Японки a la Ейми Ямада 05 септември 2009
Ейми Ямада присъства в повечето алманаси, представящи съвременната японска литература пред англоезичните читатели. Ейми Ямада има голям успех сред западната публика, въпреки че е упреквана в подражателство на култови за нейното поколение американски автори. Разгеле, като казах "поколение": разправят, била от поколението Х, дето си падало по ъндърграунда, дрогата и непукизма. Вярно, признават, че констатацията важи за героите й, пък Ейми Ямада си знае дали и тя е в кюпа. А тя дори не се казва Ейми - това е псевдоним (иначе се родила като Футаба Ямада през 1959 г.). На всичкото отгоре, на латиница е по-правилно да се напише Eimi, а не Amy, както предпочитат издателите, но това е въпрос трети и четвърти.
Ейми Ямада напуска университета, за да стане мангака (автор на манга - японските комикси), но скоро решава, че мангата не е за нея и прописва разкази. След пет години, през 1985 г. повестта "Bedtime Eyes" (sic! - заглавието и в оригинала е на английски) й носи литературната награда „Бунгеи”. Следващите творби получават още по-престижни награди[1], но най-преиздавани в чужбина са тъкмо първата повест, донесла й популярност, "Bedtime Eyes" в комплект с "Игра с пръсти" (или "Пръстите на пианиста" - "The Piano Player's Fingers"[2]) и "Гръбнакът на Джеси" (понякога: само "Джеси"). Обикновено сборникът носи заглавието на първата повест.
Онова, което гъделичка любопитството на масовия читател в християнския свят, е сексуалното поведение на героините - все още ни изглежда скандално това, че една жена може по толкова спонтанно-откровен начин да говори за интимната страна на отношенията си партньора. И за японците, казват, е скандално, но не друго, а важната подробност, че въпросният партньор и в трите повести е афро-американец.
Но щях ли да пиша за сборника, ако всичко в него се въртеше само около пикантериите?
Работата е там, че в медиите с икономическа насоченост много често се говори за характеристиките на "поколението Х" - "цинични, но гъвкави", "активно работещи хора, повечето добри специалисти, устремени към кариера" и разни такива. Други пък свързват родените между 1965 (според други - 1960) и 1970 (някои "разсрочват" до 1980) г. с "Нирвана", гръндж и прочее непрагматични нагласи. Ако питате мен, героите на Ейми Ямада са по-скоро от втората категория. Даже чисто етимологично - терминът "поколение Х" става популярен благодарение на Дъглас Коуплант ("Generation X"), който пък (дали е така, не знам) го бил взаимствал от теорията на Paul Fussell за класите в американското общество, които били девет, а "категорията Х" била неопределена, представителите й "скитали" между класите и не можели да се самоопределят. Героите на Ейми Ямада са от тази категория.
A propos, последният роман на Коупланд (току-що излязъл във Великобритания, а в САЩ и Канада ще излезе тия дни) е озаглавен "Generation А" и разказва за интернет-поколението. На сайта си Коупланд споменава, че в дигиталния свят четенето и разказването били останали единствената ни защита срещу бомбардирането на сетивата ни с разни работи. Може и да е прав, може и да не е. Не знам.
Обаче героите на Ейми Ямада не си падат много по философски изследвания, по анализиране на собственото си маргинално положение в обществото. Може и да са фрустрирани, но гледат да не вдълбават в размишления. В "Bedtime Eyes" и "Игра с пръсти" момичетата реагират първично. (Не знам дали това е добро или лошо). Те усещат, че живеят чрез болката - тази, която им причиняват, или тази, която те причиняват. За Руико от "Игра с пръсти" е равнозначно - дали тя ще причини страдание или на нея ще й причинят, важното е нещата да са поставени тъкмо така, на ръба. Насилието е начин да усети света наоколо, да бъде себе си и тя устоява с всички средства това свое право. Да, възможно е това по някакъв начин това да описва "поколението Х" - "жажда за самоизява, за самоопределение". Читателите, разпознаващите себе си в характеристиките на тази генерация, едва ли биха се съгласили да ги идентифицират с Руико. Не смея да съдя.
И Джеси от последната повест воюва за собствено място в семейството чрез причиняване на страдание - повече психическо, отколкото физическо. Макар че ако те ударят по лицето с нажежен тиган, едва ли ще усетиш само психическа болка. Но пък тази болка изиграва ролята на емоционален катарзис за Коко, любовницата на бащата. Коко трябва да размисли, да прецени дали алкохоликът Рик е толкова важен за нея, та да търпи унижението и да се конкурира за любовта му с 11-годишния Джеси. В крайна сметка и Коко, и Джеси са само деца, които разбират, че не си играят на „Не се сърди човече”.
На колкото и години да сме, винаги ли си оставаме такива деца, готови на всичко, за да се уверят, че са обичани от хората, които са им скъпи?
---
[1] Сред тях е и наградата „Наоки”, за която се твърди, че е японското съответствие на „Пулицър”
[2] Явно, издателят не е привърженик на двусмислиците, съдържащи се в оригиналното заглавие. Още повече, че героят (известен джазмен), се казва Лирой Джонс – точно като джазовия музикант, само че е пианист, а не тромпетист като реалната личност. Английското заглавие като че ли иска да подчертае тази разлика, за да не стане грешка ))
Текстът е публикуван първо на сайта "Аз чета"
posted by Illa @ 9/05/2009 06:48:00 сл.об.,
