Нали всички го знаят оня виц за мутрата, която си пазаряла картини на килограм, защото авторите били още живи и стрували евтино. Има си хора, които да се погрижат още утре художниците да са вече "класици" и цената на творбите им да скочи.
Да, ама сега арт-пазарът поставя пред мутрите по-трудни задачки: сега живите художници поскъпват, а класиците поевтиняват. Анализаторите посочват, че тенденцията върви в тази посока. Ако вземем 1990 г. за база и приемем цените на произведения на изкуството през тази далечна година за 100 пункта, то към януари 2008 г. общият обем на продажбите в долари е достигнал близо 125 пункта. Най-висок ръст бележат фотографиите - цените им са нарастнали почти двойно (189,2 пункта), докато графиките са поевтинели значително (85,4 пункта).
Най-интересното обаче е, че класиците губят позиции - след юли 2006 г. те отстъпват терена на съвременните автори. Старите майстори са на ниво 93 пункта, творците от ХІХ в. са с близо 110 пункта, представителите на модернизма се крепят на приблизително същото равнище като през 1990 г., докато тези, чието творчество се отнася предимно към периода след Втората световна война са отбелязали ръст до 163,4 пункта. Но това не е достатъчно, за да могат да настигнат нашите съвременици, които през тази година продават на цени по-високи с близо 70% в сравнение с живите художници, предлагали произведенията си през 1990 г.
Какво ще прави мутрата с Деймиън Хърст, та да спечели от него? Естествено, ще го охранява от посегателства върху личността му с цената на собствения си живот - само за последните 12 месеца цените на продадените творби на англичанина (роден през 1965 г.) са скочили с 270%. Не че днес не могат да се купят негови работи за някакви си 10 000 паунда, ама това са нещица с огромни тиражи и ... хм, колко ли ще струват утре?
Да припомня, че тази година Хърст, Боно и галеристът Гагосян организираха за деня на Св. Валентин благотворителен търг, за да подпомогнат закупуването на лекарства за болните от СПИН в Африка. Гвоздеят на програмата, разбира се, е инсталацията на Хърст Where There´s a Will, There´s a Way - 3-метров лекарски кабинет, пълен с хапчета, предполага се - против СПИН. Само че хапчетата са ценни не с лечебните си свойства, а с това, че всяко от тях ръчно е оцветено от самия майстор, от Деймиън Хърст. Поне според рекламата. Та чукчето ударило при USD 6.5 млн. Интересно, дали след като организаторите са си покрили разходите, е останало нещичко за болните от СПИН в Африка?
Преди време бях решила да проверя наистина ли кулинарните блогове се ползват огромна популярност. Наистина. Само с два поста блогът надмина по посещаемост редица ветерани, посветени на не по-малко животрептущи теми. Дип че мразя да пиша за неща, които изначално мразя. Не че не публикувам списъци с неприятни ми занимания, следвайки светлия пример на Сей Шонагон. Но да пишеш за готварски рецепти с омраза към готвенето, това е висш професионализъм. Като се замисля, в това може да има голямо удоволствие - да си изкарваш хляба от нещата, които мразиш. Само че се иска огромен талант. Както и търпение. Господ се е погрижил да не ми даде нито едното, нито другото. Знае си работата.
Ей такива неща си мислех докато пържех тиквички и си премятах през съзнанието сцени от "Сукияки уестърн: Джанго". Да поясня: сукияки уестърнът има връзка с готвенето. Както и с писането. И с удоволствието от едното и от другото. Преди около две години на сайта на Дарик радио се появява следната информация: "Сега, англоезичният "Сукияки уестърн Джанго" е наречен първият "суши уестърн"." Интересно, кой го е нарекъл "суши уестърн"? Дали нашенската рожбичка се е изживяла като Йоан Кръстител или е преписала от някоя англоезична рожбичка? За да ви стане ясна дълбочината на мисълта, заключена в невзрачното на вид изречение от сайта на Дарик, ще ви предложа да замените думата "сукияки" със "спагети", а "суши" - с "пица". И сега си представете как през 1964 г. холивудската преса провъзгласява: "Сега спагети-уестърнът "За една шепа долари" е наречен първият пица-уестърн". Сладко, нали?
Човек, като се реши да става журналист, трябва да има поне малко от малко любопитство към света, да си задава въпроси... ако не други, поне да се сеща отвреме навреме да се попита: "Абе, аджеба, аз какво точно пиша (респ. казвам)?". Изобщо няма да споменавам пропуснатото двоеточие в заглавието.
Дотук изчерпахме кулинарната съставляваща на темата за филма. Сега малко исторически обяснения. "За една шепа долари" минава за родоначалник на пица... пу-пу, спагети-уестърна. Сюжетът му копира появилия се през 1961 г. филм на А.Куросава "Йоджимбо" (известен и като "Телохранителят") и дори Серджо Леоне бива осъден от Куросава за плагиатство. Но това е друга история.
Самият Куросава, очевидно, е уредил отношенията си с Дашиъл Хамет като използва за филма си фабулата на "Алена жътва" и "Стъкленият ключ". Да де, той и Брус Уилис се снима преди 10-12 години в нещо като римейк на Куросава, ама в обстановка по-близка до тая при Хамет...
Та, искам да кажа, историята е богата. Такаши Миике я обогатява още повече като намесва Шекспир, Мурасаки Шикибу и други класици. Някои кинокритици казват, че Миике прекалявал с намиганията към това-онова, ама не се плашете - повечето препратки така или иначе остават незабелязани, няма начин да ви досадят. Още повече, че инстинктът за самосъхранение сработва автоматично: даже да отбележиш закачката, нямаш време да се замислиш върху нея. Караш отгоре-отгоре, каквото те разсмее, това запомняш и над това се замисляш. Другото е естетика - хейанска, самурайска, мейджи, естетиката на китайския ресторант... каквото ти дойде на ум. Миике и Тарантино се гаврят с всичко, което им дойде на ум. Хокусай и поп-арт, екология и философия, символи и life style, наследство и употребата му...
Няма ди ви навивам да гледате филма. Казват - не бил за всеки. Ама пък и нямало зрители, напуснали салоните...
Ах, замалко да пропусна. Филмът е англоезичен, вярно. Ама актьорите са японци, та си говорят, както могат. Хич не е случайно, ако ме питате. И не, защото Миике гледа да се хареса на англоезичната публика - акцентът е такъв, че върви по екраните със субтитри на английски, за да ги разбират какво казват. И с глобализацията се гаври Миике, това е.
