Писателите и телевизията 27 септември 2009
Първото интервю на Владимир Набоков за телевизия е снимано в Рокфелер център малко след публикуването на "Лолита" в САЩ през 1958 г. Записът на това интервю за канадския канал CBC е качен на YouTube. Видеото е сред любимите ми. Разговорът е заснет като театрална постановка - камерата не прави събитието, не имитира съспенс, тя само улавя промените в емоционалното състояние на участниците, прави видимо напрежението, интелектуалния сблъсък между творец и критик. Ролята на водещия не е да дирижира ставащото в студиото, той само улеснява комуникацията между двамата, внася светскост и ненатрапчиво кара зрителите да се чувстват приобщени към необичайна драма, разиграваща се пред очите им.
Очевидно, не само аз съм сред почитателите на видеото. Есеистът и сценарист Артър Кристъл дори е поставил скриншот от видеото на десктопа си. Публична тайна е, че Набоков ползва пищови при отговорите си на въпросите. Той държи каталожни фиши, хвърля им по някой поглед докато говорят другите участници в събеседването и преглежда следващите картончета, за да си припомни какво следва. И какво от това? Артър Кристъл разсъждава върху технологията на съзряването на една мисъл, обличането й в думи, изкристализирането на формулировката, която да я направи разбираема за публиката. Да, писателят не е длъжен да бъде добър оратор. Позволено му е да е мълчаливец. Макар да има доволно примери и за обратното.
Артър Кристъл разказва следната случка:
Докато живял в Париж, Александър фон Хумбол изказал пред свой познат лекар желание да срещне истински луд, медицински доказан. След няколко дни получил покана за вечеря. Мястото му на трапезата се случило между двама мъже. Единият бил спретнат възпитан господин, който не хвърлял думи на вятъра. Другият бил облечен твърде шарено, пламенно се изказвал по всички въпроси, ръкомахал и кривял лице в ужасни гримаси. След вечерята Хумболт се обърнал към своя домакин: "Допадна ми Вашият луд", и посочил приказливия си съсед по маса. "Грешите - отговорил лекарят. - Мълчаливецът е луд, а този, ексцентричният е мосю Оноре дьо Балзак".
Есето на Артър Кристъл потвърди убеждението ми в две неща:
1. Че нещата рядко са такива, каквито изглеждат;
2. Че телевизията е имала/има потенциала да се превърне в нещо, далеч по-добро от това, което е сега.
posted by Illa @ 9/27/2009 03:32:00 сл.об.,
