Когато 31 октомври 2008

Когато юрист защищава някаква теза, то не е, защото вярва в нея. Защищава я, защото законът го задължава, ако е прокурор или адвокат. Понеже юристът много добре знае, че съществува поне още една теза, която има точно толкова право на съществуване, както и неговата. А пък съдията решава дали и в каква степен да даде предимство на едната или другата теза. Не да повярва в нея, а просто да премери коя законова норма, на която се позовава някой от спорещите, в дадения случай е по-важна за обществото. Пък обществото би трябвало да има някакви механизми, по които само да подскаже какво в момента е по-важно за него. Но това е друг въпрос.
Когато един юрист защищава някаква теза, защото вярва в нея, той престава да бъде юрист и става активист (респ. политик). Поне в конкретния случай. В което няма нищо лошо.

Read more!

posted by Illa @ 10/31/2008 09:13:00 сл.об., ,

Стигнахме ги американците 29 октомври 2008

Някои се възхищават от лекотата, с която Обама елиминира възможността за расови конфликти като тема за дебат в предизборната борба. Но активисти на афроамериканските организации го упрекват в наивност. Те са убедени в победата на Обама и заявяват, че загубата на изборите от чернокожия кандидат може да се случи само поради манипулиране на резултатите и подмяна на вота. "Ако победата на Обама бъде открадната, чакайте размирици", заявява Гари Оуенс от "Черните пантери". Да речем, че "Черните пантери" са екстремистка организация, но същото едва ли може да се твърди за Джеси Джексън, който казва: "Ще отговорим с гражданско неподчинение".


След осуетения опит за покушение над Обама, казват, напрежението вече е видимо - в най-чувствителните градове е увеличено присъствието на полиция и агенти на ФБР, което допълнително налива масло в огъня, защото се възприема като натиск върху избирателите. Според правозащитници малобройните, но добре организирани сдружения на белите също се готвят за противодействие при евентуална победа на Обама.


В резюме това са впечатленията на Маурицио Молинари - пратеник в САЩ на италианския в. "La Stampa".


Read more!

posted by Illa @ 10/29/2008 12:15:00 сл.об., ,

ООН 27 октомври 2008

Вече близо седмица се каня да поствам този линк:

Някой може да е забелязал прегледа на печата, направен от агенция "Фокус" на 23-ти т.м.: "Още преди да са се успокоили страстите около скандалното интервю на Джон Болтън" и т.н. За какво интервю става дума? Франкофоните могат да си го прочетат, ако вече не са го направили.

Пред швейцарския вестник "Le Temps" бившият посланик на САЩ споделя, че ООН е организация, неспособна да вземе каквото и да било решение относно сигурността на нашия свят. И други неща споделя. Но не владея френски, а домашният ми преводач категорично отказва съдействие, така че - давам линк (и т.н.). Интервюто е интересно.


Read more!

posted by Illa @ 10/27/2008 10:05:00 сл.об., ,

"...нещо като светец, обаче е такъв мухльо"

Не знам как е с вас, но като прочета/чуя някоя книга, ми става любопитно как другите са я възприели. Защото преди да споделиш собствените си впечатления, редно е да отсееш личните си възприятия от действителната стойност на книгата, да си дадеш сметка за това и да предупредиш читателя на отзива за пристрастията си, да признаеш в какво оценката ти не претендира за обективност, пък той, читателят на отзива, ако е любознателен, ще прочете творбата, само за да се съгласи с теб или за да заключи, че си написал пълни глупости ))

"Искрено ваш Шурик" е преведена на български. Романът е обявен за най-добрата руска проза през 2004 г. Но колкото и да е странно, трудно намирам рецензии както в Google, така и в руските търсачки.

Тази книга не е това, което изглежда. Издателската рецензия споменава, че Улицкия преди пишела сантиментална проза, а в този роман иронизира тематиката на предишните си произведение и разкрива таланта си с пълна сила. Без съмнение, иронията извира от всяка страница. Отначало даже ме дразнеше, защото приемах сарказма като презрение към героите. Обаче не е. Иронията е средство, лекарство, туширащо ужаса от осъзнаването на тоталната безсмисленост на битието.

Героят си съсипвал живота, защото бил безхарактерен, водел се по ума на хищни самки и изобщо - хамлетовска неспособност за действие. Нали се сещате за онази статия на Тургенев, която обявява Хамлет за излишен човек поради склонността му към рефлексии, а този, който е нужен на обществото, е Дон Кихот, защото смело се втурва в битки, които par excellence са си causa perduta. Ама се втурва, пък Шурик не ще. И в какво вижда авторката "причинно-следствените връзки в поведението на героя"? Според автора на рецензията, достоверността в социално-психологическите обосновки не е достатъчна. Да, героят е отгледан от властна баба и самотна майка; да, той не е способен да създаде пълноценно семейство; да, той се разпилява по случайни връзки. Няма я голямата, пълнокръвна любов. И главното - Улицкая не прави дисекция на душата на героя си и не обосновава защо, аджеба, той е такъв мухльо.

Да де, ама защо всички се подвеждат по повърхността и обявяват героя за мухльо? Ако беше мухльо, щеше да се ожени, нали? Две-три млади дами полагат неистови усилия да го заведат в гражданското. Пък той и дума не дава да се изрече такова нещо. Защото е увреден, както мисли уважаемият рецензент? Хайде бе! Просто Шурик се стреми да запази самоидентичността си. Това е. Защото съветското общество (действието се развива основно през 70-те-80-те години на ХХ в.) е крайно алиенирано и със семейство или без, никой не е щастлив. Улицкая не прибягва до похвата на Лев Толстой, който въвежда образа на Левин, само за да даде контрапункт на по женски безмозъчната Ана Каренина. В "Искрено ваш Шурик" няма контрапункт. В романа на Улицкая всички са нещастни по своему (с някои изключения: две-три героини, които излизат от повествованието с намека, че вече не се чувстват нещастни. Е да, едната се появява накрая, за да забие последния гвоздей в ковчега, уф, да произнесе своеобразна присъда, за която всички се изкушават да се хванат: "...нещо като светец, обаче е такъв мухльо").

Вече съм го казвала - харесвам книги, написани с любов към героите. Каквито и да са тия герои. Но разбирам, защо Улицкая няма куража да го направи. Ако не друго, романът можеше да се обърне на трагикомедия - при положение, че авторката не е сигурна дали иска да каже всичко, което мисли. Щото, знае ли човек?

Та затова няма и рецензии.

P.S. Четох романа в оригинал. Нищо не мога да кажа за превода.

P.P.S. Кроспост от "Аз чета"

Етикети: , ,


Read more!

posted by Illa @ 10/27/2008 11:36:00 пр.об., ,

Драпа 20 октомври 2008

Няма грешка - нито "дрипа", нито "драпам". Драпата е ода, изпълнявана от скалд. Ако не знаете какво е "скалд", няма да го научите от нашенските медии. Даже от новите предавания на Re:TV няма да го научите, защото:
- "Стюардесите" са ангажирани най-вече с вписването си в сценария; същността на информацията, която препредават, изпада в оркестъра;
- Професорите легитимират визуалното си поп-арт репродуциране чрез езика на Августин Блажени: език, дето който зецепва - мре от скуката на преповтора, който не е в чата - няма и да се кънектва.
Няма лошо, просто мейнстрийм в културната тематика на медиите. Гледам, в Русия почнали да издават lifestyle-списание за поезия. Главната редакторка смята, че читателят няма начин да не се обърка из интернета, из собствено литературните издания и мероприятия; заявява, че на читателя му трябва ярка картинка, за да схване като какво ще да е това "поетът" - та се налага да го преформатираш този поет по тертипа на медийните звезди, да му спретнеш фотосесия, интервюнце, корица, PR... абе да е по-шаренко там, да хваща око, пък за другото - "кой му пука", важното е да се харчи.
Хубаво. Ще си купиш такова списание, ще го метнеш на задната седялка заедно с "Луксозни имоти" и/или "Golf World". И ще стискаш палци да не вземеш да качиш някой луд, който да те емне с разговори за метрика и тропи. A propos, в тая криза, такова изхвърляне не идва ли малко вповечко? Трябва да си голям авантюрист, та днес да предпочетеш инвестиции в съвременна литература, мисля... И съответно - да инвестираш в lifestyle-медия, промотираща арт-продукти. [Ха, Люсиън Фройд пак продал за близо десет милиона! Пък икономистите ни плашат с финансова криза - к`ва криза, к`ви 5 лева! Хората имат нужда да харчат за нещо, което не могат да пипнат. Имат нужда да хвърлят цяло състояние, за да "притежават" отвъдното. Кой казва, че пазарът и духовността са антоними?]
Цао Пи, вярно, отбелязва: "На стиховете и одите им трябват украшения". Един вид, оправдава гланцираните корици на литературните издания. Но казва още: "Изящната словестност е голяма работа в държавното управление [курсивът мой], нетленна, процъфтяваща работа. Човешкият живот си има своя предел, славата и радостта свършват с края на човека, те са ограничени от времето и не можеш да ги сравниш с изящната словесност, която е безкрайна".
"Угнетен постекзистенциалист и вглъбен беглец при ‛примитивните" африканци и мексиканци, на 9 октомври т.г. Жан-Мари Гюстав льо Клезио получи Нобелова награда за литература като "автор на поетичното приключение и чувствения екстаз, изследовател на човешкото отвъд и под господстващата цивилизация".
Този път изненадани от избора на Шведската академия нямаше",
казва Марин Бодаков.
Има-има. "Името на поредния нобелов лауреат по литература предизвика предсказуемо недоумение, отчасти преминаващо във възмущение", контрира Виктор Топоров. И не защото Льо Клезио е слаб автор. А "защото световното значение на литературата катастрофично падна както в пространството над езиковите бариери, така и в отделните езикови ареали. Защото в милионни тиражи се изкупува само ширпотреба. Е, и защото отборът, в който са лидери и солисти Джоан Роулинг и Дан Браун, това вече не е световният dreamteam, а нещо съвсем друго. Или по-скоро, това е някаква друга игра. И нобеловият комитет категорично отказва да я признае за олимпийска дисциплина. А прави поклон пред заслужили ветерани или отчаяни маргинали, или пред заклети лузъри. В особено "сполучливи" години, като сегашната, прясноизпеченият лауреат притежава и трите характеристики".
Ама за такива неща не се говори в медиите. Хем са отвлечени, хем не са нито шарени, нито лъскави. И разни други неща не са.

Етикети: , ,


Read more!

posted by Illa @ 10/20/2008 10:44:00 сл.об., ,

Папие-маше 12 октомври 2008


Танк от хартия:



или Силата на пресата.


Силна ли е пресата?


Read more!

posted by Illa @ 10/12/2008 10:32:00 сл.об., ,

Приказките не са за деца 09 октомври 2008

Нямам спомен като дете народните приказки да са ме плашели. При все сеченето на глави било на лами, било на черни арапи (вж. приказките за Крали Марко), нямам спомен това особено да ме е впечатлявало. Докато приказките на Андерсен и на Оскар Уайлд ме разстройваха. Но това са авторски приказки, те са малко по-друга работа, целта им е да въздействат в определена посока. Народните приказки имат много повече функции - не е току-така, че са предмет на изследване от толкова много науки и задават разнообразни дискурси, в малка част от които се опитват да се вместят и авторските приказки.
И, както казва една майка, запитана от журналисти, "едно време на никого не му идваше на ум, че народните приказки пропагандират насилие". Да, ама сега ни идва на ум. На мен, собствено, това ми дойде на ум, когато започнах да превеждам руски приказки, които не са минали през перото на Алексей Толстой. Писателят, разбира се, е направил чудесни обработки, от които са произлезли прекрасни приказки, но приказки - повече авторски, отколкото народни. Както и да е, възможно е фолклористите да оспорят думите ми и, възможно е, веднага да се съглася с тях.
Проблемът ми сега - след като съм вкусила от дървото на познанието и знам, че насилието си е насилие и е нещо лошо дори само като странична тема в приказка: дали да съдействам децата да се докоснат до тази тема чрез моите преводи? Да цензурирам ли текста, създаден от поколения наред, или да оставя сцените на насилие с надеждата, че децата няма да ги приемат като такива? Нали едно време никое от приятелчетата ми не гледаше буквално на кръвопролитията, които си устройват халата и юнака. Днешните деца други ли са?
Впрочем, психолози твърдят, че насилието в приказките просто дава на децата информация, че има и такива неща в живота, че това ги подготвя за отпор срещу злото и по никой начин не пропагандира агресивни форми на поведение. Да, ама нали сте чували хита на Rammstein "Mein Teil"? Нали знаете, че песента е инспирирана от делото срещу канибала от Ротенбург, който дал обява, че търси доброволец, съгласен да бъде убит и изяден. Един инженер от "Сименс" се отзовал на поканата. Та. Канибалът бил обсебен от "Хензел и Гретел". От осемгодишен мечтаел да осъществи замисъла на вещицата.
Може да проявявам малодушие, но ще цензурирам приказките. Какво ще кажете?
Blogged with the Flock Browser

Read more!

posted by Illa @ 10/09/2008 02:12:00 сл.об., ,

Биология и политика

Проф. Джон Хибинг от Университета на Небраска е стигнал до извода, че политическите възгледи са биологически обусловени. Неговият екип изследвал 46 доброволци с ясни политически убеждения. Експериментът показал, че хората, които физиологически реагират по-интензивно на внезапни шумове или изображения, съдържащи заплаха, се изказват в полза на големите разходи за отбрана, смъртното наказание, патриотизма и подкрепят войната в Ирак. За разлика от тях участниците в опита, които са реагирали по-слабо на външни заплахи, поддържат политика на помощ за чужди държави, либералната имиграционна политика, пацифизъм и контрол върху притежаването на оръжия.

Заключението е, че хората с по-силни инстинкти за самосъхранение са привърженици на републиканската партия, а хората с по-слаби инстинкти - на демократите. Всичко добре, но доброволците са декларирали мнение по въпроси, ключови за разграничението между американските партии. Само дето повечето от тези проблеми са второстепенни за европейските партии, например. В Европа отдавна се смята за консенсусна забраната за смъртно наказание, както и необходимостта от контрол върху притежаването на оръжия. С малки изключения. Но пък сигурно има хляб в тази теория, интересно ще е развитието на изследванията в тая насока.

Психолози от университетите на Охайо и Джорджия пък се опитват да разберат кого хората избират за лидер. Участници в този експеримент са две групи студенти от по 432 и 408 души и една група от 153 мениджъри. Оказало се, че хората с нарцистични наклонности са тези, които напират да станат лидери. Нещо повече - останалите членове на групата също са склонни да ги приемат като лидери. На всичкото отгоре било установено, че нарцисистите в повечето случаи вземат грешни решения.

Екипът от изследователи разграничава хората с високо самомнение от нарцисистите. Последните, освен че преувеличават способностите си, се ръководят изцяло от личните си интереси и изобщо не изпитват съчувствие към другите. Споменава се, че кандидатите за президент, босовете от Уол Стрийт, т.е. държавните мъже и икономически лидери най-често са хора с нарцистични наклонности. Но пък авторите на изследването подчертават, че не това е основната причина за сегашната финансова криза.


Read more!

posted by Illa @ 10/09/2008 09:25:00 пр.об., ,

Blog Action Day 2008 08 октомври 2008


Blog Action Day 2008 Poverty from Blog Action Day on Vimeo.

Етикети:


Read more!

posted by Illa @ 10/08/2008 03:06:00 сл.об., ,

За Кабаков 06 октомври 2008

Този пост ще е за изкуството. Дали е за онова изкуство, за което пишат по вестниците, или за другото - което си е изкуство, не знам. За Кабаков пишат по вестниците. Поради тази причина няма да обяснявам като кой ще да е той - ако някой не знае, лесно може да провери в Google.
Хм, нека кажа нещо малко или много интересно за хората, които не се интересуват от изкуство, но следят блогосферата. Кабаков живее в САЩ - повече от двадесет години. Тази година направи три изложби в Москва. Интервюто, част от което изнахалствах да преведа и да публикувам тук, е във връзка с огромната инсталация на Кабаков, монтирана в галерията на Даря Жукова (приятелката на милиардера Абрамович). Даря Жукова купува сграда на бивш гараж в Москва и го преустройва в галерия. Коментаторите забелязват, че младата дама има амбиции да инвестира в изкуство, но упорито избягва да артикулира някакви пристрастия. Също така - публичните й изявления при откриването на каквото и да е мероприятие, финансирано от нея, се свеждат до съвестно изчитане на предварително подготвени записки.
Кабаков е много добре продаван художник. В Москва сега той показва стари работи, но разгърнати във внушителни мащаби. Клип от пресконфереция: <а за любителите - продължение с превода на откъс от интервюто с Екатерина Деготь. A propos, Деготь е личност, която заслужава не по-малко внимание>




- И какво, готово ли е всичко, монтирахте ли вече?
- Да, всичко е готово за посрещане на glamour-а. Всеки момент ще потече розовата гной.
- Е, стига де, това не става само в Русия.
- Разбира се, че не. Става навсякъде.
- Точно за това исках да те питам – какво се случи с изкуството откакто замина? Всичко сега е по-различно, нали? Допреди малко се занимавахме с нещо странно, маргинално, неразбираемо за повечето хора, а сега изведнъж се оказахме в центъра на достатъчно противна lifestyle и масова култура...
- Да, това е особено болезнено за такива класически интроверти като мен. Ти знаеш, че когато учех в художественото училище-интернат, имаше едни „Очерци от семинарията”, униформа, принуда и страдание, но си имахме своето самолюбие – вечер отваряхме същите тези класни стаи и пламенно рисувахме. Имахме идеята да следваме собствените си художествени подбуди въпреки дисциплината. И в това училище постепенно възникна кръга на самообраза, за който ти самата много често пишеш – това е най-великото постижение на съветската власт. Екзалтираните млади хора започнаха да получават образование, паралелно на държавното. Един се занимаваше с театър, друг с музика, водеше ни в консерваторията, трети беше философ – всеки си имаше своята културна тема. И всичко това имаше такъв културен заряд, изграден, разбира се, върху това, че ние ненавиждахме този свят, не искахме да живеем в него и предпочитахме да мислим, че той не съществува. Изобщо създаването на такива „културни балони” беше вградено в съветската действителност. Животът е противен, трябва да оцелееш в него, отвратителна атмосфера, и най-главното – животът се състои от нечувана скука, а пробивът може да бъде само в сферата на екзалтацията, фантазията, тоест културата, където са включени, разбира се, литературата и философията. Нормите на живот в тези малки детски балончета бяха иключително само формите на книжно-културно потребление. Това е базата, на чиято основа се развиваше всичко.
След това, както знаеш, на мен ми провървя повече – попаднах в неофициален художествен свят, който представлява, разбира се, същата тази форма, но във вид на разширена вселена. Това е производството на изкуство, безразлично към всякакво потребление, към паричните удовлетворености, към разбирането от външни хора – своеобразна Касталия. Това съвсем не беше антисъветска, а антижитейска общност. И там процъфтяваше този идеалистичен импулс – да се произвежда продукт, който е интересен само вътре в общността. За никого другиго.
И накрая, третият етап. В този неофициален кръг всички мислехме, че съществува някаква райска действителност отвъд границите на местния локус. Най-потресаващото беше, че това напълно се потвърди. Като заминах зад граница през 1987 г., аз заварих последните десет години от този идеалистичен художествен свят на Запада.
- Да, спомням си твоята Стокхолмска реч в края на 90-те, където ти изпя осанна на тези западни художествени институции. Мнозина тогава се учудиха.
- Исторически се стече така, че приблизително от 1960 г. и до края на миналия век, за около 40 години, беше построен огромен балон, който съществуваше без пари - разни неправителствени художествени институции на модернисткото изкуство - преди всичко музеи, но и кунстхале, художествени центрове, школи и т.н. До сега не знам с какви пари съществуваше всичко това. Сигурно, немската традиция на кунстферайни, където хората плащат, за да го има изкуството. След това плащаше държавата, имаше си, разбира се, и политически причини..
- Може би заради наличието на СССР, заради студената война? Модернисткото изкуство беше смятано за символ на демокрацията?
- Възможно е, не знам. Но имаше абсолютно автономни, несвързани с житейския свят и още по-малко – с пазара, институции, които бяха оглавени от десет – петнадесет велики куратори. Харалд Зееман,Понтус Хунтел, Жан-Юбер Мартен, Жан-Кристоф Аман, Кристоф Кьониг, Юрген Хартен, Ян Хут... Хора от две поколения, които пламенно обичаха изкуството и смятаха, че това е центърът и смисълът на съществуването. Аз заварих последните десет години на това уникално културно образувание, сравнимо навярно с епохата на Медичи, с английската литературна школа на утопизма, към която се причислява Бейкън и плод на чиято дейност, както знаеш, е целият Шекспир... Към това са отправени всичките ми вопли по повод рая на земята. Сега, вече девета година, откакто влязохме в ново столетие и си живеем без това затворено общество, което напълно игнорираше живота.
Изглежда, пламенната любов към институциите преминава през целия ми живот: любовта към художественото училище, което ненавиждах, но не знам и не ща да знам никое друго, защото там се запознах с двама-трима човека. След това неофициалният художествен живот, който също беше своеобразна институция, и накрая, западният арт-свят и неговата музейно-изложбена структура.
Но след това нещо се нахвърли върху нас... Сещам се за стария виц: един човек отива на лекар и се оплаква, че го боли глава; установило се, че има жаба на главата си и тогава се чува тънко гласче: „Докторе, и аз имам въпрос – погледнете, нещо се е залепило за корема ми”. Ами, ето това е нашата ситуация – мислим си, че нещо ни боли, а всъщност точно ние сме излишните. И нашата изложба е такава – излиза, че няма никаква изложба, става нещо друго – светско събитие, инаугурация на нещо си. Всичко започна от това, че сами си направихме в „Гаража” наш музей, за да се отделим от всички и да не се обвързваме с никаква там „Третяковка” и т.н., а свърши с това, че се оказахме в самия център. Но това е естествено, такава е съдбата.
- И как стана така, че няма вече къде да се скриеш, никъде на този свят няма къде да се скриеш?
- Мисля, че се смениха няколко момента. Първото изменение беше в самите тези институции. Автономната Касталия, затвореният замък изгуби възможностите си да получава пари за нищо. Изведнъж му казаха, че няма вече пари. Държавата не му плаща. Центърът „Помпиду”, например, сега е това положение. Директорът е в шок, защото в цялата история на съвременното изкуство, още отпреди Помпиду, държавата плащаше. Край, трябва да се търсят други източници на съществуване. Това състояние на щастливия безсребреник („глупави хора, платете ми и всичко ще е прекрасно”, както казваше Хармс), всичко това свърши. Стана ясно, че трябва да се печели. Първата лястовица беше, разбира се, Кренц [Томас Кренц – до 2007 г. директор на музея „Гугенхайм” в Ню Йорк, известен с туристическо-комерсиалния си характер – бел.ред.], след това се изсипа всичко останало. Тоест, първият сюжет е невъзможността арт-институциите да съществуват, те са принудени да зависят от количеството публика, билети и т.н. Втората причина – промяната в самия състав на художествения елит. Отиде си или почти си отиде цялата кураторска група на великите Зеемановци, появи се нова, която търси любовта, признанието и поощрението на извънхудожествени хора. На буржоа, политици, спонсори, звезди... Ръцете се протягат извън палатката, отидоха си гордите рицари, които без страх и упрек пращаха спонсорите по дяволите, тъй че тия, последните, трябваше да тичат след тях, за да получат правото да си платят... а кураторите казваха, като Беноа едно време на един милионер, „разкарай се оттук, посерко”. Всичко се промени. Сега кураторите ходят с протегната ръка и им се казва: „Ти пък кой си?”.
Имаше го този модел и преди – един вид кентавър между художник и бизнесмен. Но това не се набиваше чак толкова в очи, когато на предна линия бяха такива хора като Ротко, Райнхард, Де Кунинг. Фронта държаха тези, които воюваха само за святото дело на изкуството. В новите времена се появи тази животинска порода, не искам да назовам имена... Е, добре, всичко започна от Уорхол и Кунс, разбира се, и с времето стана норма. Последствията са добре известни.
Още един важен пункт – бяха разрушени отношенията между художниците. За да расте изкуството, художниците трябва да общуват с художници и да си имат своя собствена валутна система със златно покритие – също като тенисистите, които мерят сили с тенисисти, а цигуларите – с цигулари. До едно време това ставаше и в арт-света. Но се случи страшното – прекратени бяха взаимоотношенията между художниците, всеки от тях общува предимно с нехудожници: бизнесмени, медийни хора, успели хора... Това е страшна трагедия, защото изкуството може да расте, както и музиката или балета, само в рамките на професията. Върви пълна непрофесианализация ан изкуството, оттам - и култът към звездите... Художникът не се състезава с други художници, а говори само за успехите си в социума.
И накрая, последното, което се случва – това е краят на великата епоха на модернизма, на преосмислянето на ценностите на художествения свят. Тогава главният въпрос беше – за какво е изкуството, защо го има? Въпросът „как се прави” изобщо не се поставяше. На първо място беше осмислянето. Сега общата стратегия е да се прекрати смислообразуването.
- Защото авангардното изкуство си намери социалната ниша и вече не му е нужно да се бори за нищо?
- По много причини. Възможно е, модернистът, който се противопоставяше на буржоазията, да е искал да каже, че си има собствено основание за своята дейност. А сега това не е нужно, има ниша, ти си права... Навлизаме в нова зона, по-точно – вече влязохме, и тук е въпросът за нашето отношение. Дали ще сме спокойни, ще нервничим ли, ще врещим ли като заклани или ще приемем всичко като в реда на нещата, или ще се надяваме, че всичко ще се уреди, че общо взето, винаги е било така... Това е въпрос на лична технология, никаква обективна оценка не може да има.
- И все пак, какво е твоето лично отношение?
- Защо да го крия? Аз съм интроверт. Но художественият свят винаги е бил свят на интроверти. Да вземем най-публично екзалтираните хора като Рубенс – все едно, вътре в тях всичко се крепи на интровертен занаят. Но типичният интровертен тип сега търпи поражение. Да бъдеш интроверт, не е красиво. Гледат на това като на вид лудост. Такъв човек представлява опасно и публично безобразно зрелище. Досега цялата история на културата се правеше от интроверти, но сега те бяха изместени от други същества, които казват, че към всичко трябва да се отнасяме от гледна точка на нашето съществуване. Интровертът се държи за три важни неща – паметта, фантазията и рефлексията. Последната му дава способност да оценява едно явление като част от поредица други явления. Екстравертът не притежава никое от тези свойства. Той си има днешната акция, която не е подложена на никаква рефлексия тъй като става дума за т.нар. комуникация. Той не мисли нито за утрешния ден, нито за миналия. Това е съвсем различна антропологична фигура. В културата днес доминира екстравертният модел, но колко дълго ще е така, никой не знае. Ще го има, докато го има понятието за успеха. Екстравертът не може да чака, той няма нито концепцията, нито силите да чака. Докато го има успехът – без значение, дали е комерсиален, звезден или медиен, - ектравертът ще командва парада. Като дойдат неуспешните времена, това ще е времето на интровертите.
- Как може да дойде такова време?
- Как може да дойде времето на неуспеха? Знаеш ли, то идва. Ние вече живеем във време на преход от успеха към неудачите. Тук засягаме много дълбока тема – за неуспеха. В живота си ние сме неудачници, това стимулира успехите, а после става ясно, че успехът е специален последен неуспех... Това е нормалният път на човека на този свят, за разлика от тираните и героите.
Но аз бих искал да засегна още една тема. Ето, има го „Гаражът” и вътре е нашата инсталация. Ето ни нас, ето го пространството, в което се намираме. Пространство и вътре – обект. Може това да бъде представено като фигурите на изкуството и културата. Културата – това е майчиното лоно. Това е, което заварваме, това, което е било преди нас и ще завърши след нас. Ние сме кацнали на тази територия. Изкуството е нещо, което действа в рамките на тази култура, то не я изгражда. Музеят е културен феномен с обществен характер. Знаеш ли, някой ми разказа, че посетител искал да поседне на стол в музея, а разпоредителката се развикала „Гражданино, столът не е за вас, той е за всички!”. И тя е права. Това е силна метафора. Музеят не е за теб, а за всички. Ти трябва да получиш своето място в него.
В Съветския съюз това, както се знае, бяха отдушници - музеят, консерваторията, театърът, библиотеката. Културни зони, където влизаш и чувстваш, че там не те удрят, не те плюят, не те обиждат. И няма значение, че аз спях в консерваторията – аз спях в консерваторията, а не на пейката в парка. Няма значение дали там наистина се потребяваше изкуство. Това беше като храм.
Когато обществото знае, че трябва да пази културните пространства, тогава се раждат тези балони на обществено-културна традиция. Това е нравствено здраве. Ако такива места, които съхраняват аурата на културата, които не са обърнати на туристически обекти, то всичко е наред. Но сред музеите такива места вече са малко. Това все още е „Метрополитън” в Ню Йорк и Националната галерия в Лондон, но вече не е МоМА, например. Културните институции спират да изпълняват обществените си функции и стават утилитарни – като автобусите на два етажа. Но туризмът е противопоказен на културата. Културните институции, както и доброто изкуство, отговарят на въпроса – за какво живееш на този свят, защо си тук, какво можем да направим. Некултурната дейност отговаря на въпроса „как?” – как да оцелееш, как да спечелиш... Културата е много тънък пласт. Зад него, разбира се, е ежедневието, политиката. Може културата изобщо да стане неактуална и може би ще можем да видим как живеят хората, когато няма култура. Когато вместо език и текст ще има само йерархия на личната сила: кой има покрив, кой има над него още един. Йерархия от лагерен или махленски тип... И художници ще са тези, които са се отъркали о властимущите.
- Знаеш ли, когато художник избълва, като теб, такава пламенна филипика срещу glamour-а и пазара, мнозина биха искали да попитат: а ти самият къде си, нали твоите творби се продават за милиони, не си ли лицемерен?
- Трудно ми е да отговоря. Между другото, Милочка [Емилия Кабакова – бел.ред.] често ме упраква за това.<...>

Етикети:


Read more!

posted by Illa @ 10/06/2008 09:57:00 сл.об., ,

Списък 02 октомври 2008

Foreign Policy публикува поредния си списък - на градовете с най-много убийства на глава от населението:

1. Каракас (Венецуела, Уго Чавес и т.н.) - 130 убийства на 100 хил. жители. Това е поред официалната статистика, която не отчита убийствата, извършени в затворите, както и убийствата, извършени от полицията по време на арест. Възможно е убийствата да са 160 на 100 хил. Каракас има 3,2 млн. жители.

2. Кейптаун (ЮАР) - 62 убийства на 100 хил жители (при общо 3,5 млн. живеещи в града).

3. Ню Орлийнз (САЩ) - след урагана Катрина проблемите на града се увеличават: икономически, социални, криминални. Според градските власти, убиствата са 67 на 100 жит., а според ФБР - 95 на хил. Населението на града е между 220 и 310 хил.

4. Москва (Русия) - при 10,4 млн. жители убийствата са 9,6 на 100 хил. - най-много от всички европейски столици (напр. в Париж, Рим и Мадрид убийствата са около 2 на 100 хил. жители). Характерното е, че много от убийствата имат расови, етнически, религиозни и други подобни причини.

5. Порт Морсби (Папуа-Нова Гвинея) - 54 убийства на 100 хил. жители (при общо 250-хилядно население). Повечето от убийствата са извършени в ганстерски битки или от полицаи.


Read more!

posted by Illa @ 10/02/2008 12:59:00 пр.об., ,