Битовизми 10 май 2010
Днес не бях на училище. Защото, старост-нерадост, забравих си очилата за четене. След почти час път забелязах, че не мога да виждам буквите. Какъв смисъл тогава да присъствам в клас? Глупава история! Излязох от метрото на първата, е не, не на първата по ред, а първата с много магазини, спирка. Трябваше да купя някои неща и реших да се възползвам от ситуацията. Това окончателно съсипа настроението ми. "Шопинг-терапия", ама наобратно: след шопинг без друго имам нужда от терапия. На всичкото отгоре, купих неща_от_полза, но не намерих тези, заради които се реших на авантюрата самичка да се скитам из непознати места. Гледах да не излизам на повърхността, защото в метрото поне има надписи на латински.
Както каза брат ми, сега съм квалифицирана неграмотна - чета що-годе правилно хирагана; малко по-бавно, но криво-ляво се справям и с катакана. Обаче не знам нито едно канджи. Хм, мога да различа двете канджита, с които се изписва думата "Осака", но това не ми върши кой знае каква работа. И аз като Шанкар (индиецът, който беше в групата за Уджи), не знам да има друга култура, използваща едновременно три писмености. Едната - предимно за чуждоземни имена; другата - основна: взаимстваните от Китай йероглифи; третата - за нуждите на граматиката и за подсказване как да прочетеш непознато канджи (демек, йероглиф). Ако не владееш канджи, си неграмотен. Като мен. По възлови спирки и гари за такива като мен хората предвидливо са написали най-важните названия с хирагана. Но едно канджи да има в редицата, и вече не знам за какво става въпрос. Затова не смея да се отдалечавам от зони, благоскланящи да пишат указанията си с разбираеми за гайджин знаци.
Бягах-бягах от места с непонятни ми обозначения, пък на две крачки от дома попаднах в неразбираема зона. Докато придържах чадъра и торбите с покупки от супера, опитвах се да изровя ключа от чантата си, едричко момченце на около 10, ме заговори. Показа ми прозрачна кутия от тези, в които са опаковани готовите храни. Аз вдигах рамене, но малкият юнак продължаваше да говори и да ми пъха под носа кутията с нещо прилично на умрял червей. Както и да изглежда, никога не знаеш какво има на ум едно дете на 10. "Вакаримасен" ("не разбирам"), извиних се, а детето се сепна. Уплаших ли го?
"Едва ли", успокои ме Юриан-сан. Просто "вакаримасен" обикновено не се казва на деца, твърде уважително е. "Затова се е стъписало детето".
Дай боже да е така - детето да е получило уважение, което не е очаквало. И ние от време на време получаваме уважение, което ни изненадва. Нашите японски приятели току ни изпратят колетче с хранителни продукти. Последният път имаше отделно кашонче, обвито с дебело станиолово фолио. Оказа се, че вътре са сложили прясно месо, нарязано, готово за готвене. Мръвките бяха подредени в картонена кутия, грижливо загърната в луксозна хартия с дискретни надписи с името на търговеца. По подобен начин в специализираните магазини биват опаковани и сладките. Да не пропусна да отбележа, че кутията също беше облепена с фолио, което играе ролята на изолатор - месото пристигна с температура все едно току-що е извадено от хладилника.
И този път при готвенето тръгнах по стъпките на граф СТроганов. Той наистина е направил забележително кулинарно откритие. Общо взето азиатската кухня предполага месото да е нещо като гарнитура към ориза или спагетите. Затова сосът може да е лютив или сладникав, важното е вкусът му да е по-силничък, за да се пренесе върху основното съдържание на чинията. Тъй като в европейската кухня в центъра на храненето обикновено е мръвката, затова сосовете трябва да са по-фини. Та графът измислил да приготви месото по азиатски - в тиган, нарязано на ивички (нали по тия земи се яде с клечки) и т.н., но вместо острите азиатски сосове използвал сметана. Бях доста изненадана когато в руски ресторант в Киото ми сервираха бьоф-строганов без сметана, а в традиционен японски сос. Просто не беше бьоф-строганов. На времето в добрите руски ресторанти месото се поднасяше в метален съд, за да се задържи топлината му по-дълго, а пържените картофи се подаваха в отделна чиния. Тук гарнитурата, естествено, беше от варен ориз.
Иначе, хората в района на Осака, Киото и Кобе се славят като големи чревоугодници. Обичат да се облажват с вкуснотии. Казват, че гурме-туризмът е доста развит - посещават се места със специфични местни специалитети с единствената цел тези гозби да бъдат опитани. Да не говорим, че в сутрешните телевизионни блокове кулинарните теми са дежурни. Тия дни, например, показваха как се добива някакво водорасло. Старец на около 80 г. излиза в морето с лодка и с помощта на собственоръчно изработен двузъбец успява да откъсне листите на подводното растение. Носи ги у дома, където съпругата му ги попарва, нарязва на ленти, после ги пресова и ги нарежда да се сушат на рогозки в двора. Разбира се, старецът беше гост и в студиото на предаването, а после готвачка приготви ястия от тези водорасли.
posted by Illa @ 5/10/2010 02:48:00 сл.об.,
