"Гласът на планината" 25 юли 2010
Ясунари Кавабата издава окончателния вариант на първия си роман "Снежната страна" през 1948 г. Следващата година започва "Гласът на планината" и работи над творбата до 1954 г. Навремето Дикенс публикува повествованията си на части във вестикарски подлистници, подобно на телевизионен сериал. Този маниер става популярен в Япония и много произведения на съвременната японска литература първоначално стигат до читателите си точно по такъв начин. Публиката "вижда" как се ражда "Снежната страна" и после "Гласът на планината".
И до днес няма консенсус по въпроса коя от двете творби на Кавабата има по-голям принос за това, че през 1968 г. Нобеловият комитет решава да присъди наградата за литература на японския писател.
"Гласът на планината" разказва за възрастен мъж, който осъзнава, че е в края на жизнения си път. Избягва темата, но подозира, че има туберкулоза. Харесва снаха си и страда, че синът му й изневерява. Трудно му е да прости безсърдечието дори то да се дължи на психотравмите от наскоро завършилата война. Обвинява се, че не е направил достатъчно за дъщеря си и нейният брак се е разпаднал. Приема грозноватата си жена за даденост и все си спомня рано починалата й красива сестра, в която е бил влюбен. И нито за миг не престава да забелязва цъфналите по склона диви цветя, слънчогледа до съседската порта, двата бора, сякаш склонили глави един към друг, в горичката, край която минава влакът.
Пролет - вишна.
Лете - кукувица.
Есен - месец.
Зиме - сняг:
чист, студен.
Това стихотворение на Доген цитира Кавабата в речта си при получаване на Нобеловата награда. Естетиката на дзен-будизма пронизва романа "Гласът на планината". А гласът напомня за горчиво-сладката печал от бързотечното отминаване на земното ни битие, за красотата на този кратък миг и за щастието да му се наслаждаваме.
Веднага след като е цитирал Доген Кавабата отпраща към стих на Рьокан:
За спомен след смъртта
какво ли да оставя?
Напролет - вишнев цвят,
в гората - кукувица,
наесен - алени листа.
Шинго Огата писал хайку на младини. Насърчен от покойната сестра на съпругата си. Мимоходом споменава това пред домашните. Опитва се да се примири, че няма какво друго да остави, освен спомена за вишнев цвят. И утехата, че снахата сякаш го разбира. С нея може да си говори за тънкостите в десена на подходящо за сезона оби, за маските Но, за школите по икебана. Да си припомни ценностите от младостта си.
Самият Кавабата, разбира се, носел кимоно и пишел на колене на ниска масичка. Героят му също, щом се прибере от работа, сваля костюма и облича кимоно. Няма начин да е друго. Докато четях българския превод трябваше доста да се постарая, за да си го представя. Реплики като "Мамо бе, Теру не дойде вчера / Затри се някъде това куче" не ме улесниха особено. По никой начин не искам да кажа, че преводът е лош, опазил ме господ! Въпрос на преводаческа школа - разбира се, родният читател трябва да разбере същността на посланието, то да му бъде представено по близък до традициите му начин. Иначе има опасност да остане нечуто това послание. А Дора Барова е съумяла да го предаде.
Колко е трудна тази задачи ще проличи от съпоставянето на пасажи от началото на романа, преведени на български, английски и руски:
Пасаж 1.
(bg) Огата Шинго свъси едва забележимо вежди, отвори леко уста и потъна в дълбок размисъл. Отстрани не изглеждаше замислен, а по-скоро опечален.
Синът му Шуичи го видя, но баща му често изпадаше в подобни състояния и той не му обърна особено внимание. Разбираше какво става - баща му не бе потънал в размисъл, а правеше усилия да си спомни нещо.
Шинго си свали шапката и я сложи на коленете си. Шуичи я взе мълчаливо и я постави на мрежата за багаж.
- Абе слушай... Как беше?... - В моменти като този Шинго с мъка намираше думи. - Как беше името на прислужницата, дето ни напусна?
- Кайо ли?
- Да бе, да, Кайо. Кога си замина всъщност?
- Миналия четвъртък. Значи преди пет дена.
- Преди пет дена, казваш. Напуснала е само преди пет дена, а аз вече не помня нито физиономията й, нито как беше облечена. Какъв ужас!
(en) Ogata Shingo, his brow slightly furrowed. his lips slightly parted, wore an air of thought. Perhaps to a stranger it would not have appeared so. It might have seemed rather that something had saddened him.
His son Shuichi knew what was happening. It happened so frequently that he gave it little thought.
Indeed, more was apparent to him than the simple fact that his father was thinking. He knew that his father was trying to remember something.
Shingo took off his hat and, absently holding it in his right hand, set it on his knee. Shuichi put it on the rack above them.
"Let me see. What was it, I wonder?" At such times Shingo found speech difficult. "What was the name of the maid that left the other day?"
"You mean Kayo?"
"Kayo. That was it. And when was it that she left?"
"Last Thursday. That would make it five days ago."
"Five days ago? Just five days ago she quit, and I can`t remember anything about her."
(ru) Синго Огата чуть нахмурился, чуть приоткрыл рот, похоже, он о чем то задумался. Со стороны, может быть, и не видно, что он задумался. Кажется - он грустит.
Его сын, Сюити, сразу заметил это, но такое случалось часто, и он не встревожился.
Сюити понимал состояние отца - он не просто задумался. Он пытается чтото вспомнить.
Отец снял шляпу и опустил на колени, не выпуская ее из рук. Сюити молча взял у него шляпу и положил в багажную сетку.
- Ээта, как ее… - В такие минуты Синго с трудом подыскивал слова. - Прислуга, которая недавно уехала в деревню, как ее звали?
- Каё, помоему.
- Да, да, Каё. Когда она уехала?
- В четверг на прошлой неделе, значит, пять дней назад.
- Пять дней назад? Прислуга взяла расчет всего пять дней назад, а я уже не помню ни ее лица, ни как она была одета. Это ужасно.
Пасаж 2
(bg) - Знаеш ли какво стана два-три дни преди тая Кайо да си иде? Рекох да поизляза и тъкмо да нахлузя гета, гледам на крака ми нещо като екзема. А прислужницата пита: "Господине почтен, мазол ви е излязъл". Да си призная, думите й чак ме трогнаха. То наистина излезе мазол - не съм разбрал как каишката на тези гета ми е ожулила крака, - но тонът й направо ме разчувства. Помислих си, че иска да каже "почтени господине". А сега разбирам, че "почтен" се е отнасяло до моя мазол. Не е трябвало значи чак толкова да се трогвам. Кайо слагаше много особено ударение. То ме е заблудило. Да-а, сега изведнъж ми стана ясно. Я кажи: "Господине почтен, мазол".
- Господине почтен, мазол.
- Кажи сега: "Господине, почтен мазол".
- Господине, почтен мазол.
- Да-а, наистина. Ударението ме е подвело.
(en) "That Kayo - I think it must have been two or three days before she quit. When I whent out for a walk I had a blister on my foot, and I said I thought I had a picked up ringworm. `Footsore`, she said. I liked that. It had a gentle, old-fashioned ring to it. I liked it very much. But now that I think about it I`m sure she said I had a boot sore. There was something wrong with the way she said it. Say `footsore.`"
"Footsore."
"And now say `boot sore.`"
"Boot sore."
"I thought so. Her accent was wrong."
(ru) - Это случилось дня за два, за три до отъезда этой самой Каё. Я собрался на прогулку, стал надевать тэта и говорю: "Что это у меня па ноге, уж не экзема ли?"А Каё отвечает: "Ну что вы, просто натерли любимый мозоль". Честно говоря, меня это даже тронуло. Я, видимо, действительно натер мозоль на прогулке. Так вот, я подумал, что "любимый"ко мне относится. И растрогался. А теперь понимаю, что она говорила о "любимой мозоли". Так что умиляться было не от чего. Просто неграмотно выразилась. Это и сбило меня с толку. Я только сейчас сообразил, - сказал Синго. Понимаешь мою ошибку?
- Понимаю.
- Ну да. Она просто неграмотно выразилась, и это сбило меня с толку.
Пасаж 3
(bg) Шинго забравяше много, но Шуичи беше вече свикнал и не си направи труда да го успокои. [...] Когато не можеше да изстиска нищичко от паметта си, Шинго обикновено изпадаше в сантименталност.
(en) Used to these problems, Shuichi offered his father no sympaty. [...] There were times when such futile searchings were leavened by sentimentality.
(ru) Сюити давно привык к забывчивости отца и не выразил ему ни малейшего сочувствия. [...] Он пытался расшевелить свою память сентиментальными подробностями.
posted by Illa @ 7/25/2010 10:40:00 сл.об.,
