За Кабаков 06 октомври 2008
Този пост ще е за изкуството. Дали е за онова изкуство, за което пишат по вестниците, или за другото - което си е изкуство, не знам. За Кабаков пишат по вестниците. Поради тази причина няма да обяснявам като кой ще да е той - ако някой не знае, лесно може да провери в Google.
Хм, нека кажа нещо малко или много интересно за хората, които не се интересуват от изкуство, но следят блогосферата. Кабаков живее в САЩ - повече от двадесет години. Тази година направи три изложби в Москва. Интервюто, част от което изнахалствах да преведа и да публикувам тук, е във връзка с огромната инсталация на Кабаков, монтирана в галерията на Даря Жукова (приятелката на милиардера Абрамович). Даря Жукова купува сграда на бивш гараж в Москва и го преустройва в галерия. Коментаторите забелязват, че младата дама има амбиции да инвестира в изкуство, но упорито избягва да артикулира някакви пристрастия. Също така - публичните й изявления при откриването на каквото и да е мероприятие, финансирано от нея, се свеждат до съвестно изчитане на предварително подготвени записки.
Кабаков е много добре продаван художник. В Москва сега той показва стари работи, но разгърнати във внушителни мащаби. Клип от пресконфереция: <а за любителите - продължение с превода на откъс от интервюто с Екатерина Деготь. A propos, Деготь е личност, която заслужава не по-малко внимание>
- И какво, готово ли е всичко, монтирахте ли вече?
- Да, всичко е готово за посрещане на glamour-а. Всеки момент ще потече розовата гной.
- Е, стига де, това не става само в Русия.
- Разбира се, че не. Става навсякъде.
- Точно за това исках да те питам – какво се случи с изкуството откакто замина? Всичко сега е по-различно, нали? Допреди малко се занимавахме с нещо странно, маргинално, неразбираемо за повечето хора, а сега изведнъж се оказахме в центъра на достатъчно противна lifestyle и масова култура...
- Да, това е особено болезнено за такива класически интроверти като мен. Ти знаеш, че когато учех в художественото училище-интернат, имаше едни „Очерци от семинарията”, униформа, принуда и страдание, но си имахме своето самолюбие – вечер отваряхме същите тези класни стаи и пламенно рисувахме. Имахме идеята да следваме собствените си художествени подбуди въпреки дисциплината. И в това училище постепенно възникна кръга на самообраза, за който ти самата много често пишеш – това е най-великото постижение на съветската власт. Екзалтираните млади хора започнаха да получават образование, паралелно на държавното. Един се занимаваше с театър, друг с музика, водеше ни в консерваторията, трети беше философ – всеки си имаше своята културна тема. И всичко това имаше такъв културен заряд, изграден, разбира се, върху това, че ние ненавиждахме този свят, не искахме да живеем в него и предпочитахме да мислим, че той не съществува. Изобщо създаването на такива „културни балони” беше вградено в съветската действителност. Животът е противен, трябва да оцелееш в него, отвратителна атмосфера, и най-главното – животът се състои от нечувана скука, а пробивът може да бъде само в сферата на екзалтацията, фантазията, тоест културата, където са включени, разбира се, литературата и философията. Нормите на живот в тези малки детски балончета бяха иключително само формите на книжно-културно потребление. Това е базата, на чиято основа се развиваше всичко.
След това, както знаеш, на мен ми провървя повече – попаднах в неофициален художествен свят, който представлява, разбира се, същата тази форма, но във вид на разширена вселена. Това е производството на изкуство, безразлично към всякакво потребление, към паричните удовлетворености, към разбирането от външни хора – своеобразна Касталия. Това съвсем не беше антисъветска, а антижитейска общност. И там процъфтяваше този идеалистичен импулс – да се произвежда продукт, който е интересен само вътре в общността. За никого другиго.
И накрая, третият етап. В този неофициален кръг всички мислехме, че съществува някаква райска действителност отвъд границите на местния локус. Най-потресаващото беше, че това напълно се потвърди. Като заминах зад граница през 1987 г., аз заварих последните десет години от този идеалистичен художествен свят на Запада.
- Да, спомням си твоята Стокхолмска реч в края на 90-те, където ти изпя осанна на тези западни художествени институции. Мнозина тогава се учудиха.
- Исторически се стече така, че приблизително от 1960 г. и до края на миналия век, за около 40 години, беше построен огромен балон, който съществуваше без пари - разни неправителствени художествени институции на модернисткото изкуство - преди всичко музеи, но и кунстхале, художествени центрове, школи и т.н. До сега не знам с какви пари съществуваше всичко това. Сигурно, немската традиция на кунстферайни, където хората плащат, за да го има изкуството. След това плащаше държавата, имаше си, разбира се, и политически причини..
- Може би заради наличието на СССР, заради студената война? Модернисткото изкуство беше смятано за символ на демокрацията?
- Възможно е, не знам. Но имаше абсолютно автономни, несвързани с житейския свят и още по-малко – с пазара, институции, които бяха оглавени от десет – петнадесет велики куратори. Харалд Зееман,Понтус Хунтел, Жан-Юбер Мартен, Жан-Кристоф Аман, Кристоф Кьониг, Юрген Хартен, Ян Хут... Хора от две поколения, които пламенно обичаха изкуството и смятаха, че това е центърът и смисълът на съществуването. Аз заварих последните десет години на това уникално културно образувание, сравнимо навярно с епохата на Медичи, с английската литературна школа на утопизма, към която се причислява Бейкън и плод на чиято дейност, както знаеш, е целият Шекспир... Към това са отправени всичките ми вопли по повод рая на земята. Сега, вече девета година, откакто влязохме в ново столетие и си живеем без това затворено общество, което напълно игнорираше живота.
Изглежда, пламенната любов към институциите преминава през целия ми живот: любовта към художественото училище, което ненавиждах, но не знам и не ща да знам никое друго, защото там се запознах с двама-трима човека. След това неофициалният художествен живот, който също беше своеобразна институция, и накрая, западният арт-свят и неговата музейно-изложбена структура.
Но след това нещо се нахвърли върху нас... Сещам се за стария виц: един човек отива на лекар и се оплаква, че го боли глава; установило се, че има жаба на главата си и тогава се чува тънко гласче: „Докторе, и аз имам въпрос – погледнете, нещо се е залепило за корема ми”. Ами, ето това е нашата ситуация – мислим си, че нещо ни боли, а всъщност точно ние сме излишните. И нашата изложба е такава – излиза, че няма никаква изложба, става нещо друго – светско събитие, инаугурация на нещо си. Всичко започна от това, че сами си направихме в „Гаража” наш музей, за да се отделим от всички и да не се обвързваме с никаква там „Третяковка” и т.н., а свърши с това, че се оказахме в самия център. Но това е естествено, такава е съдбата.
- И как стана така, че няма вече къде да се скриеш, никъде на този свят няма къде да се скриеш?
- Мисля, че се смениха няколко момента. Първото изменение беше в самите тези институции. Автономната Касталия, затвореният замък изгуби възможностите си да получава пари за нищо. Изведнъж му казаха, че няма вече пари. Държавата не му плаща. Центърът „Помпиду”, например, сега е това положение. Директорът е в шок, защото в цялата история на съвременното изкуство, още отпреди Помпиду, държавата плащаше. Край, трябва да се търсят други източници на съществуване. Това състояние на щастливия безсребреник („глупави хора, платете ми и всичко ще е прекрасно”, както казваше Хармс), всичко това свърши. Стана ясно, че трябва да се печели. Първата лястовица беше, разбира се, Кренц [Томас Кренц – до 2007 г. директор на музея „Гугенхайм” в Ню Йорк, известен с туристическо-комерсиалния си характер – бел.ред.], след това се изсипа всичко останало. Тоест, първият сюжет е невъзможността арт-институциите да съществуват, те са принудени да зависят от количеството публика, билети и т.н. Втората причина – промяната в самия състав на художествения елит. Отиде си или почти си отиде цялата кураторска група на великите Зеемановци, появи се нова, която търси любовта, признанието и поощрението на извънхудожествени хора. На буржоа, политици, спонсори, звезди... Ръцете се протягат извън палатката, отидоха си гордите рицари, които без страх и упрек пращаха спонсорите по дяволите, тъй че тия, последните, трябваше да тичат след тях, за да получат правото да си платят... а кураторите казваха, като Беноа едно време на един милионер, „разкарай се оттук, посерко”. Всичко се промени. Сега кураторите ходят с протегната ръка и им се казва: „Ти пък кой си?”.
Имаше го този модел и преди – един вид кентавър между художник и бизнесмен. Но това не се набиваше чак толкова в очи, когато на предна линия бяха такива хора като Ротко, Райнхард, Де Кунинг. Фронта държаха тези, които воюваха само за святото дело на изкуството. В новите времена се появи тази животинска порода, не искам да назовам имена... Е, добре, всичко започна от Уорхол и Кунс, разбира се, и с времето стана норма. Последствията са добре известни.
Още един важен пункт – бяха разрушени отношенията между художниците. За да расте изкуството, художниците трябва да общуват с художници и да си имат своя собствена валутна система със златно покритие – също като тенисистите, които мерят сили с тенисисти, а цигуларите – с цигулари. До едно време това ставаше и в арт-света. Но се случи страшното – прекратени бяха взаимоотношенията между художниците, всеки от тях общува предимно с нехудожници: бизнесмени, медийни хора, успели хора... Това е страшна трагедия, защото изкуството може да расте, както и музиката или балета, само в рамките на професията. Върви пълна непрофесианализация ан изкуството, оттам - и култът към звездите... Художникът не се състезава с други художници, а говори само за успехите си в социума.
И накрая, последното, което се случва – това е краят на великата епоха на модернизма, на преосмислянето на ценностите на художествения свят. Тогава главният въпрос беше – за какво е изкуството, защо го има? Въпросът „как се прави” изобщо не се поставяше. На първо място беше осмислянето. Сега общата стратегия е да се прекрати смислообразуването.
- Защото авангардното изкуство си намери социалната ниша и вече не му е нужно да се бори за нищо?
- По много причини. Възможно е, модернистът, който се противопоставяше на буржоазията, да е искал да каже, че си има собствено основание за своята дейност. А сега това не е нужно, има ниша, ти си права... Навлизаме в нова зона, по-точно – вече влязохме, и тук е въпросът за нашето отношение. Дали ще сме спокойни, ще нервничим ли, ще врещим ли като заклани или ще приемем всичко като в реда на нещата, или ще се надяваме, че всичко ще се уреди, че общо взето, винаги е било така... Това е въпрос на лична технология, никаква обективна оценка не може да има.
- И все пак, какво е твоето лично отношение?
- Защо да го крия? Аз съм интроверт. Но художественият свят винаги е бил свят на интроверти. Да вземем най-публично екзалтираните хора като Рубенс – все едно, вътре в тях всичко се крепи на интровертен занаят. Но типичният интровертен тип сега търпи поражение. Да бъдеш интроверт, не е красиво. Гледат на това като на вид лудост. Такъв човек представлява опасно и публично безобразно зрелище. Досега цялата история на културата се правеше от интроверти, но сега те бяха изместени от други същества, които казват, че към всичко трябва да се отнасяме от гледна точка на нашето съществуване. Интровертът се държи за три важни неща – паметта, фантазията и рефлексията. Последната му дава способност да оценява едно явление като част от поредица други явления. Екстравертът не притежава никое от тези свойства. Той си има днешната акция, която не е подложена на никаква рефлексия тъй като става дума за т.нар. комуникация. Той не мисли нито за утрешния ден, нито за миналия. Това е съвсем различна антропологична фигура. В културата днес доминира екстравертният модел, но колко дълго ще е така, никой не знае. Ще го има, докато го има понятието за успеха. Екстравертът не може да чака, той няма нито концепцията, нито силите да чака. Докато го има успехът – без значение, дали е комерсиален, звезден или медиен, - ектравертът ще командва парада. Като дойдат неуспешните времена, това ще е времето на интровертите.
- Как може да дойде такова време?
- Как може да дойде времето на неуспеха? Знаеш ли, то идва. Ние вече живеем във време на преход от успеха към неудачите. Тук засягаме много дълбока тема – за неуспеха. В живота си ние сме неудачници, това стимулира успехите, а после става ясно, че успехът е специален последен неуспех... Това е нормалният път на човека на този свят, за разлика от тираните и героите.
Но аз бих искал да засегна още една тема. Ето, има го „Гаражът” и вътре е нашата инсталация. Ето ни нас, ето го пространството, в което се намираме. Пространство и вътре – обект. Може това да бъде представено като фигурите на изкуството и културата. Културата – това е майчиното лоно. Това е, което заварваме, това, което е било преди нас и ще завърши след нас. Ние сме кацнали на тази територия. Изкуството е нещо, което действа в рамките на тази култура, то не я изгражда. Музеят е културен феномен с обществен характер. Знаеш ли, някой ми разказа, че посетител искал да поседне на стол в музея, а разпоредителката се развикала „Гражданино, столът не е за вас, той е за всички!”. И тя е права. Това е силна метафора. Музеят не е за теб, а за всички. Ти трябва да получиш своето място в него.
В Съветския съюз това, както се знае, бяха отдушници - музеят, консерваторията, театърът, библиотеката. Културни зони, където влизаш и чувстваш, че там не те удрят, не те плюят, не те обиждат. И няма значение, че аз спях в консерваторията – аз спях в консерваторията, а не на пейката в парка. Няма значение дали там наистина се потребяваше изкуство. Това беше като храм.
Когато обществото знае, че трябва да пази културните пространства, тогава се раждат тези балони на обществено-културна традиция. Това е нравствено здраве. Ако такива места, които съхраняват аурата на културата, които не са обърнати на туристически обекти, то всичко е наред. Но сред музеите такива места вече са малко. Това все още е „Метрополитън” в Ню Йорк и Националната галерия в Лондон, но вече не е МоМА, например. Културните институции спират да изпълняват обществените си функции и стават утилитарни – като автобусите на два етажа. Но туризмът е противопоказен на културата. Културните институции, както и доброто изкуство, отговарят на въпроса – за какво живееш на този свят, защо си тук, какво можем да направим. Некултурната дейност отговаря на въпроса „как?” – как да оцелееш, как да спечелиш... Културата е много тънък пласт. Зад него, разбира се, е ежедневието, политиката. Може културата изобщо да стане неактуална и може би ще можем да видим как живеят хората, когато няма култура. Когато вместо език и текст ще има само йерархия на личната сила: кой има покрив, кой има над него още един. Йерархия от лагерен или махленски тип... И художници ще са тези, които са се отъркали о властимущите.
- Знаеш ли, когато художник избълва, като теб, такава пламенна филипика срещу glamour-а и пазара, мнозина биха искали да попитат: а ти самият къде си, нали твоите творби се продават за милиони, не си ли лицемерен?
- Трудно ми е да отговоря. Между другото, Милочка [Емилия Кабакова – бел.ред.] често ме упраква за това.<...>
Етикети: Kabakov
posted by Illa @ 10/06/2008 09:57:00 сл.об.,
