Лято

Това клипче е като резултат от хвърляне на зарове: замижаваш и мяташ, пък взели, че се паднали две петици(?), т.е. правиш с телефона лошокачествени снимки и ги запращаш напосоки в animoto... обаче animoto улучва настроението - точно като за край на отпуската: всичко ти изглежда носталгично далеч, като през някой много минал век, далеч от идеала, но пък излъчва огромно съжаление, че това несъвършенство е отминало, че вече си си в ежедневието...

Пейо, ти беше наскоро в Балчик, нали? Или не беше ти? Както и да е. Помня Двореца от време оно, когато в началното училище ходех там на лагер. Нищо общо с видяното преди няколко дни. Не бе, не е проблемът в мен - на мен акълът си ми е все толкова, колкото беше и на 10. Проблемът е, че си спомням как всичко това се вписваше в околната среда. Промушваш се през дупката в телената ограда (за по-напряко, не за друго) и попадаш в Зоната, в приказка, в Гетсиманската градина, ако щеш (за тези, които не са били там - има такава част от Двореца, наречена Гетсиманска градина). Уж само телена ограда дели това чудо от първичната природа наоколо, пък усещането е, че си преминал в някакъв паралелен свят. Сега това усещане го няма. Вдигнеш поглед - нов бетон вместо дивите скали... И морето го няма, няма го - само гърбове на химически тоалетни пред цветните арки, затулват вълните...

Хайде, моля, някой да ми каже, че остарявам и затова така ми изглежда, че приказката вече не е същата. Помня това място откакто се помня. Е, да - ранните ми спомени се изчерпват с одраните от скалите колене (трябва да съм била на три-четири, не повече). Магията на мястото дойде по-късно. Щеше ми се децата след три-четири-пет поколения - и те да изживеят тази приказка...

Впрочем магията се свежда до внимателно "пипване" на природата - пипване, предназначено само да подчертае красотата на всичко, създадено от бог_както_и_да_му_е_името (защото кралица Мария е изповядвала бахайската религия, амбицирана да съчетае всички световни религии. Но това е само любопитна подробност - Мария е била достатъчно интелигетна, за да не натрапва вярванията си). Главното е: усещането за природа.

Сега това усещане е минимизирано като иконка на таскбара.

Конкурс за хайку стих

Моят фаворит сред кандидатстващите до момента. Образец. Не само по формални критерии (5-7-5), но и заради съдържанието - точно според философията на хайку. Рядка находка в българската хайку-сфера:

Котешка сянка
на стъкления покрив.
Летен следобед.

(Георги Дерменджиев)

Абсолютният ми свят

Дойде и моят ред да поема щафетата. Интересно, какъв ли би бил животът, ако повечето изказани от блогърите желания се сбъднат?

И тъй, каква е представата ми днес, 1 юли 2008 г. в 8,04 ч. сутринта, относно облика на абсолютния ми свят:

- не се налага да губя време за домакинстване;

- прекарвам зимите на о.Мавриций;

- чалгата не е измислена (a propos, чувам, че тази година очалгарили даже Джулая. Нали кметът на Каварна се кле, че в общината му чалга няма звучи. Да, ама не - спонсори на Джулая били инвеститорите на бъдещото курортно селище, та това знаят хората, това правят. За тях празник без бира-скара и чалга не става. Даже да е Джулай. Впрочем, Благой Рагин вчера ни осветли, че от плажове няма нужда - нали всеки хотел си има басейни, що да не се строи на плажа. Така де, за какво ни е природа като си имаме чалга);

- Second Life силно се е подобрил откъм графика и компютърът ми е достатъчно мощен, всички големи галерии са последвали примера на Цвингера и мога да посещавам всяка нова експозиция на Tate Modern, MoMA, Guggenheim в Ню Йорк и Билбао, всякакви биеналета и триеналета където и да е по света. И концерти също. И кинопремиери. И каквото още се сетите.

- потвържвават се слуховете, че Тил Линдеман готви съвместен проект с внучката на Вагнер и идва да го представи в София. Както и очаквания нов албум на Групата, естествено (коя е групата? Rammstein, разбира се :) )

Ich will, ама много искам. Хайде, засега - толкова :)

Редно е да предам горещия картоф нататък, обаче повечето вече са си минали по реда и се чудя какво да правя. Любопитно ми е какво би написал Еленко, защото блогът му създава впечатлението, че той си живее в своя си абсолютен свят, съумява да се чувства уютно в света такъв, какъвто е. Ще ме изненада, ако отговори :)

Честит ви Джулай!

Алекс Букарски - кроспост от "Аз чета"

Чудя се, дали някое от нашенските lifestyle-списания би публикувало нещо от Букарски. Склонна съм да се съмнявам. Родните издания, не знам поради що, но се отъждествяват с glamour, сякаш стил на живот имат само богатите. Не че Опра Уинфри би приела Алекс за "свой" автор. Но кой може да оспори факта - Букарски пресъздава начин на живот. На "людете, на които не им се отваря парашута", техния начин на живот. Не е glamour този техен начин, макар героите да нямат нищо против да го имитират въпросния glamour. Според собствените си представи. Като се замисля, представите им май не са толкова далеч от истината за гламура... но това е друга тема.

Случи се така, че дочетох книгата в маршрутката докато прослушвах пресния албум на Judas Priest, за който в Капитал Light се споменава, че би се харесал само на Цонко Цонев. Аз нямам нищо общо с кмета на Каварна, но за "Нострадамус" бих казала: "по-скоро да", защото ми писна от лигав поп. Ха, Букарски като мото към книгата си цитира "един от многото Нострадамуси" от 2053 г.! Какво съвпадение! Чисто съвпадение. Чак сега го констатирах.

Но не само на мен ми е писнало от лигав поп. Забелязахте ли кое през настоящата 2008 г. е мейнстрийм? Полуфикшън-полунонфикшън. Да спомена само филма, отличен в Кан - "Между стените" на Лоран Канте, образец на документално-художествения стил, както казва пресата. Та Алекс Букарски е абсолютен мейнстрийм.

Казва, че разказите му са автобиографични. Дали "да", дали "не", не ми е интересно. Важното е, че звучи като да е документална проза. Звучи като "чуто и видяно". Звучи като преживяно. Звучи като истории, за които пишат във вестниците. Или не пишат, защото се случват под път и над път, и в тях няма хляб за привличане на читатели, респ. рекламодатели. Но да - героите му сме ги срещали по улиците, в градския транспорт, къде ли не. Това са: отказващи да приемат "другия начин на живот"; по своему отстояващи свободата си да живеят така, както те го разбират; разчитащи не на правовата държава, а на своите правила ("... не можеше така бе, бате... имаше си правила... имаше си ред... и закон... законът бях аз!"). Кой не иска да е Господ? Но героите на Букарски вярват, че могат. "Умрели люде", казва за тях авторът в предговора си озаглавен "Евангелие според Алекс Букарски". Може и да са умрели - в момента, в който са повярвали, че могат да игнорират света и да си направят свой собствен. И понеже подсъзнателно усещат, че нещо не е съвсем така, но не знаят/не искат да знаят какво точно не е така, стават агресивни - физически и вербално. Гледат да се застраховат: "жив ке те оставам, ама будала ке шеташ", докато мечтаят наживо да участват във "филмо мой", да ги удари ток и да гръмнат, да пукат до край и после да чопнат торбата с кеша. После филмът да почне с ново начало, ама един господ знае какво ще е то. Glamour някакъв, сигурно.

Букарски не съди героите си, нищо че ги нарича "мъртви". Букарски ги жали, обича ги посвоему. Доколкото те са в състояние да съзнаят като какво следва от тази обич. Но няма значение, дали героите съзнават, важното е читателите да усещат. Първичността си има и предимствата: своеобразната искреност на образите, неподправеност на реакциите, липса на лицемерие и, колкото и да е странно, яснота в правилата - ако не биеш, няма да те уважават. Е, понякога и на теб ти се налага да уважаваш, ама такъв е животът. "Не е позволено да си променяш позицията". Освен ако не си факер. Ама и да си, пак не е сигурно, че ти е позволено.

Вземете да прочетете книгата. Букарски каза, че ние в България сме били големи пуристи по отношение на езика. Хм, не бях забелязала, ама щом той казва... Аз съм от тях, де - от пуристите. Псувните са си вербална агресия, както и да го погледнеш. Полза от тях - йок. Само че героите на Букарски са нищо без ненормативната лексика. Те имат само нея. Освен юмруците си. И гледат да ги пускат в действие чак след като думите им се изчерпят.

(Сега, като сецнаха мача в 58-та минута, аз кое оръжие да задействам? Нейсе, пусто възпитание!)

Та, прочетете книгата, че през 2053 г. внуците ви да не се срамуват от вас, че не сте в крак с времето. Казах вече - Букарски е абсолютен мейнстрийм.

Линк към "Аз чета"

Принудителна травестия

На 23 юни в International Herald Tribune, а днес в New York Times е публикувана статията на Дан Билефски за един странен албански обичай - млади жени да полагат обет за девственост, за да поемат ролята на глава на семейството и да получат всички атрибути на мъжката власт. Преди 60 години бащата на Паша(както я наричат сега) Кечи е убит в кървава разпра, братята й са убити или лежат по затворите като противници на режима на Енвер Ходжа. Единствен закрилник на майката и братовите жени и деца остава двадесетгодишната девойка. Тя подстригва косите си, обува бащия панталон, грабва пушката, заклева се да остане завинаги девственица и да отмъсти за смъртта на бащата. Така било според Канона на Лек Дукагини. След обряда животът на девственицата вече не струва наполовина на мъжкия, а се изравнява по цена с него - 12 бика, това е цената. За сметка на това, жената трябва да забрави за дамската мода, но получава правото да ходи, където пожелае, да има собственост, да взема всички решения в семейството (включително дали и за кого да се оженят племениците), на сватбите се гощава заедно с мъжете, работи по строежи или като дървар също редом с мъжете. Девствениците са почитани в обществото, защото клетвата за девственост е велика жертва и тя заслужава уважение. Затова девственицата е еманципирана, равна по права с мъжете, призаната е за мъж.

Паша Кечи казва, че в днешно време жените няма нужда да се лишават от сексуалността си и да се отказват от нормален живот, те вече имат същите права като мъжете. Травестията не е необходима. Равен си, дори да изглеждаш различно. Поне на хартия си равен - дали си жена, дали си етнически или расово различен, това вече няма значение. Не си длъжен да се правиш на еднакъв с другите, за да получиш работа, избирателни права и пр. Когато, обаче, изглеждаш еднакво, а държиш да подчертаеш, че си различен и въз основа на това различие да получиш някакви особени права, това е нещо друго, чини ми се. Да те назначат, защото си различен, да те изберат, защото си различен? Квота за жени, квота за етнически малцинства, квота за сексуални малцинства, квота за пушачи, квота за левичари...

Живот и смърт, и рап в Ню Орлийнс

В поста ми ще става дума за живот и смърт, но не и за рап. Просто си позволих да заимствам подзаглавието от послената книга на Ник Кон "Triksta: Life and Death and New Orleans Rap". Може би ще се запитате "Кой пък е тоя?". Ник Кон е британски журналист, пише за музика. През 1975 г. New York Magazine публикува негов очерк, посветен на диско-културата. По този очерк е създаден сценарият на "Треска в събота вечер" (1977). Благодарение на това, сега Ник Кон има собствен (карибски?) остров, на който живее с жена си (втората), децата и кучетата. Така поне твърди братовчедката му - главна героиня на поста ми. Но за нея по-късно. Ник Кон е син на Норман Кон (световно известен британски историк) и Вера Бройдо (писателка и журналистка).

Вера Бройдо е дъщеря на Ева Бройдо от втория й брак (с Марк Бройдо). От първия си брак Ева има друга дъщеря - Александра. Ева Бройдо е известна революционерка, активистка на меншевистката партия. След Октомврийската революция се установява със семейството си (второто) в Берлин. През 1927 г. пристига в Русия по партийни дела, арестувана е, осъдена, след затвора е заточена в Ташкент и после - в Сибир; по някои данни е разстреляна през ноември 1941 г. Марк Бройдо емигрира с децата си в Лондон след идването на власт на Хитлер, умира през 1937 г.

Както стана ясно, Вера Бройдо се омъжва в Лондон за Норман Кон, а по-голямата й заварена сестра Александра - за Антон Адасински. Бащата на Норман Кон е евреин, а майка му - католичка (ирландка, ако не се лъжа). Бащата на Адасински е поляк, а майка му - чехкиня. Така или иначе, Антон е роден в Русия и говори само руски, както и жена му (еврейка). Както и дъщеря им Галина. Впрочем, твърде смесената й кръв става причина в паспорта на Галя да бъде записано, че по народност е рускиня.

Адасински е арестуван през 1938 г., независимо, че преди Революцията е бил професионален революционер; или тъкмо поради това. Разстрелян е няколко дни по-късно. По ирония на съдбата по същото време е разстрелян като враг на народа и разследващият го прокурор. Галина и майка й са арестувани малко по-късно и са заточени в един и същ лагер поради чисто съвпадение. Галя едва е завършила девети клас. В лагера ражда дъщеря си Олга (през 1945 г.). Едва през 1960 г. им е разрешено да се върнат в Санкт Петербург (тогава Ленинград). По-малкият брат на Галина през войната е евакуиран заедно с училището, в което учи, и изчезва безследно. В последното си писмо от 1943 г. съобщава, че са мобилизирани и заминават за фронта.

Галина Адасинская дава три интервюта на Татяна Косинова през периода май 2004 - май 2005 г. В тях разказва за живота си. "Да, радвах се, че съм комсомолка", "Радвах се, че не ме изключиха след ареста на баща ми. Едно момче се противопостави: "Ако изключите Адасинская, всички ще напуснем". Не, не помня кое беше това момче". "Какво е говорил баща ми за Сталин? Защо ми задавате такива провокационни въпроси? Нищо не е говорел!". "В лагера бяхме чудесна компания. Хубави години бяха".

Спомените на Адасинская са включени в книгата на историка Орландо Фигес "Шепнещите: личния живот в сталинова Русия". При подготовката на книгата са проведени беседи с повече от 450 човека - деца на кулаци и непмани, партийни величия и военни, пострадали и облагодетелствани, различни хора, болшинството от които напълно неизвестни за широката публика. Главното за Орландо Фигес е това, че са свидетели на епохата.

Повтаряща се тема в интервютата е желанието да си незабележим, да се слееш със средата, а това е трудна работа, когато няма къде да се скриеш от чужд поглед, дори у дома (доколкото комуналната квартира е "у дома"). Стремежът да се запази човешкото достойнство е по-силно от убежденията. Сред събеседниците много малко са тези, които могат да бъдат определени като дисиденти. За повечето хора, пострадали или преуспели, Съветският съюз е родината, с чиито упехи те се гордеят. А въпросите за отношението им към властта са възприемани като провокационни.

Книгата на Фигес е номинирана за тазгодишната награда на BBC4 "Самюел Джонсън" за научна литература. В нашенското интернет пространство се появи не съвсем адекватна информация за книгата - като се тръгне от грешния превод на заглавието ("Доносниците", как им е хрумнало?), та нататък все в този дух. Вярно, девойчето се позовава на статия в The Times, която акцентира само върху една от съдбите. Всъщност, в книгата си Орландо Фигес се стреми да разкрие какво е било ежедневието в години, асоцииращи се в съзнанието на европейския съвременник с думите "голям терор". Как са живели хората при комунизма, при фашизма, какви са били ценностите им, делниците, тревогите и радостите им. Това се опитва да разбере историкът.

"Заложна къща"

Днес ще направя два постинга. Дай боже, утре - още един. И все за книги, все за литература. Утре, ако черна котка не ми мине път, ще дочета "Люде, на които не им се отваря парашута" и ще ви кажа как точно съм я разчела. С божия помощ ще го направя.

Сега ще постъпя по начин, по който обикновено не постъпвам поради липса на време. Ще реагирам спонтанно. Рядко ми се отдава такава възможност: като се случи нещо, което ме подбутва да пиша, все е в момент, когато съм силно ангажирана с други неща, та писането остава за после. И вече не е спонтанно сътвореното постфактум. Но току-що ми се падна късметът: повод да ме импулсира за постване тъкмо като се канех да споделя впечатленията си от друга книга.

(Добре. Увертюрата беше до тук.)

Ей сега Ваня Щерева ("певица, актриса и отскоро - писателка", според анонса на журналистката) изрази пред ТВ зрителите почитта си към Деян Енев, но заяви раздразнение към специалистите от МОН, които са избрали точно този разказ за изпита по БЕЛ на седмокласниците, кандидатстващи за по така гимназиите. Защото В.Щерева не разбрала края. На разказа.

Нямам около себе си дете-седмокласниче, та не си направих труда от ранни зори да се запозная с литературната творба. "Чакай, - казах си. - Ако един писател не разбира, има нещо гнило. Наистина ли е толкова объркано всичко?". Прочетох разказа. Ми не знам. Със сигурност може да има много тълкувания. Не е просто. Но е ясно:

Очевидно, главният герой е достатъчно интелигентен човек (разбира от истински ценни вещи; има усет, който предполага образованост и гъвкавост), той обича красивите неща сами по себе си, а не само парите, които му носят ("Калин Бандеров гальовно [подчертаването мое] въртеше скъпата вещ в ръцете си <...>. Той щракна капачето и то красиво [подчертаването мое] отскочи нагоре."). Разбира се - "Бандеров" отпраща към "Бендер" (Остап Бендер, кой друг). Разбира се, това е човек, който използва конюнктурата. Разбира се, става въпрос за печалбарство и спекулации. Разбира се, в непманския смисъл. Естествено, не можем да не вземем предвид, че "Заложна къща" е включен в главата "Обикновени истории" на сборника "Клането на петела", издаден през 1997 г. За единадесет години от издаването много вода е изтекла в България. Да не забравяме, че непът в СССР трае по-малко от десетилетие - идеята възниква през 1921 г., а през 1930 г. "новата икономическа политика" вече е мъртва, окончателно и безвъзвратно. Впрочем, сега в Москва са експонирани творбите на съветски художници от този период - тогава соцреализмът още не е бил официално направление и все още са били разрешени естетическите търсения, чрез които най-добре да се направят съответните идеологически внушения. Тогава (по време на непа) съветското изкуство е било авангардно, в крак с европейските модернистични течения.

Да, седмокласниците не са длъжни да знаят всичко това. Не им е и нужно, за да преразкажат историята. Историята, в която главният герой получава знак свише, че някой е имал за него надежди и упования. За читателя остава правото да реши, дали те - тези надежди и упования, са оправдани или излъгани.

Какво непонятно има?