Illa`s Blog

Хлебарка върху часовник
или
Толкова ли е важен авторът?

Литературата обича да си служи с такива метафори: септември като май или август като октомври. Май е месецът на Св. Георги - соларното начало, тържеството на живота. Октомври е на Св. Димитър - хтоничното начало, помен за мъртвите, отваря врата към отвъдното. Гео Милев навремето пророкува, че септември ще бъде май. Сега ни е лесно да хванем вяра - септември иде след август, отпускарското настроение не си е отишло, още става за море, още е време за разпускане, време за живот. Каквото и да се случва по света. Усещането през август е като за ново начало - начало на нов цикъл.

Толкоз по-необяснима е метафизичната обреченост, извираща от руската литература, колчем се зададе август. Вярно, събитията го предполагат - от петнадесетина години насам все през август се случват: опит за преврат, "Курск", кавказката война, Саяно-Сушенската ВЕЦ ... "време за катастрофи", казва Андрей Колесников и призовава Ахматова и Пастернак, за да докаже, че осмият месец е "обстоятелство на непреодолима сила", форсмажор, фатална неизбежност. През август "погребват епохи" (А. Ахматова, "Август 1940"). Само че, казва Колесников, човек си е изобретил едни антиавгустовски филтри, от неговата страна на барикадата нищо не се случва, той е уморен от негативната информация и от усещането си, че нищо не може да промени. Е, не всеки може да бъде Пастернак, заключава Колесников.

Един друг Андрей Колесников се опита да хвърли камък в мързеливото августовско блато, в което се е потопила четящата публика. Този, вторият Андрей Колесников е главен редактор на "Руски пионер" – както се самоопределя, това е "списание за богатите и интелектуалците", собственост на олигарха Михаил Прохоров. Този, вторият Андрей Колесников е автор и съавтор на един куп книги за Путин: "Аз видях Путин!", "Путин ме видя!", "Да видиш Путин и да умреш", "Владимир Путин: Между Европа и Азия", "Раздвоението на ВВП: Как Путин избра Медведев" и др. А да, написал е и онази статия за "големия шлем" с грешката на преводача, нали се сещате. Та това е другият Андрей Колесников, който не е оня, притеснен от катастрофичното настроение през август. "Катастрофичният" Колесников също е писал книги - и те са за политици, за хората, дето пишат речите на политиците, и разни такива неща. Не знам защо някои нашенци са решили, че някой от двамата пишещи колесниковци е критично настроен към Кремъл. Те си знаят. Ама единият не е другия, макар да са връстници (родени през 1965 - 1966 г.). Първият А. Колесников е завършил право, а вторият е филолог, специалист по евенкски и други езици на коренното сибирско население. Но има ли значение кой коя книга е написал?

Та, за камъка в блатото на четящата публика. Сп. "Руски пионер" в специално приложение към един от юнските си броеве публикува романа "Околонулата" („Околонуля” - изписано като една дума, често срещан прийом напоследък). На 29 юни електронната версия на списанието запознава читателите си с малък откъс от романа. На 30 юни Андрей Колесников предрече, че до две седмици след издаването си романът ще бъде четен от цяла Москва. Очевидно, пласментът не се развил по плана и след месец, на 27 юли анонимен коментатор подава жокер - предполага, че авторът на романа Натан Дубовицки може да е съпруг на Наталия Дубовицка. Да, ама народът не зацепва, въпросът увисва някъде в пространството без да предизвика турболенции в потребителската активност на широките народни маси въпреки мощното рамо на Кирил Решетников в хвалебствена рецензия, обнародвана на 29 юли от такъв авторитетен вестник като "Известия".

Чак на 13 август някой се осмелява да хвърли бомбата: пожелал анонимност източник твърди, че автор на романа "Околонулата" е зам.-ръководителят на администрацията на руския президент Владислав Сурков (чиято съпруга се казва Наталия Дубовицка). Даже Reuters счете за нужно да отрази новината за евентуалната литературно-политическа сензация. Защото в Русия дори един роман може да се окаже знак за сериозни политически промени, току-виж главният идеолог на Кремъл е предпочел да избере такъв нетрадиционен начин да оповести нов курс на президентската администрация. Като едното нищо може през тазгодишнит август пак да е дошло времето за погребване на епохи. Затова Reuters не иска да рискува и да пропусне овреме да съобщи за спекулациите около авторството на проектирания бестселър. Ние явно сме по-предпазливи и затова у нас материалът беше отразен тук-таме в раздела "Любопитно и занимателно". Позоваването в родните масмедии, естествено, е на Reuters - "голяма агенция - тя да си отговаря, ако не е вярно, ние само препредаваме".

Обаче представете си какво им е на руските литературни критици! Ами ако авторът наистина е Сурков и не му се харесат отзивите! Ами ако авторът не е Сурков, а те кажат добра дума за произведението - нали после ще им се смеят, че са слагачи! Е, очевидно са получили достоверна информация, че висш чиновник от калибъра на Сурков едва ли ще си рискува кариерата с публикуването на роман за корупция, бандитизъм и други отрицателни явления в социалната действителност, нали всеки роман може да бъде тълкуван и тако, и вако, божа работа къде ще му излезе краят, току-виж авторът изпаднал в немилост etc. Та, отдъхнаха си критиците и почнаха да говорят. Едни хвалят, други - хич даже. Но всички са единодушни - типичен постмодернизъм: цитати и препратки към класически творби (най-вече Набоков), узнаваемо присъствие на знакови за актуалната руска литература писатели като Пелевин и Сорокин, откъси, написани като от "духа на Солженицин", Прилепин!, неосантиментализъм (вж. А. Геласимов), намигвания към Борхес, кафкианство, малко нещо стил ноар, демонстративна театралност, монтиране на късове от различни жанрове, използване на лексика от различни регистри. Никой не казва, че всичко това е сглобено несръчно. Мнозина хвалят умелото боравене на Дубовицки с езика. Макар да има и отзиви, в които е критикуван за излишъка от прилагателни. Други го сравняват с Минаев. А трети негодуват, че ще се побъркаш, ако се фокусираш върху разгадаването на всички кодове из текста (е ми, роман е все пак, не розетски камък).

Нека направим опит за систематизиране на аргументите в полза на хипотезата, че вероятността Сурков да е автор на фамозната творба изглежда реална:

1. По думите на некатастрофичния Андрей Колесников, ръкописът на романа бил изпратен анонимно, но той (Колесников) знае, че е дело на колумнист в "Руски пионер". Колумнисти в "Руски пионер" са и В. Путин, и В. Сурков. Понеже В. Путин е известен най-вече с изявите си в областта на изобразителното изкуство, подозренията естествено падат върху В. Сурков;

2. В. Сурков и друг път е подозиран, че публикува произведения на художествената литература под псевдоним (Zotov, например), макар подозренията да са категорично опровергани;

3. Владислав Сурков е писал текстове за песни, влезли в албума "Полуострови" на популярната навремето група "Агата Кристи";

4. В. "Известия" първи публикува възторжена рецензия, а в. "Ведомости" първи изказа предположението, че автор на фамозния роман е тъкмо зам.-шефът на кремълската администрация, - все мастити медии;

5. Най-цитираната реплика на главния герой е "Не властта ненавиждате вие, а живота", адресирана към опозиционно настроена журналистка. Никой не се съмнява, че смисълът на фразата е: който не обича властта, той не обича живота, защото всичко съществуващо е разумно, както беше казал навремето Хегел;

6. Колесников прави всичко възможно, според собствените му признания, да публикува романа само седмица след получаване на текста по e-mail. Колкото и да са високи художествените достойнства на една творба, издателят едва ли току-така би положил титанични усилия тя тутакси да види бял свят, даже авторът да е жив класик. Очевидните обяснения са две: или авторът е високопоставен властимащ, или това е самият издател. Импонира ми повече втората хипотеза, макар да не бих се обзаложила, ама аз по принцип не си падам по залозите. Май че Дмитрий Биков е на същото мнение.

Въпросът, който Колесников задава в последващите си изявления, е: струва ли си да търсим автора? Дали е Сурков или не е Сурков? "Ами ако не е Сурков? Ами ако някой е имитирал писането на Сурков - умишлено е писал като Сурков и дебело е намекнал за това като е избрал за псевдоним Натан Дубовицки?", пита Андрей Колесников. "На никого ли не му минава през ума, че може би някой е решил да се възползва от това, на пръв поглед, несъмнено подсказване и да напише роман a la Сурков? Макар че лично аз не мисля така", двусмислено заключава издателят.

Въпросът е резонен. Дори Кирил Решетников (a.k.a. Шиш Брянски) предполага, че "интересът към романа "Околонулата" вероятно ще се подгрява от поредния тур на играта "Познай кой е авторът": Натан Дубовицки е псевдоним, истинското име е тайна. Въпросът за това, кой е този Дубовицки, разбира се, е интересен, но още по-интересен е историческият факт: човек с маска, дебютант-инкогнито изведнъж се оказва истинският и необходим писател - нещо, което отдавна не се е случвало".

Хроника на времето ли е "Околонулата" или просто добре промотирана стока? Това е въпросът. Разбира се, едната алтернатива не изключва другата. Дори романът да не е нищо повече от христоматия на популярни съвременни литературни явления, пак си струва да бъде прочетен. Стига да е написан както трябва. Да е написан добре. А дали това е така, не мога да кажа - още не съм го прочела. И не знам дали ще го прочета. Без значение кой е авторът - Сурков, Колесников или някой друг. Който и да е той, възможно е посветените в тайнството на авторовата личност по друг начин да разбират казаното от Ролан Барт, че критиката цели "да открие Автора (неговите ипостаси: обществото, историята, душата, свободата), защото "намери ли се Авторът, текстът е "обяснен"". Барт твърди, че в съвременната епоха авторът отдавна е отстранен от произведението си, той не пресъздава действителността, а реди думи, сътворява тъкан от знаци, които биват обяснявани с други думи, сътворяващи други знаци и така до безкрай. „Книжката книжка прави”, намигва авторско-издателският фолклор. „Стремежът към дешифриране на един текст става напълно безполезен. Да се придаде автор на някакъв текст, означава да се вгради в този текст спирачен механизъм, да бъде снабден той с последно означаемо, да се спре писането”, посочва Р. Барт.

Възможно е авторът на „Околонулата” да е решил да опровергае Барт - да създаде текст, "изтъкан от цитати, създадени в хиляди културни огнища", но същевременно излъчващ "някакъв единствен теологичен смисъл (нещо като "послание" на Автора-Бог)". Чрез тайната на автора, някой се опитва да придаде "тайна" и на текста, да го снабди с някакъв върховен смисъл. Ако текстът е написан талантливо, този някой има шанс да постигне целта си. Ако ли не, не. Ще мине и ще замине като хлебарка по часовник. В крайна сметка, важното е не какво казваш, а какво другите разбират. Кой го беше казал това, а?

---

Фабулата е нещо трето и четвърто, що се отнася до избора ми на четиво. Поради това пропуснах да цитирам ония пасажи от рецензиите, които открехват опорните точки на сюжета. Ще се опитам да поправя нещата. Като за начало - дребен образец от текста в мой превод:

"След час колата на Егор влезе в извънградското имение на най-големия и най-богатия му клиент Стас Стасов, по прякор Ктитора. С това благочестиво прозвище преуспелият шатурски(1) апаш се беше сдобил заради ревностната си привързаност уж към религията, но не точно към нашата вяра, а по-скоро към позлатената и благоукрасена страна на църковните дела. Бидейки служебно задължен да злодейства, същински ягода(2) по призвание, който не се трогва ни от детските сълзички, ни от молбите за милост на беззащитната жертва, той ревеше със сополи при вида на някой църковен полилей или пък клобук(3). Всяка реч, а речите му бяха предимно от псувни и заплахи, той започваше с думите "вярващ съм".<...> Шляеше се по светите места преди и след всяка разправа.<...> Банкнотите с цели пачки биваха разнасяни по храмовете в износена и бабаитски полуразкопчана туристическа раница, от която Ктитора гребеше колкото рачеше зажъднялата му спасение душа. Пристигнал досами религиозната постройка с четири-пет бронирани хамъра или бойни кайена според времето и настроението си, за разгрявка Ктитора сграбчваше някой зазяпал се кьопчо или миткаща бабичка от петимните да поогледат напетите старци и им тъпчеше до горе джобовете, полите и пазвите с долари, евро или рубли, датски крони, даже украински гривни в зависимост от това кой последно е бил ограбен".

(1) Шатура – малък град в Московска област, на 138 км от Москва (б.м.)

(2) Г. Г. Ягода - ръководител на НКВД от 1934 г. до 1938 г.; създава ГУЛАГ, организира процесите срещу Каменев и Зиновиев, осъден и разстрелян като враг на народа през март 1938 г. (НКВД е правоприемник на ЧК; след поредица реорганизации в периода между 1943 г. и 1954 г., до 1991 г. службата действа под името КГБ) (б.м.)

(3) Клобук - покривало, което монасите носят върху килимявката (б.м.)

Главният герой не е Ктитора, а 40-годишният издател Егор (sic! - не Игор) Самоходов. Егор "се занимава с нещо като духовно обслужване на богатите и чиновниците", разказва Анна Наринска от в. "Коммерсант". Той се препитава като извършва доставка на стихотворения и разкази, дело на неизвестни автори. Клиентите му използват поезията и прозата за различни цели - някои ги печатат под свое име, за да удовлетворят тщестлавието си, други само ги колекционират. Освен това Егор се занимава и с черен пиар, подкупва журналисти и т.н. Темата за политическото инженерство обаче скоро отстъпва място на темата за любовта - Егор среща начинаеща актриса с прякор Ревлата. Ревлата се снима във филм със заглавие "Призрачни неща" (a propos, препратка към Набоковите "Прозрачни неща"). Егор гледа кадри с натуралистична сцена, в която Ревлата е удушена. Постепенно схваща, че убийството е съвсем истинско и решава да отмъсти. Научава, че режисьорът-злодей е избягал на Юг, контролиран от хазарския каганат и т.н. Както казва Наринска, "всичко свършва зле (както винаги, между другото, когато нещата опрат до каганат)".

P.S. Пояснение на заглавието: статията на „катастрофичния” Андрей Колесников е илюстрирана с фотография на хлебарка, лазеща по часовник. Един вид, препраща към размишления за временното и непреходното, за ценностите, за относителността на разбиранията ни що е това вечно и що е това преходно, и дали непременно „вечното” може да бъде ценност.