юкитомо Сиракава в Токио. Близките, при които Томо отсяда, са в недоумение: какво ли е принудило госпожата да изостави задълженията си у дома и да се отправи на продължително пътешествие в столицата. Нима предстои развод? Скоро съмненията се разсейват – господин Сиракава не желае да се раздели със съпругата си. Напротив, той й има такова огромно доверие, че й е поверил трудната задача сама да му избере наложница. В душата на Томо ври и кипи – тя едва е навършила 30, с 12 години е по-млада от съпруга си, при това изпитва към него истинска любов. И как няма – Юкитомо е висок, строен, чаровен мъж, за когото не е проблем да омае която си иска дама или гейша. Но Томо е възпитана да вярва, че е длъжна да подчини целия си живот в служба на семейството, на съпруга. „Да се опълчи на мъжа и господаря си, означава да извърши саморазрушение”. И Томо намира подходящата девственица – 15-годишната красавица Суга, чиято майка-вдовица предпочита да я повери на Томо, отколкото да се принуди да я продаде за проститутка. Това е началото на пътя – за Суга, но най-вече за Томо.
След Суга в семейството се появява още една „приемна дъщеря” – Юми. После Юкитомо си харесва Мия – втората съпруга на сина-социопат Митимаса. Томо стиска зъби и нахлузва върху себе си кожата на студена непристъпност – „китайската императрица” я наричат зад гърба й слугите.
Фумико Енчи мимоходом подхвърля темата за брака по любов в японското семейство преди и по време на епохата Мейджи. Но любовта не е достатъчна, за да може Томо да понесе товара, който й възлага дългът на съпруга. Пък и времената са други: от една страна, преди Юкитомо не би имал дързостта да изпрати жена си да му търси наложници (винаги японските велможи са имали държанки, но са се стараели да не прекрачват някакви общоприети граници на приличието), времената са се сменили – старите ценности се губят, общественият морал е в разруха (вж. „Гераците”). От друга страна, времената са други: мъжете изучават рангаку (европейски науки), момичетата посещават училище, омръзналата любовница Юми бива омъжена, а след смъртта на мъжа си завършва курс по икебана и става преподавателка, а синът й завършава търговски колеж благодарение на финансовата помощ на Томо. Самата Томо е полуграмотна – тя чете йероглифи (канджи) само ако са придружени с обяснителни знаци (фуригана), пише предимно с хирагана (сричкова азбука). Това не й пречи успешно да води финансовите дела на семейството без дори другите да забележат каква огромна отговорност лежи на плещите й.
Юридическите реформи в началото на ХХ в. също допринасят за рухването на традиционната йерархия в японското семейство. Възниква въпросът дали фамилията, както преди, е длъжна да работи за просперитета на най-успешния си член или семейството неусетно се е преобразувало в малко съдружество за взаимопомощ. Едва със смъртта на Томо домашните си дават сметка, че наложените от „китайската императрица” правила за взаимоуважение и сътрудничество между жените в семейството са крепели дома през всичките тези години.
Малко преди смъртта си, в зимна виелица със сетни усилия Томо изкачва хълма, водещ до дома им. Извървява пътя към храма. И като стига до края на пътя, тя усеща способността си да разкъса самсарата, да разруши омагьосания кръг, в който се върти японската жена – от раждането до смъртта си и след прераждането пак отначало. Томо най-после е повярвала в силата на повтаряната от майка й мантра „Наму Амида Буцу”. Или просто е повярвала в собствените си сили. Тя настоява да предадат на съпруга й, че иска останките й да не бъдат погребвани, а изхвърлени във водата, „като боклук”.
Последното й желание е да напусне семейството такова, каквото е то. Томо предявява претенции, оповестява дръзкия си бунт срещу унизителното си положение на покорна съпруга. Юкитомо отхвърля възможността Томо да не получи подобаващо на ранга й погребение. Но нейното изявление го кара да преосмисли целия им съвместен живот. „И това разцепи арогатното му его на две”, завърша английският превод.
Начинът, по който Фумико Енчи описва японското семейство - доколко се различава от начина, по който Елин Пелин описва българското семейство? Какво се случва със семействата в кризисни времена? Какво се случва с членовете на семейството, които решават да скъсат връзките си с него? Каква е ролята на семейството в съвременното консуматорско общество? Това са въпроси, свързани с преосмислянето на ценностите в днешния свят. И читателят, като се мъчи да намери отговор, се обръща назад, за да види какво е ставало в предишните размирни години – какво е останало в миналото и какво е оцеляло, ще оцелее ли и занапред?
Текстът е публикуван на сайта "Аз чета".
Read more!
posted by Illa @ 9/06/2009 02:24:00 сл.об.,
,
Японки a la Ейми Ямада 05 септември 2009
Ейми Ямада присъства в повечето алманаси, представящи съвременната японска литература пред англоезичните читатели. Ейми Ямада има голям успех сред западната публика, въпреки че е упреквана в подражателство на култови за нейното поколение американски автори. Разгеле, като казах "поколение": разправят, била от поколението Х, дето си падало по ъндърграунда, дрогата и непукизма. Вярно, признават, че констатацията важи за героите й, пък Ейми Ямада си знае дали и тя е в кюпа. А тя дори не се казва Ейми - това е псевдоним (иначе се родила като Футаба Ямада през 1959 г.). На всичкото отгоре, на латиница е по-правилно да се напише Eimi, а не Amy, както предпочитат издателите, но това е въпрос трети и четвърти.
Ейми Ямада напуска университета, за да стане мангака (автор на манга - японските комикси), но скоро решава, че мангата не е за нея и прописва разкази. След пет години, през 1985 г. повестта "Bedtime Eyes" (sic! - заглавието и в оригинала е на английски) й носи литературната награда „Бунгеи”. Следващите творби получават още по-престижни награди[1], но най-преиздавани в чужбина са тъкмо първата повест, донесла й популярност, "Bedtime Eyes" в комплект с "Игра с пръсти" (или "Пръстите на пианиста" - "The Piano Player's Fingers"[2]) и "Гръбнакът на Джеси" (понякога: само "Джеси"). Обикновено сборникът носи заглавието на първата повест.
Онова, което гъделичка любопитството на масовия читател в християнския свят, е сексуалното поведение на героините - все още ни изглежда скандално това, че една жена може по толкова спонтанно-откровен начин да говори за интимната страна на отношенията си партньора. И за японците, казват, е скандално, но не друго, а важната подробност, че въпросният партньор и в трите повести е афро-американец.
Но щях ли да пиша за сборника, ако всичко в него се въртеше само около пикантериите?
Работата е там, че в медиите с икономическа насоченост много често се говори за характеристиките на "поколението Х" - "цинични, но гъвкави", "активно работещи хора, повечето добри специалисти, устремени към кариера" и разни такива. Други пък свързват родените между 1965 (според други - 1960) и 1970 (някои "разсрочват" до 1980) г. с "Нирвана", гръндж и прочее непрагматични нагласи. Ако питате мен, героите на Ейми Ямада са по-скоро от втората категория. Даже чисто етимологично - терминът "поколение Х" става популярен благодарение на Дъглас Коуплант ("Generation X"), който пък (дали е така, не знам) го бил взаимствал от теорията на Paul Fussell за класите в американското общество, които били девет, а "категорията Х" била неопределена, представителите й "скитали" между класите и не можели да се самоопределят. Героите на Ейми Ямада са от тази категория.
A propos, последният роман на Коупланд (току-що излязъл във Великобритания, а в САЩ и Канада ще излезе тия дни) е озаглавен "Generation А" и разказва за интернет-поколението. На сайта си Коупланд споменава, че в дигиталния свят четенето и разказването били останали единствената ни защита срещу бомбардирането на сетивата ни с разни работи. Може и да е прав, може и да не е. Не знам.
Обаче героите на Ейми Ямада не си падат много по философски изследвания, по анализиране на собственото си маргинално положение в обществото. Може и да са фрустрирани, но гледат да не вдълбават в размишления. В "Bedtime Eyes" и "Игра с пръсти" момичетата реагират първично. (Не знам дали това е добро или лошо). Те усещат, че живеят чрез болката - тази, която им причиняват, или тази, която те причиняват. За Руико от "Игра с пръсти" е равнозначно - дали тя ще причини страдание или на нея ще й причинят, важното е нещата да са поставени тъкмо така, на ръба. Насилието е начин да усети света наоколо, да бъде себе си и тя устоява с всички средства това свое право. Да, възможно е това по някакъв начин това да описва "поколението Х" - "жажда за самоизява, за самоопределение". Читателите, разпознаващите себе си в характеристиките на тази генерация, едва ли биха се съгласили да ги идентифицират с Руико. Не смея да съдя.
И Джеси от последната повест воюва за собствено място в семейството чрез причиняване на страдание - повече психическо, отколкото физическо. Макар че ако те ударят по лицето с нажежен тиган, едва ли ще усетиш само психическа болка. Но пък тази болка изиграва ролята на емоционален катарзис за Коко, любовницата на бащата. Коко трябва да размисли, да прецени дали алкохоликът Рик е толкова важен за нея, та да търпи унижението и да се конкурира за любовта му с 11-годишния Джеси. В крайна сметка и Коко, и Джеси са само деца, които разбират, че не си играят на „Не се сърди човече”.
На колкото и години да сме, винаги ли си оставаме такива деца, готови на всичко, за да се уверят, че са обичани от хората, които са им скъпи?
---
[1] Сред тях е и наградата „Наоки”, за която се твърди, че е японското съответствие на „Пулицър”
[2] Явно, издателят не е привърженик на двусмислиците, съдържащи се в оригиналното заглавие. Още повече, че героят (известен джазмен), се казва Лирой Джонс – точно като джазовия музикант, само че е пианист, а не тромпетист като реалната личност. Английското заглавие като че ли иска да подчертае тази разлика, за да не стане грешка ))
Текстът е публикуван първо на сайта "Аз чета"
Read more!
posted by Illa @ 9/05/2009 06:48:00 сл.об.,
,
Литературата и властта
Чух оня ден, че Андрей Колесников пак е публикувал остроумен коментар за българо-руските срещи на върха. Този път май чул думите правилно, но му се сторило, че Путин иска да връща Шипка на турците. Той, Колесников, обича такива изпълнения. Вчерашното ме подсети, че преди време бях нахвърла бележки за друга негова закачка, но така и си остана непубликувано. Та, ето ги тия бележки:
или
Толкова ли е важен авторът?
Толкоз по-необяснима е метафизичната обреченост, извираща от руската литература, колчем се зададе август. Вярно, събитията го предполагат - от петнадесетина години насам все през август се случват: опит за преврат, "Курск", кавказката война, Саяно-Сушенската ВЕЦ ... "време за катастрофи", казва Андрей Колесников и призовава Ахматова и Пастернак, за да докаже, че осмият месец е "обстоятелство на непреодолима сила", форсмажор, фатална неизбежност. През август "погребват епохи" (А. Ахматова, "Август 1940"). Само че, казва Колесников, човек си е изобретил едни антиавгустовски филтри, от неговата страна на барикадата нищо не се случва, той е уморен от негативната информация и от усещането си, че нищо не може да промени. Е, не всеки може да бъде Пастернак, заключава Колесников.
Един друг Андрей Колесников се опита да хвърли камък в мързеливото августовско блато, в което се е потопила четящата публика. Този, вторият Андрей Колесников е главен редактор на "Руски пионер" – както се самоопределя, това е "списание за богатите и интелектуалците", собственост на олигарха Михаил Прохоров. Този, вторият Андрей Колесников е автор и съавтор на един куп книги за Путин: "Аз видях Путин!", "Путин ме видя!", "Да видиш Путин и да умреш", "Владимир Путин: Между Европа и Азия", "Раздвоението на ВВП: Как Путин избра Медведев" и др. А да, написал е и онази статия за "големия шлем" с грешката на преводача, нали се сещате. Та това е другият Андрей Колесников, който не е оня, притеснен от катастрофичното настроение през август. "Катастрофичният" Колесников също е писал книги - и те са за политици, за хората, дето пишат речите на политиците, и разни такива неща. Не знам защо някои нашенци са решили, че някой от двамата пишещи колесниковци е критично настроен към Кремъл. Те си знаят. Ама единият не е другия, макар да са връстници (родени през 1965 - 1966 г.). Първият А. Колесников е завършил право, а вторият е филолог, специалист по евенкски и други езици на коренното сибирско население. Но има ли значение кой коя книга е написал?
Та, за камъка в блатото на четящата публика. Сп. "Руски пионер" в специално приложение към един от юнските си броеве публикува романа "Околонулата" („Околонуля” - изписано като една дума, често срещан прийом напоследък). На 29 юни електронната версия на списанието запознава читателите си с малък откъс от романа. На 30 юни Андрей Колесников предрече, че до две седмици след издаването си романът ще бъде четен от цяла Москва. Очевидно, пласментът не се развил по плана и след месец, на 27 юли анонимен коментатор подава жокер - предполага, че авторът на романа Натан Дубовицки може да е съпруг на Наталия Дубовицка. Да, ама народът не зацепва, въпросът увисва някъде в пространството без да предизвика турболенции в потребителската активност на широките народни маси въпреки мощното рамо на Кирил Решетников в хвалебствена рецензия, обнародвана на 29 юли от такъв авторитетен вестник като "Известия".
Чак на 13 август някой се осмелява да хвърли бомбата: пожелал анонимност източник твърди, че автор на романа "Околонулата" е зам.-ръководителят на администрацията на руския президент Владислав Сурков (чиято съпруга се казва Наталия Дубовицка). Даже Reuters счете за нужно да отрази новината за евентуалната литературно-политическа сензация. Защото в Русия дори един роман може да се окаже знак за сериозни политически промени, току-виж главният идеолог на Кремъл е предпочел да избере такъв нетрадиционен начин да оповести нов курс на президентската администрация. Като едното нищо може през тазгодишнит август пак да е дошло времето за погребване на епохи. Затова Reuters не иска да рискува и да пропусне овреме да съобщи за спекулациите около авторството на проектирания бестселър. Ние явно сме по-предпазливи и затова у нас материалът беше отразен тук-таме в раздела "Любопитно и занимателно". Позоваването в родните масмедии, естествено, е на Reuters - "голяма агенция - тя да си отговаря, ако не е вярно, ние само препредаваме".
Обаче представете си какво им е на руските литературни критици! Ами ако авторът наистина е Сурков и не му се харесат отзивите! Ами ако авторът не е Сурков, а те кажат добра дума за произведението - нали после ще им се смеят, че са слагачи! Е, очевидно са получили достоверна информация, че висш чиновник от калибъра на Сурков едва ли ще си рискува кариерата с публикуването на роман за корупция, бандитизъм и други отрицателни явления в социалната действителност, нали всеки роман може да бъде тълкуван и тако, и вако, божа работа къде ще му излезе краят, току-виж авторът изпаднал в немилост etc. Та, отдъхнаха си критиците и почнаха да говорят. Едни хвалят, други - хич даже. Но всички са единодушни - типичен постмодернизъм: цитати и препратки към класически творби (най-вече Набоков), узнаваемо присъствие на знакови за актуалната руска литература писатели като Пелевин и Сорокин, откъси, написани като от "духа на Солженицин", Прилепин!, неосантиментализъм (вж. А. Геласимов), намигвания към Борхес, кафкианство, малко нещо стил ноар, демонстративна театралност, монтиране на късове от различни жанрове, използване на лексика от различни регистри. Никой не казва, че всичко това е сглобено несръчно. Мнозина хвалят умелото боравене на Дубовицки с езика. Макар да има и отзиви, в които е критикуван за излишъка от прилагателни. Други го сравняват с Минаев. А трети негодуват, че ще се побъркаш, ако се фокусираш върху разгадаването на всички кодове из текста (е ми, роман е все пак, не розетски камък).
Нека направим опит за систематизиране на аргументите в полза на хипотезата, че вероятността Сурков да е автор на фамозната творба изглежда реална:
1. По думите на некатастрофичния Андрей Колесников, ръкописът на романа бил изпратен анонимно, но той (Колесников) знае, че е дело на колумнист в "Руски пионер". Колумнисти в "Руски пионер" са и В. Путин, и В. Сурков. Понеже В. Путин е известен най-вече с изявите си в областта на изобразителното изкуство, подозренията естествено падат върху В. Сурков;
2. В. Сурков и друг път е подозиран, че публикува произведения на художествената литература под псевдоним (Zotov, например), макар подозренията да са категорично опровергани;
3. Владислав Сурков е писал текстове за песни, влезли в албума "Полуострови" на популярната навремето група "Агата Кристи";
4. В. "Известия" първи публикува възторжена рецензия, а в. "Ведомости" първи изказа предположението, че автор на фамозния роман е тъкмо зам.-шефът на кремълската администрация, - все мастити медии;
5. Най-цитираната реплика на главния герой е "Не властта ненавиждате вие, а живота", адресирана към опозиционно настроена журналистка. Никой не се съмнява, че смисълът на фразата е: който не обича властта, той не обича живота, защото всичко съществуващо е разумно, както беше казал навремето Хегел;
6. Колесников прави всичко възможно, според собствените му признания, да публикува романа само седмица след получаване на текста по e-mail. Колкото и да са високи художествените достойнства на една творба, издателят едва ли току-така би положил титанични усилия тя тутакси да види бял свят, даже авторът да е жив класик. Очевидните обяснения са две: или авторът е високопоставен властимащ, или това е самият издател. Импонира ми повече втората хипотеза, макар да не бих се обзаложила, ама аз по принцип не си падам по залозите. Май че Дмитрий Биков е на същото мнение.
Въпросът, който Колесников задава в последващите си изявления, е: струва ли си да търсим автора? Дали е Сурков или не е Сурков? "Ами ако не е Сурков? Ами ако някой е имитирал писането на Сурков - умишлено е писал като Сурков и дебело е намекнал за това като е избрал за псевдоним Натан Дубовицки?", пита Андрей Колесников. "На никого ли не му минава през ума, че може би някой е решил да се възползва от това, на пръв поглед, несъмнено подсказване и да напише роман a la Сурков? Макар че лично аз не мисля така", двусмислено заключава издателят.
Въпросът е резонен. Дори Кирил Решетников (a.k.a. Шиш Брянски) предполага, че "интересът към романа "Околонулата" вероятно ще се подгрява от поредния тур на играта "Познай кой е авторът": Натан Дубовицки е псевдоним, истинското име е тайна. Въпросът за това, кой е този Дубовицки, разбира се, е интересен, но още по-интересен е историческият факт: човек с маска, дебютант-инкогнито изведнъж се оказва истинският и необходим писател - нещо, което отдавна не се е случвало".
Хроника на времето ли е "Околонулата" или просто добре промотирана стока? Това е въпросът. Разбира се, едната алтернатива не изключва другата. Дори романът да не е нищо повече от христоматия на популярни съвременни литературни явления, пак си струва да бъде прочетен. Стига да е написан както трябва. Да е написан добре. А дали това е така, не мога да кажа - още не съм го прочела. И не знам дали ще го прочета. Без значение кой е авторът - Сурков, Колесников или някой друг. Който и да е той, възможно е посветените в тайнството на авторовата личност по друг начин да разбират казаното от Ролан Барт, че критиката цели "да открие Автора (неговите ипостаси: обществото, историята, душата, свободата), защото "намери ли се Авторът, текстът е "обяснен"". Барт твърди, че в съвременната епоха авторът отдавна е отстранен от произведението си, той не пресъздава действителността, а реди думи, сътворява тъкан от знаци, които биват обяснявани с други думи, сътворяващи други знаци и така до безкрай. „Книжката книжка прави”, намигва авторско-издателският фолклор. „Стремежът към дешифриране на един текст става напълно безполезен. Да се придаде автор на някакъв текст, означава да се вгради в този текст спирачен механизъм, да бъде снабден той с последно означаемо, да се спре писането”, посочва Р. Барт.
Възможно е авторът на „Околонулата” да е решил да опровергае Барт - да създаде текст, "изтъкан от цитати, създадени в хиляди културни огнища", но същевременно излъчващ "някакъв единствен теологичен смисъл (нещо като "послание" на Автора-Бог)". Чрез тайната на автора, някой се опитва да придаде "тайна" и на текста, да го снабди с някакъв върховен смисъл. Ако текстът е написан талантливо, този някой има шанс да постигне целта си. Ако ли не, не. Ще мине и ще замине като хлебарка по часовник. В крайна сметка, важното е не какво казваш, а какво другите разбират. Кой го беше казал това, а?
---
Фабулата е нещо трето и четвърто, що се отнася до избора ми на четиво. Поради това пропуснах да цитирам ония пасажи от рецензиите, които открехват опорните точки на сюжета. Ще се опитам да поправя нещата. Като за начало - дребен образец от текста в мой превод:
"След час колата на Егор влезе в извънградското имение на най-големия и най-богатия му клиент Стас Стасов, по прякор Ктитора. С това благочестиво прозвище преуспелият шатурски(1) апаш се беше сдобил заради ревностната си привързаност уж към религията, но не точно към нашата вяра, а по-скоро към позлатената и благоукрасена страна на църковните дела. Бидейки служебно задължен да злодейства, същински ягода(2) по призвание, който не се трогва ни от детските сълзички, ни от молбите за милост на беззащитната жертва, той ревеше със сополи при вида на някой църковен полилей или пък клобук(3). Всяка реч, а речите му бяха предимно от псувни и заплахи, той започваше с думите "вярващ съм".<...> Шляеше се по светите места преди и след всяка разправа.<...> Банкнотите с цели пачки биваха разнасяни по храмовете в износена и бабаитски полуразкопчана туристическа раница, от която Ктитора гребеше колкото рачеше зажъднялата му спасение душа. Пристигнал досами религиозната постройка с четири-пет бронирани хамъра или бойни кайена според времето и настроението си, за разгрявка Ктитора сграбчваше някой зазяпал се кьопчо или миткаща бабичка от петимните да поогледат напетите старци и им тъпчеше до горе джобовете, полите и пазвите с долари, евро или рубли, датски крони, даже украински гривни в зависимост от това кой последно е бил ограбен".
(1) Шатура – малък град в Московска област, на 138 км от Москва (б.м.)
(2) Г. Г. Ягода - ръководител на НКВД от 1934 г. до 1938 г.; създава ГУЛАГ, организира процесите срещу Каменев и Зиновиев, осъден и разстрелян като враг на народа през март 1938 г. (НКВД е правоприемник на ЧК; след поредица реорганизации в периода между 1943 г. и 1954 г., до 1991 г. службата действа под името КГБ) (б.м.)
(3) Клобук - покривало, което монасите носят върху килимявката (б.м.)
Главният герой не е Ктитора, а 40-годишният издател Егор (sic! - не Игор) Самоходов. Егор "се занимава с нещо като духовно обслужване на богатите и чиновниците", разказва Анна Наринска от в. "Коммерсант". Той се препитава като извършва доставка на стихотворения и разкази, дело на неизвестни автори. Клиентите му използват поезията и прозата за различни цели - някои ги печатат под свое име, за да удовлетворят тщестлавието си, други само ги колекционират. Освен това Егор се занимава и с черен пиар, подкупва журналисти и т.н. Темата за политическото инженерство обаче скоро отстъпва място на темата за любовта - Егор среща начинаеща актриса с прякор Ревлата. Ревлата се снима във филм със заглавие "Призрачни неща" (a propos, препратка към Набоковите "Прозрачни неща"). Егор гледа кадри с натуралистична сцена, в която Ревлата е удушена. Постепенно схваща, че убийството е съвсем истинско и решава да отмъсти. Научава, че режисьорът-злодей е избягал на Юг, контролиран от хазарския каганат и т.н. Както казва Наринска, "всичко свършва зле (както винаги, между другото, когато нещата опрат до каганат)".
P.S. Пояснение на заглавието: статията на „катастрофичния” Андрей Колесников е илюстрирана с фотография на хлебарка, лазеща по часовник. Един вид, препраща към размишления за временното и непреходното, за ценностите, за относителността на разбиранията ни що е това вечно и що е това преходно, и дали непременно „вечното” може да бъде ценност.
Read more!
posted by Illa @ 9/05/2009 08:07:00 пр.об.,
,
