La Colifata 18 Ноември 2009

"Лудите, лудите - те да са живи!...", "си пошушна [чорбаджи Марко] с едно неуловимо изражение на лицето" (Вазов, И. Под игото). (Дали има по-популярен цитат от първия новобългарски роман?)

Френският музикант Маджид Фахем е избрал в интродукцията към сайта му да фосфоресцират първите три букви от собственото му име - MAD. През март 2005 г. Маджид прави забележително соло в Буенос Айрес. Изпълнението му е част от грандиозен концерт на групата на Ману Чао за представяне на поредния им албум:

Както се вижда от обложката (а и от клипа), албумът е посветен на La Colifata - може би най-известната психиатрична клиника. Известна е с това, че като част от терапията, лекарите и пациентите им създават радиостанция, придобила голяма популярност в Буенос Айрес, цяла Аржентина и по света.

La Colifata заема достойно място в последния филм на патриарха Ф. Копола "Тетро". (Не чакайте ревю за филма).

Но прожекцията в "Одеон" вчера беше достойна за отразяване от радио La Colifata. Видях, че поне двама души документираха с телефоните си това уникално събитие - 20-те минути забавяне на началото. Някой има ли информация дали кадрите са качени в интернет?


Read more!

posted by Illa @ 11/18/2009 05:10:00 PM, ,

Още веднъж за "Царь" 16 Ноември 2009

Говорих вече за работата на Лунгин. Нямах намерение да се връщам към темата, но пусто - похвалих се в Twitter, че съм го гледала и Мария Вирхов ми върна коментар. Сподели, че чула от хора, на които има доверие, че филмът е добър. Добър е. Надявам се, след като самата Мария вече го е видяла, да ми каже каква е нейната оценка.

По афишите пише, че сценарист е Алексей Иванов, но самият Иванов не е много доволен от намесата на режисьора в окончателния вариант и наскоро публикува роман, създаден според първата(оригинална, авторска) версия на сценария. Даже по "зарибяващите" две глави от романа, пуснати свободно в интернет, разликите в подхода са очевидни. Позицията на писателя е категорична: "Царят се има за свръхчовек и в крайна сметка стига до страшни злодейства, до грехопадение; митрополитът намира сили просто да остане човек, и върху него се излива божията благодат. В книгата на Андрей Иванов това е разяснено пределно ясно - толкова ясно, сякаш не е роман (пък било то и кинороман), а някакъв, да речем, доклад" (Наринская, Анна. Между кадров // Коммерсантъ, № 206 (4261), от 05.11.2009).

Павел Лунгин е по-предпазлив. И така трябва.

Втората половина на ХVІ в. Московското княжество е атакувано от вражи войски от всички посоки. Иван ІV "управлява" от тригодишна възраст. Единственото, което познава, е борбата между различни кланове за надмощие. И той, невръстното дете, е в центъра на всички катаклизми. На 13 години произнася първата смъртна присъда, на 15 г. взема юздите на властта в свои ръце. Това във филма го няма, защото тези факти нямат пряко отношение към основния конфликт, интересуващ режисьора, - между царя и митрополита, между светската и духовната власт.

Искате да ме поправите? Точно така. Бъркам.

Конфликтът между светската и духовната власт, между краля и архиепископа е основна тема в пиесата на Жан Ануи "Бекет". Ануи публикува пиесата "Becket ou l'Honneur de Dieu" през 1959 г. След пет години излиза на екран филмът на Питър Гленвил "Бекет", заснет по тази пиеса. През 1965 г. филмът има 12 номинации за "Оскар" и печели главната. Ричард Бъртън и Питър О`Тул така и не успяват да вземат в ръце статуетката. Бъртън играе Бекет, а О`Тул - крал Хенри ІІ. Джон Гилгуд е номиниран за поддържаща роля - тази на френския крал Луи VІІ.

Питър Гленвил не се придържа стриктно към текста на пиесата. Отпадат, например, намеците за хомо-(би)сексуалност. Впрочем, Уикипедията казва, че подозрения за бисексуалност не липсват и що се отнася до Иван Грозни, но те също са ни спестени във филма на Лунгин. През 1964 г. нежеланието на Гленвил да епатира публиката по този начин е обяснимо. Може би е обяснимо и аналогичното нежелание на Лунгин. Това са несъществени подробности.

Ануи извежда основния конфликт още в уводната сцена. Кралят и духът на архиепископа заявяват непримиримите си позиции: единият за нищо на света не би отстъпил единствено от "честта на кралството", а другият би жертвал всичко, освен "божията чест". А всеки от тях смята за свой дълг "да прави добре това, което е нужно". Кое е нужно? - зависи от длъжността, от мястото ти в обществото. В пиесата изходните позиции са ясно изразени. Във филма - не толкова. Въпреки това драматизмът от екрана се излива върху зрителя и не може да го остави равнодушен. Героите непрекъснато са изправени пред избор. И непрекъснато са принудени да жертват най-скъпото си в името на дълга. Струва ли си? Историческите хроники се опитват да ни убедят, че си е струвало. Но историческите хроники не казват всичко.

При Лунгин нещата на пръв поглед изглеждат същите. Пак конфликт между цар и метрополит, пак необходимост да жертваш нещо скъпо в името на дълга. Но само на пръв поглед. Лунгин е прав да цитира "Бекет". Ако не се замислиш, ако останеш на повърхността, руският филм губи - в него нещата са много по-размити: кое ти е скъпо (само собственият живот?), кое е дългът ти? Там е работата. Иван Грозни по Лунгин обсебва правото да решава тези въпроси. Той няма опозиция като Хенри. Царят има цялата власт, той решава. Не защото се изживява като Христос, върнал се за Апокалипсиса, както смята А. Иванов. А защото се страхува. От всичко и от всички. Дори от себе си. И няма кой да му подаде ръка или да го нахока. Няма кой. Самотата на Хенри е пронизителна, но не е безнадежна. Самотата на Иван е самата геена адова. Защото няма сила, която да му противостои.

Лунгин разчита на нашата интелигентност. Разчита, че ще видим препратките и сами ще свържем нещата. Затова филмът е добър. Точно както е добър портретът на папа Инокентий Х, нарисуван от Френсис Бейкън като цитат на знаменития портрет на същия папа, оставен ни от Веласкес. Долу-горе по този начин.

Филмът е добър.


Read more!

posted by Illa @ 11/16/2009 05:37:00 PM, ,

"Полша беше детонаторът" 09 Ноември 2009

Така твърди Войчех Ярузелски пред италианския "La Repubblica". "Бях говорил с Горбачов. Падането на Берлинската стена само отчасти беше неочаквано". Месец преди това, когато ГДР отбелязва поредната си годишнина, млади хора скандират: "Горби, помогни ни". Но Хонекер не разбирал какво става. Берлинската стена потъвала като "Титаник", Горбачов, Ярузелски и Миклош Немет са наясно с нещата. Обаче Хонекер, Хусак и Живков са враждебно настроени към новото развитие. Да не говорим за Чаушеску. Това усложнява играта на Горбачов с вътрешната му опозиция, идваща от военните среди. Ярузелски е единственият военен сред тогавашните ръководители в соцлагера и помага на Горбачов да успокои съветската военна върхушка. "Това беше важно за света", твърди Ярузелски и отхвърля обвиненията, отправени му от сегашните полски власти. "Не се чувствам победен, защото моята родина сега живее по-добре", твърди бившият полски лидер. "Полша беше детонаторът [на промените]".

Има ли победители и победени от случилото се преди 20 години?

Факт е, че животът на изток от Стената се промени. Corriere della Sera публикува част от спомените на тогавашен офицер от КГБ в Дрезден и днешен премиер на Русия. "Толкова много неща трябваше да изгорим, че печката се взриви". И после: "Като чухме, че нападат местните отделения на Щази, разбрахме, че е дошъл нашият ред". Огромна тълпа се събрала пред зданието, но младият руски офицер смело излязъл пред хората и заплашил, че ще използва оръжие, ако нахлуят вътре. На 9 ноември 1989 г. руският полковник тъжно наблюдавал как "СССР губи позиции в Европа".

Кой спечели и кой загуби от това?

Като четем какво е казал Йошка Фишер пред The Guardian , може да си помислим, че всички са позагубили, обаче Китай е спечелил. И че е дошъл краят на европоцентризма.


Read more!

posted by Illa @ 11/09/2009 07:45:00 PM, ,