Какъв ми е Агамбен? 01 Юли 2009

Прочетох материала "Суверенният цинизъм"1 в последния брой на в. "Култура". Мигом ми поревна да отговоря. Написах нещо като отговор и се зачудих какво да го правя. И понеже съм човек стар и болен, трудно съобразявам, рекох да го метна тук, щото блогът по произход си е един бележник, не средство за масова информация. Както и да е. Що ли се обяснявам, ама стар човек - забравя, трябва да се подсеща, да си върже възелче на кърпичката. Възелчето:

Мото:

1) "Това, което Ричард Абъркромби иска търпеливо да докаже, е че всичко в природата е едно и също: светът е резултат от комбинацията на идентични форми". (Одьоги, Ст. Теория на облаците)
2) "Светът можел да бъде изчислен, но това ни най-малко не означавало, че може да бъде разбран". (Келман, Д. Измерването на света)


Какъв ми е Агамбен?


Никакъв. Но на доста интелектуалци им е твърде скъп. Агамбен отчуждава човека от властта per se. Агамбен разсъждава за властимащите като за феодални владетели, притежаващи, в буквалния смисъл на думата, поданиците си. Агамбен твърди, че нещата не са се променили откъм Средните векове насам - при все всичките ни демократични системи за изборност на управляващите, за мандатност, за разделение на властите и за мрежата от международни договори, гарантиращи спазването на основните човешки права. Агамбен говори за homo sacer, отлъчен не от обществото, а от суверенната власт. Суверенната власт е виновна за всичко. Интелектуалците са щастливи, че хем могат да й дават акъл на тази власт, хем нямат нищо общо с деянията й. Как да не им е скъп Агамбен. И как да не остракират Слотердейк, който пък изповядва вярата, че всеки сам си е суверен в собствения си свят, че няма един единен и единствен свят, а всичкото, което става, е в резултат от неизбежния допир/сблъсък на нечий свят с друг - днес един, утре друг, вдругиден - наведнъж с купища чужди светове. Кой е виновен, ако сферата на твоя свят се спука като сапунен мехур от този сблъсък? Кой създава правилата, по които функционира това брауново движение на светове - сапунени мехури? Някаква имагинерна суверенна власт? Може. Аз нямам нищо общо с нея, нали така. Никой от нас няма нищо общо.


"Цялата държавна власт произтича от народа"2, обаче. Суверенът сме ние всичките вкупом. И ако Агамбен привижда друг субект на суверенната власт, посочва ли го? Агамбен приема, че този, който упражнява суверенната власт, непрекъснато си присвоява правото да разширява границите на мъртвата зона между закон и насилие3. Агамбен приема, че няма кой да попречи на това присвояване. От една страна излиза, че неясният носител на суверенната власт сам законотворства, а от друга страна - не среща никакво противодействие когато престъпва границите на собствените си норми. Такава власт не се гради върху правомощия, получени от действието на някакъв обществен договор. Такава власт е възможна само ако се опира на груба сила. Съвременната либерална демокрация няма същата природа като тоталитарната политика - демократичното общество има механизми за противодействие, докато тоталитарното управление се стреми да унищожи всички подобни механизми. Фактът, че никой не намира демократичните механизми за съвършени, нито пък че тоталитаризмът е в състояние да изгради управленска система, игнорираща всякакви елементи на демократизъм, този факт не дава основание да се приравняват двата типа управление. Това е азбучна истина, беше излишно да я повтарям. Не властта обявява някого за homo sacer, това го прави обществото или поне достатъчно голяма част от обществото. За това обявяване е нужен обществен консенсус, изразен чрез изрично волеизявление или чрез мълчаливо съгласие. Теорията на Агамбен е удобно оправдание за мълчанието: тя отнема от народа статуса му на суверен, а народът е доволен да се освободи от чувството си на отговорност за решенията на властта. Не Шлинк4 оневинява нацистите като показва героинята си като човешко същество, а Агамбен дава един вид индулгенция на есесовците като ги демонизира, обезличава и ги представя като някакви орки, лишени от човешки чувства и воля.


Помним, нали, Хитлер дойде на власт след избори. Вярно, не ги спечели. Получи властта благодарение на същите тези несъвършени демократични механизми. После немското общество някак бе стимулирано да забрави за изборите, да се откаже от тях. Но да не пропускаме факта, че Хитлер изпълни предизборните си обещания. Само за няколко години той успя да направи от Германия една просперираща държава и да повиши рязко жизненото равнище на населението с чист етнически произход, което на практика означава - на мнозинството от немските граждани. И те, тези граждани, не са орки, а хора със собствена воля и собствена отговорност за мълчанието.


Агамбен оправдава властимащите като се позовава на празнотите в правото. Да, законите не могат да предвидят всички житейски ситуации. Но това не е повод да се излиза отвъд границите на закона. Самият закон предвижда правилата, съгласно които законът се прилага дори в такива случаи. Достатъчно е само магистратите да имат смелостта да се ръководят от духа, а не от буквата на закона. Но магистратите и те са хора като всички останали. Защото съдиите при всички случаи интерпретират закона, дори когато той е пределно ясен. Интерпретацията е част от прилагането на закона, не е нарушаване на границите му. Пак казвам ноторни истини. Интерпретирането на закона от страна на съда не е изключително положение, още по-малко - извънредно. Това е работата на съдията - да интерпретира закона, за да го приложи спрямо конкретната ситуация. Наистина, изкушението е голямо. Но съдията ли е носителят на суверенната власт, който има ресурсите да обяви извънредно положение? И обявяването на извънредно положение означава ли отмяна на конвенциите? Не, разбира се. Дори обявяването на военно положение става в рамките на определени конвенции. И подлежи на последващо одобряване, без което би било невалидно.


Обявяването не е нищо повече от обявяване. Свещеникът в храма или длъжностното лице в общината обявява двойката за съпруг и съпруга, но не ги прави съпруг и съпруга. Бракът се сключва на небето, казват вярващите. Свещеникът само оповестява този факт, не го произвежда. Ритуалът има две основни цели: 1) да удостовери, че няма факти, препятстващи сключването на брака, и че младоженците са заявили желанието си да встъпят в брак; 2) да информира обществото, че бракът е сключен и последиците от това сключване ангажират не само новобрачните, но и всички останали. Тъкмо в това е проблемът при фактическото съжителство: двойката се е венчала "в небето", но бракът няма последици за третите лица, за никого другиго освен за двамата. Иронията в отхвърлянето от парламента на съответните норми в новия Семеен кодекс е, че по този начин най-важните плодове на съжителството - децата, се третират като трети лица. Но това беше отклонение от темата. Въпросът е за обявяването - то е само част от поредицата актове, които осъществяват фактическия състав на сключването на брака. Перформативът може да изглежда като ключов акт поради евентуалното си осъществяване в рамките на възможен (но не и задължителен) ритуал, но той далеч не е най-важният и дори не е завършващият акт, за да породи бракосъчетанието желаните последици. Предстои актът да бъде вписан и, съответно, да бъде издадено удостоверение-извлечение от вписването, без което бракосъчетаните трудно биха могли да докажат извършването на акта. А щом не можеш да го докажеш, за третите лица все едно фактическият състав не се е осъществил. Перформативът сам по себе си нищо не значи. Сам по себе си той не поражда нищо. Думите правят опит да опишат нещата, но не могат да ги обяснят, камо ли да променят света или, още по-малко, да създадат било факт, било явление, било каквото било. Ако не се лъжа, Витгенщайн беше прозрял това и аз не виждам начин да се заобиколи този извод.


Прочее, свещеникът не произвежда брака, той само го оповестява. Обявяването на резултатите от изборите не прави избори. То е само един от фактите, които трябва да са налице, за да се конституира парламента, да се конституира властта. Първият и най-важен факт, без който не е възможно свикването на народно събрание, е да има проведени честни и демократични избори. И обявяването на резултатите от ЦИК има действие само при положение, че изборите са честни и демократични. Ако съдът е този, който може да направи едни избори честни и демократични чрез перформатив, съдът ли има суверенната власт, която може всичко? Ако повечето хора се отказват да упражнят правото си на избор-власт, значи ли това, че делегират правата си на съда? Или на някой друг? Но това пак е съзнателно направен избор. И този избор не освобождава суверена от отговорност за решенията му - от отговорността: кому предоставя представителната власт да взема решения от негово име. Суверенът не посещава хората по домовете им. Суверенът са самите хора. Суверенът сме ние.


А въпросът с доверието е отделна тема. Цинизмът, още по-малко цинизмът по Слотердейк, няма нищо общо нито с доверието, нито с начина, по който суверенът упражнява властта си - властта си да контролира вземащите решения. Доверието е съвършено различна тема.


1 Христов, Тодор. Суверенният цинизъм // Култура, № 24 (2551), 24 юни 2009.


2 Конституция на Република България // ДВ, бр.56 от 13 Юли 1991г., изм. ДВ. бр.85 от 26 септември 2003 г., изм. ДВ. бр.18 от 25 февруари 2005 г., изм. ДВ. бр.27 от 31 март 2006 г., изм. ДВ. бр.78 от 26 септември 2006 г., изм. ДВ. бр.12 от 6 февруари 2007 г.


3 Градев, Владимир. Ако това е живот // Демократически преглед, № 48, 2002.


4 Шлинк, Бернхард. Четецът. - София: Атлантис, 2001.



Read more!

posted by Illa @ 7/01/2009 07:35:00 PM, ,

"Теория на облаците" 12 Юни 2009

Автор: Стефан Одьоги. Завършил литература в Париж, преподавал в САЩ, сега чете лекции по история на изкуствата и киното във френската столица.

Романът излиза в "Галимар" - издателство, което навремето упорито отхвърля ръкописите на Борис Виан. Но това нищо не значи. "Не значи ли?", питам се и вдигам поглед към небето в очакване на знамение, което да ми подскаже отговор, и виждам невероятно красив облак - купест, по класификацията на Хауърд, вероятно. Сиво-синкав в основата си и сияйно пухкав, крехък като печурка нагоре, където последните слънчеви лъчи обагрят в пурпур очертанията му.

Високо и ниско, възвишено и долно, елементарно и загадъчно, преходността на вечното и вечността на ефимерното, трагедията на ежедневието и баналността на трагедията - всичко това Стефан Одьоги вмества в своята "Теория на облаците". Типичният, по френски, стремеж към изящество. Типичната, по френски, недоизказаност, многословност, забулваща възможните тълкувания - ако разчетеш повече неща, отколкото авторът е вложил, толкова по-добре; ако не видиш нарочната многопластовост, остава ти удоволствието от леко пикантната нишка в сюжета.

Доколко преводът предава всички нюанси в авторовата реч? Не знам, не владея френски. Книгата в превода си на български се чете леко. Предвид склонността на французите към измисляне на свои думи, разточителни метафори и прочее украшателства - подход, изискващ 2-3 столетия, за да придобие собствен смисъл, - та предполагам, че не е лесно да се преведе каквото и да било художествено четиво от френски на български (особено пък в наше време на забележима вулгаризация на родната ни реч). Кой може да си позволи да седне и да копае текста месеци наред, за да получи читателят адекватна представа за оригинала? Кой би му позволил? Ама да не зачеквам тази тема, да се върнем при облаците.

Романът на Стефан Одьоги се рее между предвикторианския квакер Люк Хауърд, ексцентричния лорд Абъркромби, напуснал тленното си тяло през епохалната 1917 г., модния дизайнер Акира Кумо, преживял катарзис в Хирошима през 1945 г., семплата на пръв поглед парижка бибилиотекарка Виржини Латур през 2005 г. Това са персонажите, около които е изплетена въздушната паяжина на фабулата. Фабулата е нещо ефимерно, нещо имагинерно, нещо, което зависи повече от читателя, отколкото от автора - това е, което ми харесва във френската литература. Финтишлюшките са досадни, но без тях фабулата ще се разпадне, а без фабулата нищо няма да остане. Защото тя - фабулата, е прозрачната завеса, прикриващо-откриваща смисъла на изреченото чрез нея. Красотата на немската литература е в преодоляване на езика - буквално. Красотата на френската литература е в преодоляване на езика - надникването зад него. Харесвам ги едновременно. Рецензия в The Washington Post прави паралел между романа на Одьоги с този на Келман ("Измерването на света" - да даде господ здраве най-после да го дочета!, но паралелът се набива в очи от само себе си). Това беше вметка - и не съвсем. Одьоги отделя няколко страници на Гьоте, Йохан Волфганг фон Гьоте. И той се увличал по теорията на облаците, според фабулата. Едва ли немската нишка е току-така. Най-малкото, задачата й е да намекне за повратите в историята. А какво е историята, ако не намек за преходността на всичко, което сега ни изглежда важно.

(Голяма скоба: Сега ни изглежда важно да казваме "нашата колега", защото правилната граматически форма "колежка" ни звучало сексистки подигравателно. Ще споделя, че на мен сексиксистки подигравателно ми звучи мъжкият род, употребен спрямо жена или девойка. Кой крив, кой прав, бъдещето ще покаже. Евентуално. Някой ден).

Ама нищо не открехнах от сюжета на "Теорията"? Няма и да го направя - не пиша издателска рецензия. Ако пишех нещо такова, много щеше да е лесно - питайте Google, ще видите. Всяко издателство, било то "Факел", било то подкрепено от френското Министерство на културата, гледа да направи продукцията си продаваема. Пък рекламните специалисти казват, че книгите и саламът се рекламират по един и същ начин.

Всъщност, какво толкова да им четеш на книгите, които могат да бъдат промотирани като салами? (Не че саламите са нещо осъдително. Обаче подходът на рекламистите силно ме смущава).

Е, ще ви кажа, че "Теорията" няма вкус на салам. Но със сигурност Одьоги обича вкусните неща.

P.S. 1. Интересно, че и в "Теория на облаците" става въпрос за Хирошима. Както и в "Степни богове". Любопитно е да се съпостави подхода към темата.

2. Интересно, защо от издателството са се спрели точно на този шрифт? За да докажат, че все си е друго нещо хартията, предполагам.

P.P.S. Въпрос, произтичащ от "Теорията": докъде може да се стигне с аналогиите между очевидно несвързани неща? Допустими ли са метафорите като доказателствено средство, така да се каже? Доколко природната хармония ни позволява да обосноваваме човешките си действия със законите на естеството?

Красиво наблюдение: " И въпреки че става дума за точни, но неумели копия на японски и китайски майстори, Ричард Абъркромби веднага вижда в тях свои братя. За него е очевидно, че тези художници рисуват телата, както в Европа - пейзажите, и че рисуват пейзажите, като че ли са тела. Нищо не изпъква, нищо не е пренебрегнато, нищо не липсва." (с. 200).

Кроспост от "Аз чета..."


Read more!

posted by Illa @ 6/12/2009 09:42:00 PM, ,

Колко демокрация? 11 Юни 2009

За да бъде една страна привлекателна като място за живеене, трябва да се даде възможност на всички съзидателни сили в икономиката, политиката, бизнеса, обществения живот да участват в процесите, случващи се във всички тия области, трябва да се създадат механизми за цивилизовано сътрудничество, за конкуренция и механизми за решаване на възникналите конфликти. Либерализацията на обществения живот и утвърждаването на инстуционалните механизми на демокрацията са ключови инструменти за иновационното развитие на икономиката и социалната сфера. Отговорност на управляващите е да осъзнаят ролята си в този процес, значението на демократизацията за бъдещето на страната. Политическият елит трябва да направи своя избор между "комфорта" на сегашното си привилегировано положение и рисковете от по-голяма конкуренция по отношение на властта в името на дългосрочната перспектива на страната. Задължително условие за демократизацията е утвърждаването на независимостта на масмедиите, усъвършенстването на системата на разделение на властите, стимулиране на развитието на гражданското общество.
Ако се чудите какъв учебник цитирам, ще ви разочаровам. Нищо не цитирам, а резюмирам заключението на доклада, представен миналия декември от Иститута за съвременно развитие (начело на чието настоятелство е руският президент Дмитрий Медведев).

В отговор Институтът за обществено проектиране (sic!), свързан с партията "Единна Русия", вчера е представил пред Либерално-консервативния клуб(sic!) "4-ти ноември" собствен доклад с малко по-различни изводи. Констатирано е, че руската политическа система трудно може да бъде наречена либерална, че губернаторите се назначават по схема, подобна на схемата, по която се назначаваха първите секретари на областните партийни комитети навремето, че се имитира вътрешнопартийна демокрация, че с милицията все така е по-добре да си нямаш работа, че масмедиите приличат на най-добрите образци от времето на Брежнев. Обаче "декратизацията на руската политическа система не може да бъде приоритет", е заключението на доклада, според вестникарски публикации. Разпространяването на демократичните практики е "вредно и няма основания". Приоритет е ефективността на държавното управление.

Заместник-директорът на Института за обществено проектиране(ИнПО) Михаил Рогожников казва: "Съществуващото ниво на демокрация в Русия е достатъчно. Демократизацията далеч не е единственият път към ефективната държава. Това не означава, че докладът е насочен против демокрацията. Просто, преди да се демократизира, трябва да се изградят работещи държавни иституции".

Председателят на Управителния съвет на другия институт - този за съвременно развитие, Игор Юргенс казва, че сред управляващите има достатъчно противници на идеята за необходимостта от демократизация. Той вметва, че може да се мине и без разширяване на демократизацията, може да се живее и така, но "това ще бъде много кратък живот".

Впрочем, не Юргенс, а Рогожников ръководи институт (естествено, става дума за същия ИнПО), оторизиран да разпределя президенските грантове за неправителствените организации в Русия.


Read more!

posted by Illa @ 6/11/2009 03:22:00 PM, ,