Истински писма от Иво Джима 19 септември 2009
Филмът, разбира се, е забележителен. Нали си спомняте от четивата по история, как рицарите погребвали с почести победения противник, ако той се сражавал геройски и загинал с достойнство? Нещо подобно е направил Клинт Истууд - отдал почит на врага, който разбирал, че битката е обречена, но бил решен до последен дъх да защищава родината и дома си. Ужасът на войната е тъкмо в това, че всяка от страните защищава еднакви ценности, всяка от страните мотивира бойците си като им вменява в дълг да бранят живота на най-близките си. И това не е празен лозунг, нещата по време на война стоят тъкмо така. Защото войната дава богати възможности безнаказано да се развихрят най-долните човешки страсти, най-отвратителните човешки черти. Понякога героизъм е да запазиш човешкото се себе си в тези условия. (Щях да напиша "противоестествени условия", но дали наистина са противоестествени?). Клин Истууд с дилогията си казва точно това: паметниците не винаги овековечават истинския подвиг. Но дори така да е, има нужда от тези паметници.
Харесвам тези два филма на Истууд. Хареса ми и статията в The New York Times за едно истинско писмо от Иво Джима. Предполагам, че имате представа за какво става въпрос. Ако американските войски имали контрол върху островчето Иво Джима, те можели го използват като база за въздушни нападения върху Токио. Затова там бил дислоциран предварително обречен гарнизон, който да попречи на американците да превземат острова. Предварително обречен, защото японските главнокомандващи знаели, че не могат да осигурят нито подкрепление, нито муниции, нито каквото и да било на частите, пратени на заколение. Офицерите и войниците също го знаели. Но знаели също така, че американските бомби ще паднат върху къщите им, върху майките им, върху децата им.
Американските войници и офицери знаели, че колкото повече бомби паднат върху Япония, толкова по-бързо ще свърши ужаса на войната, толкова по-малко лишения ще търпят близките им, толкова по-малко американски майки ще получават известия за гибелта на синовете си.
Скалистият остров в Тихия океан станал средоточие на сблсъка между хора, които бранели едно и също; хора, които били пратени там не по своя воля, но по своя воля били решени да сложат край на цялото това безумие войната, - поне засега.
Франклин У. Хобс-ІІІ сега е на 85. Останал пълен сирак от 10-годишен, но дядо му не бил никак беден, така че бъдещето му било осигурено. Само да не била войната. През зимата на 1945 г. Франклин се озовава на о-в Иво Джима в състава на свързочните войски. Дотогава не бил виждал убити. За осемте месеца, които прекарал на острова след превземането му от американските войски, се нагледал на трупове - 7 хил. на съотечественици и 21 хил. японски. Един ден се натъкнал на тялото на японски войник без видими белези от нараняване (много японци умирали от жажда). От горния ляв джоб на куртката се подавало ъгълче на плик. Извадил го. Вътре имало детска рисунка и снимка на бебе. Франклин попитал командира дали може да задържи плика и съдържанието му. Разрешили му.
Франклин се върнал в родината си, завършил Харвард, оженил се, родили му се четири деца. Постарал се да забрави Иво Джима, да забрави войната. Жена му намерили рисунката, поставила я в рамка и я окачила в детската. Синовете и дъщерите на Франклин така и не разбрали историята на картината - смятали, че е произведение на изкуството или нещо, което майка им е нарисувала в детската градина.
След време г-н Хобс се развел и се оженил втори път. Новата му съпруга поискала да узнае откъде е рисунката и скритата в рамката снимка. Франклин й разказал. "Не искаш ли да предадеш тези неща на децата, на които те всъщност принадлежат?", попитала Мардж. "Защо не", замислил се Франклин. Осъзнал, че самият той би искал да има подобен спомен от родителите си, които загубил толкова рано.
Мардж посещавала църква, в която се запознала с една японка. Г-жа Вада не отказала съдействие - свързала се с японското посолство във Вашингтон с молба да издирят децата на загиналия японски войник. Но от посолството поискали оригиналите на снимката и рисунката, а Франклин Хобс не бил склонен да се раздели с тях. Тогава Рейко Вада при поредното си посещение в родината взела ксерокопия на документите и се обърнала към съответните токийски власти. По адреса на плика бързо стигнали до по-голямата дъщеря Чие Такегава - автор на рисунката. По-малката - Йоко Такегава, която била на снимката и се родила след мобилизацията на баща им, живеела в Бруклин.
Когато Франклин я посетил, Йоко спонтанно го прегърнала и признала, че дотогава свързвала баща си само със стипендията, която японското правителство й осигурило, за да завърши образованието си. Сега знаела, че в последния си миг баща й мислел за нея. Сега имала възможност да получи бащината обич.
Такива ми ти работи. Сантиментални. Дали пък в трудни времена сантиментализмът не е това, което ни помага да запазим ония ценности, дето ги наричаме вечни?
posted by Illa @ 9/19/2009 05:31:00 сл.об.,
