Мино Сити 23 май 2010

Мино Сити е градче (около 130 хил. жители) в префектура Осака. Самата Осака, според справочниците, не е кой знае колко голяма - към 2,7 млн. жители. Заедно с предградията, сред които и Мино, става близо 9 млн., а районът Кансай (Осака-Киото-Кобе) общо е с население около 23 млн.
Това, че си излязъл от собствено града Осака и си влязъл в някое предградие, ще разбереш само ако внимателно следиш да не пропуснеш уличен знак - измежду указателните табели на кръстовищата току се появява и такава, сочеща, че си вече на територията на друга община. Как така двете съседни общини се споразумяват да поддържат общия парк, както и еднаквата настилка на тротоара, не знам, явно е възможно. Защото, ако не беше табелата, по нищо не се познава, че единият град-предградие е свършил и е започнал друг град-предградие. Понякога човек има чувството, че цяла Япония е само един град без начало и без край. Едва ли нещата са точно такива, но човек, свикнал с други измерения, може да остане с подобно впечатление.
Иначе - с осакското метро се стига до Нара. Май се изгражда продължение на монорелсовата железница до Киото. Впрочем, монорелсовата железница е част от вътрешноградската транспортна схема на Токио и Осака (само те имат такива влакове). Но трябва да кажа, че в самия център на Осака използвам класическо жп за две спирки. Влакът, на който се качвам, може да е за Нара или за друг град. Тук не се прави голяма разлика между видовете транспорт и линиите, обслужващи по-далечни дестинации, и тези, с които госпожиците обикалят моловете на града. Повечето преподаватели от многото университети на Осака предпочитат да живеят я в Нара, я в Киото. Ежедневното пътуване им отнема долу-горе толкова време, колкото на всеки софиянец, който работи в "Младост" пък живее в "Люлин" или обратното.
Споменаването на госпожици и молове не беше случайно. Просто маршрутът ми минава през главните търговски и транспортни центрове на Осака - Шин Осака, Умеда, Намба... Първите дни се чудех дали съм се пропила с японските представи за хубост и всички момичета ми изглеждат красиви или имам късмета всекидневно да пътувам с фотомодели. "Естествено е да се препъваш в девойки като картинки - ми обясниха. - Нали минаваш през възловите точки на града, през местата, където се пазарува, където са забавленията. Ако там не видиш хубави момичета, къде другаде".
В Кобе не съм ходила, но казват, че там нещата с транспорта стоят по същия начин. Във всеки случай от виенското колело (близо до пристанището на Осака) се виждаше Кобе.
Във Facebook съм качила снимки от квартала на Мино, в който живея.

Read more!

posted by Illa @ 5/23/2010 09:06:00 пр.об., ,

Аои мацури 16 май 2010

Преди повече от 1400 години Япония била връхлетяна от порои, които унищожили реколтата. После болести покосили хората. За да умилостиви боговете, император Кимеи пратил делегация в храм, посветен на Камо. Пратениците били пищно натъкмени, конете били украсени с цветя и звънчета. Простосмъртните, които станали свидетели на процесията, били силно впечатлени от гледката и пожелали на следващата година ритуалът да се повтори. С годините към традицията на конното шествие, тръгнало от императорския дворец към храма, се прибавило и състезание по стрелба с лък от гърба на препускащ жребец.
Някои императори отменяли провеждането на ритуала по някакви си техни причини. След преместването на столицата в Киото император Камму обявил божеството Камо за покровител на града и фестивалът Аои станал един от трите главни празника. В размирния период Сенгоку на никого не му било до фестивали, но след като шогунатът попаднал за около триста години в ръцете на клана Токугава, традицията на шествието била възобновена. Когато Пучини написал "Мадам Бътерфлай" (премиерата - през 1904 г.), вече близо 40 години откакто вече нямало шогун и столицата била преместена в Токио, а от две десетилетия празникът Аои бил възобновен. За да не западне старата столица Киото, била въведена политиката древните празници да се честват именно там. Новата столица Токио станала център на празненствата, бележещи новата епоха в развитието на Япония. От 1956 г. в церемонията участва не жрица, произхождаща от императарското семейство, а неомъжена жителка на Киото.
В парада участват две колесници, две крави, вървящи след колесниците, 36 коня и 500-600 човека. Те са призвани да придружат висшите сановници, отправили се към храма, за да предадат на боговете императоската молитва за здраве и берекет. Ритуалът се извършва от жрицата, а главният благородник само излагал височайшата просба.
Пищното шествие потегля от императорския дворец и стига до храма. Нашата разнородна група бе посъветвана да си намери места досами портите на палата поне час преди началото. На слайдшоуто ще ни видите да вървим към заветния пост. Безплатните места вече бяха окупирани, някои от платените столове - също.
Една възрастна жена беше използвала оригинален способ да си запази изгодна позиция на първа линия - просто беше постлала на земята малка хавлиена кърпа. Представете си, не се намери никой, който да не уважи начинанието й. Вече се бяхме подредили на трета линия, когато старицата бойко се промъкна между нас, поизтупа си кърпичката и я сложи на главата си под шапката, за да се предпази от слънцето. Не вярвах на очите си! - на кърпата имаше щампиран надпис "Sofia". Беше изключено да не го снимам. Снимах и заклетия читател. Такава картинка е дежурна в метрото и всякаквия обществен транспорт, но на парада ми се стори необичайна.
Малко преди началото ограденото място започна да се изпълва с привилегирована публика. В определена последователност и при отлична организация възпитаниците на някоя детска градина биваха настанявани на места с отлична видимост. На снимката се вижда, че групите имат различни по цвят шапки, това е правило.
Парадът - такъв, какъвто го видях аз:


Същият парад от видеото, публикувано на сайта на местен вестник:


И още - с акцент върху жрицата:


Следващият момент - собствено ритуалът в храма (нещо, на което аз не присъствах):


И на състезанието по стрелба с лък също не бях:


За сметка на това обядвах в ресторант в японски стил, но стилът е леко смекчен, разбира се, за да е по-лесно за чужденци. Т.е. събуваш си обувките, но не коленичиш пред масата, а си седиш съвсем банално върху миндерче с възглавници. Правих снимки, но с телефон, защото паметта на фотоапарата се изчерпа. Ще ги постна отделно. Ах да, сметката плати преподавателката, която беше поканили студентите си да посетят празника. Тук редът е такъв - не студентите черпят професора, а обратното.

Read more!

posted by Illa @ 5/16/2010 03:48:00 сл.об., ,

Битовизми 10 май 2010

Днес не бях на училище. Защото, старост-нерадост, забравих си очилата за четене. След почти час път забелязах, че не мога да виждам буквите. Какъв смисъл тогава да присъствам в клас? Глупава история! Излязох от метрото на първата, е не, не на първата по ред, а първата с много магазини, спирка. Трябваше да купя някои неща и реших да се възползвам от ситуацията. Това окончателно съсипа настроението ми. "Шопинг-терапия", ама наобратно: след шопинг без друго имам нужда от терапия. На всичкото отгоре, купих неща_от_полза, но не намерих тези, заради които се реших на авантюрата самичка да се скитам из непознати места. Гледах да не излизам на повърхността, защото в метрото поне има надписи на латински.
Както каза брат ми, сега съм квалифицирана неграмотна - чета що-годе правилно хирагана; малко по-бавно, но криво-ляво се справям и с катакана. Обаче не знам нито едно канджи. Хм, мога да различа двете канджита, с които се изписва думата "Осака", но това не ми върши кой знае каква работа. И аз като Шанкар (индиецът, който беше в групата за Уджи), не знам да има друга култура, използваща едновременно три писмености. Едната - предимно за чуждоземни имена; другата - основна: взаимстваните от Китай йероглифи; третата - за нуждите на граматиката и за подсказване как да прочетеш непознато канджи (демек, йероглиф). Ако не владееш канджи, си неграмотен. Като мен. По възлови спирки и гари за такива като мен хората предвидливо са написали най-важните названия с хирагана. Но едно канджи да има в редицата, и вече не знам за какво става въпрос. Затова не смея да се отдалечавам от зони, благоскланящи да пишат указанията си с разбираеми за гайджин знаци.
Бягах-бягах от места с непонятни ми обозначения, пък на две крачки от дома попаднах в неразбираема зона. Докато придържах чадъра и торбите с покупки от супера, опитвах се да изровя ключа от чантата си, едричко момченце на около 10, ме заговори. Показа ми прозрачна кутия от тези, в които са опаковани готовите храни. Аз вдигах рамене, но малкият юнак продължаваше да говори и да ми пъха под носа кутията с нещо прилично на умрял червей. Както и да изглежда, никога не знаеш какво има на ум едно дете на 10. "Вакаримасен" ("не разбирам"), извиних се, а детето се сепна. Уплаших ли го?
"Едва ли", успокои ме Юриан-сан. Просто "вакаримасен" обикновено не се казва на деца, твърде уважително е. "Затова се е стъписало детето".
Дай боже да е така - детето да е получило уважение, което не е очаквало. И ние от време на време получаваме уважение, което ни изненадва. Нашите японски приятели току ни изпратят колетче с хранителни продукти. Последният път имаше отделно кашонче, обвито с дебело станиолово фолио. Оказа се, че вътре са сложили прясно месо, нарязано, готово за готвене. Мръвките бяха подредени в картонена кутия, грижливо загърната в луксозна хартия с дискретни надписи с името на търговеца. По подобен начин в специализираните магазини биват опаковани и сладките. Да не пропусна да отбележа, че кутията също беше облепена с фолио, което играе ролята на изолатор - месото пристигна с температура все едно току-що е извадено от хладилника.
И този път при готвенето тръгнах по стъпките на граф СТроганов. Той наистина е направил забележително кулинарно откритие. Общо взето азиатската кухня предполага месото да е нещо като гарнитура към ориза или спагетите. Затова сосът може да е лютив или сладникав, важното е вкусът му да е по-силничък, за да се пренесе върху основното съдържание на чинията. Тъй като в европейската кухня в центъра на храненето обикновено е мръвката, затова сосовете трябва да са по-фини. Та графът измислил да приготви месото по азиатски - в тиган, нарязано на ивички (нали по тия земи се яде с клечки) и т.н., но вместо острите азиатски сосове използвал сметана. Бях доста изненадана когато в руски ресторант в Киото ми сервираха бьоф-строганов без сметана, а в традиционен японски сос. Просто не беше бьоф-строганов. На времето в добрите руски ресторанти месото се поднасяше в метален съд, за да се задържи топлината му по-дълго, а пържените картофи се подаваха в отделна чиния. Тук гарнитурата, естествено, беше от варен ориз.
Иначе, хората в района на Осака, Киото и Кобе се славят като големи чревоугодници. Обичат да се облажват с вкуснотии. Казват, че гурме-туризмът е доста развит - посещават се места със специфични местни специалитети с единствената цел тези гозби да бъдат опитани. Да не говорим, че в сутрешните телевизионни блокове кулинарните теми са дежурни. Тия дни, например, показваха как се добива някакво водорасло. Старец на около 80 г. излиза в морето с лодка и с помощта на собственоръчно изработен двузъбец успява да откъсне листите на подводното растение. Носи ги у дома, където съпругата му ги попарва, нарязва на ленти, после ги пресова и ги нарежда да се сушат на рогозки в двора. Разбира се, старецът беше гост и в студиото на предаването, а после готвачка приготви ястия от тези водорасли.

Read more!

posted by Illa @ 5/10/2010 02:48:00 сл.об., ,