За вярата, вярванията и още нещо 26 септември 2009
Папа Бенедикт ХVІ пристигна в Прага. Изненадващо за мен, оказва се, че почти половината чехи вече са атеисти (преди години процентът на вярващите беше доста по-висок). Подозирам, че у нас нещата стоят обратно - имам чувството, че сега доста повече от преди са тези, които смятат за престижно да се декларират като принадлежащи към една или друга конфесия. Убедена съм, че повечето от декларираните вярващи наистина се изживяват като такива. Вярвам, че те са искрени, когато правят изявления относно религиозната си принадлежност. Без вяра е трудно да се живее. Без вяра оцеляват само социопатите, които гледат на общностното единство само като на инструмент за постигане на собствените си цели. A propos, нямам особено доверие към хората, призоваващи към единение - колективните интереси са идеалната овча кожа, наметната върху вълчия врат. Казват, доверието ще е основният дефицит на настоящия век. Ненапразно, макар и непризнаван от философите, Слотердейк е най-популярният мислител на съвремието: да не забравяме, че дори отявлените му критици ценят книгата "Критика на циничния разум". На практика, циникът не отхвърля общоприетите вярвания. На практика, циникът експлоатира вярванията по образцово ефективен начин.
Когато казваш, че си невярващ в наше време, фактически заявяваш отказа си не толкова от конформизъм, колкото от всякакво желание да се скриеш зад някакъв фатализъм, да намериш опора, когато собствените ти морални възгледи се окажат "пречка" за успеха ти в живота. Моралните устои не произтичат от религията. Не го твърдя аз, твърди го нобеловият лауреат по физика Виталий Гинзбург. В интервю пред BBC на въпроса: "Тоест, Ви смятате, че е по-добре да се борим за образованието, отколкото да се опитваме да се борим за морала чрез религията?", той отговаря: "Безусловно".
За разлика от акад. Гинзбург, аз не намирам, че "религията е признак за безкултурие". И културен, и много образован човек може да бъде вярващ. Има безброй примери.
Не бих го нерекла цинизъм, по-скоро скептицизъм. Всяко нещо в обществения ни живот се свежда до проблема "имам доверие/нямам доверие". Цялата система на демокрацията се гради на това - избираш този, който ти вдъхва доверие, че ще направи това, което смяташ за нужно. Защото той е образован, подготвен, има знанията и уменията да реши проблема по възможно най-добрия начин. Твоята работа е друга - да правиш това, което можеш, и то така, както трябва. Затова поръчваш на други да преценяват всички фактори и да вземат решения, които да ти създадат условия да живееш добре, ако работиш добре. Това се нарича представителна демокрация - да има хора, които да изработват правила, създаващи баланса в обществото - баланс, който се нарича още "справедливост". И ако мнозинството няма усещането за справедливост, проблемът не е в идеята за представителна демокрация. Пряката демокрация само на пръв поглед изглежда по-справедлива. Всяка демокрация се базира на доверието. А не на начина, по който бива обективирано това доверие. Изобщо няма да подхващам въпроса за методите на "убеждаване", че би било по-добре за теб, ако "повярваш" в една или друга конкретна кауза. Тези методи работят дори по-успешно в условията на пряката демокрация.
Виталий Гинзбург казва още, че да вярваш на креационистката теория, а не на Дарвиновата, е все едно да вярваш на този, който ти казва, че "две по две е пет", а не на този, който твърди, че "две по две е четири". Въпрос на избор. Аз не бих осъждала този, който повярва, че "две по две е пет". Стига да не дава вяра на този, който му проповядва подобна теория, само заради черните му очи.
P.S. Повод за публикацията е статията в днешния брой на в. "Дневник".
posted by Illa @ 9/26/2009 04:52:00 сл.об.,
