Мино Сити 23 май 2010
Мино Сити е градче (около 130 хил. жители) в префектура Осака. Самата Осака, според справочниците, не е кой знае колко голяма - към 2,7 млн. жители. Заедно с предградията, сред които и Мино, става близо 9 млн., а районът Кансай (Осака-Киото-Кобе) общо е с население около 23 млн.
Това, че си излязъл от собствено града Осака и си влязъл в някое предградие, ще разбереш само ако внимателно следиш да не пропуснеш уличен знак - измежду указателните табели на кръстовищата току се появява и такава, сочеща, че си вече на територията на друга община. Как така двете съседни общини се споразумяват да поддържат общия парк, както и еднаквата настилка на тротоара, не знам, явно е възможно. Защото, ако не беше табелата, по нищо не се познава, че единият град-предградие е свършил и е започнал друг град-предградие. Понякога човек има чувството, че цяла Япония е само един град без начало и без край. Едва ли нещата са точно такива, но човек, свикнал с други измерения, може да остане с подобно впечатление.
Иначе - с осакското метро се стига до Нара. Май се изгражда продължение на монорелсовата железница до Киото. Впрочем, монорелсовата железница е част от вътрешноградската транспортна схема на Токио и Осака (само те имат такива влакове). Но трябва да кажа, че в самия център на Осака използвам класическо жп за две спирки. Влакът, на който се качвам, може да е за Нара или за друг град. Тук не се прави голяма разлика между видовете транспорт и линиите, обслужващи по-далечни дестинации, и тези, с които госпожиците обикалят моловете на града. Повечето преподаватели от многото университети на Осака предпочитат да живеят я в Нара, я в Киото. Ежедневното пътуване им отнема долу-горе толкова време, колкото на всеки софиянец, който работи в "Младост" пък живее в "Люлин" или обратното.
Споменаването на госпожици и молове не беше случайно. Просто маршрутът ми минава през главните търговски и транспортни центрове на Осака - Шин Осака, Умеда, Намба... Първите дни се чудех дали съм се пропила с японските представи за хубост и всички момичета ми изглеждат красиви или имам късмета всекидневно да пътувам с фотомодели. "Естествено е да се препъваш в девойки като картинки - ми обясниха. - Нали минаваш през възловите точки на града, през местата, където се пазарува, където са забавленията. Ако там не видиш хубави момичета, къде другаде".
В Кобе не съм ходила, но казват, че там нещата с транспорта стоят по същия начин. Във всеки случай от виенското колело (близо до пристанището на Осака) се виждаше Кобе.
Във Facebook съм качила снимки от квартала на Мино, в който живея.
Read more!
posted by Illa @ 5/23/2010 09:06:00 пр.об.,
No comment,
Аои мацури 16 май 2010
Преди повече от 1400 години Япония била връхлетяна от порои, които унищожили реколтата. После болести покосили хората. За да умилостиви боговете, император Кимеи пратил делегация в храм, посветен на Камо. Пратениците били пищно натъкмени, конете били украсени с цветя и звънчета. Простосмъртните, които станали свидетели на процесията, били силно впечатлени от гледката и пожелали на следващата година ритуалът да се повтори. С годините към традицията на конното шествие, тръгнало от императорския дворец към храма, се прибавило и състезание по стрелба с лък от гърба на препускащ жребец.
Някои императори отменяли провеждането на ритуала по някакви си техни причини. След преместването на столицата в Киото император Камму обявил божеството Камо за покровител на града и фестивалът Аои станал един от трите главни празника. В размирния период Сенгоку на никого не му било до фестивали, но след като шогунатът попаднал за около триста години в ръцете на клана Токугава, традицията на шествието била възобновена. Когато Пучини написал "Мадам Бътерфлай" (премиерата - през 1904 г.), вече близо 40 години откакто вече нямало шогун и столицата била преместена в Токио, а от две десетилетия празникът Аои бил възобновен. За да не западне старата столица Киото, била въведена политиката древните празници да се честват именно там. Новата столица Токио станала център на празненствата, бележещи новата епоха в развитието на Япония. От 1956 г. в церемонията участва не жрица, произхождаща от императарското семейство, а неомъжена жителка на Киото.
В парада участват две колесници, две крави, вървящи след колесниците, 36 коня и 500-600 човека. Те са призвани да придружат висшите сановници, отправили се към храма, за да предадат на боговете императоската молитва за здраве и берекет. Ритуалът се извършва от жрицата, а главният благородник само излагал височайшата просба.
Пищното шествие потегля от императорския дворец и стига до храма. Нашата разнородна група бе посъветвана да си намери места досами портите на палата поне час преди началото. На слайдшоуто ще ни видите да вървим към заветния пост. Безплатните места вече бяха окупирани, някои от платените столове - също.
Една възрастна жена беше използвала оригинален способ да си запази изгодна позиция на първа линия - просто беше постлала на земята малка хавлиена кърпа. Представете си, не се намери никой, който да не уважи начинанието й. Вече се бяхме подредили на трета линия, когато старицата бойко се промъкна между нас, поизтупа си кърпичката и я сложи на главата си под шапката, за да се предпази от слънцето. Не вярвах на очите си! - на кърпата имаше щампиран надпис "Sofia". Беше изключено да не го снимам. Снимах и заклетия читател. Такава картинка е дежурна в метрото и всякаквия обществен транспорт, но на парада ми се стори необичайна.
Малко преди началото ограденото място започна да се изпълва с привилегирована публика. В определена последователност и при отлична организация възпитаниците на някоя детска градина биваха настанявани на места с отлична видимост. На снимката се вижда, че групите имат различни по цвят шапки, това е правило.
Парадът - такъв, какъвто го видях аз:
Същият парад от видеото, публикувано на сайта на местен вестник:
