"Теория на облаците" 12 юни 2009
Автор: Стефан Одьоги. Завършил литература в Париж, преподавал в САЩ, сега чете лекции по история на изкуствата и киното във френската столица.
Романът излиза в "Галимар" - издателство, което навремето упорито отхвърля ръкописите на Борис Виан. Но това нищо не значи. "Не значи ли?", питам се и вдигам поглед към небето в очакване на знамение, което да ми подскаже отговор, и виждам невероятно красив облак - купест, по класификацията на Хауърд, вероятно. Сиво-синкав в основата си и сияйно пухкав, крехък като печурка нагоре, където последните слънчеви лъчи обагрят в пурпур очертанията му.
Високо и ниско, възвишено и долно, елементарно и загадъчно, преходността на вечното и вечността на ефимерното, трагедията на ежедневието и баналността на трагедията - всичко това Стефан Одьоги вмества в своята "Теория на облаците". Типичният, по френски, стремеж към изящество. Типичната, по френски, недоизказаност, многословност, забулваща възможните тълкувания - ако разчетеш повече неща, отколкото авторът е вложил, толкова по-добре; ако не видиш нарочната многопластовост, остава ти удоволствието от леко пикантната нишка в сюжета.
Доколко преводът предава всички нюанси в авторовата реч? Не знам, не владея френски. Книгата в превода си на български се чете леко. Предвид склонността на французите към измисляне на свои думи, разточителни метафори и прочее украшателства - подход, изискващ 2-3 столетия, за да придобие собствен смисъл, - та предполагам, че не е лесно да се преведе каквото и да било художествено четиво от френски на български (особено пък в наше време на забележима вулгаризация на родната ни реч). Кой може да си позволи да седне и да копае текста месеци наред, за да получи читателят адекватна представа за оригинала? Кой би му позволил? Ама да не зачеквам тази тема, да се върнем при облаците.
Романът на Стефан Одьоги се рее между предвикторианския квакер Люк Хауърд, ексцентричния лорд Абъркромби, напуснал тленното си тяло през епохалната 1917 г., модния дизайнер Акира Кумо, преживял катарзис в Хирошима през 1945 г., семплата на пръв поглед парижка бибилиотекарка Виржини Латур през 2005 г. Това са персонажите, около които е изплетена въздушната паяжина на фабулата. Фабулата е нещо ефимерно, нещо имагинерно, нещо, което зависи повече от читателя, отколкото от автора - това е, което ми харесва във френската литература. Финтишлюшките са досадни, но без тях фабулата ще се разпадне, а без фабулата нищо няма да остане. Защото тя - фабулата, е прозрачната завеса, прикриващо-откриваща смисъла на изреченото чрез нея. Красотата на немската литература е в преодоляване на езика - буквално. Красотата на френската литература е в преодоляване на езика - надникването зад него. Харесвам ги едновременно. Рецензия в The Washington Post прави паралел между романа на Одьоги с този на Келман ("Измерването на света" - да даде господ здраве най-после да го дочета!, но паралелът се набива в очи от само себе си). Това беше вметка - и не съвсем. Одьоги отделя няколко страници на Гьоте, Йохан Волфганг фон Гьоте. И той се увличал по теорията на облаците, според фабулата. Едва ли немската нишка е току-така. Най-малкото, задачата й е да намекне за повратите в историята. А какво е историята, ако не намек за преходността на всичко, което сега ни изглежда важно.
(Голяма скоба: Сега ни изглежда важно да казваме "нашата колега", защото правилната граматически форма "колежка" ни звучало сексистки подигравателно. Ще споделя, че на мен сексиксистки подигравателно ми звучи мъжкият род, употребен спрямо жена или девойка. Кой крив, кой прав, бъдещето ще покаже. Евентуално. Някой ден).
Ама нищо не открехнах от сюжета на "Теорията"? Няма и да го направя - не пиша издателска рецензия. Ако пишех нещо такова, много щеше да е лесно - питайте Google, ще видите. Всяко издателство, било то "Факел", било то подкрепено от френското Министерство на културата, гледа да направи продукцията си продаваема. Пък рекламните специалисти казват, че книгите и саламът се рекламират по един и същ начин.
Всъщност, какво толкова да им четеш на книгите, които могат да бъдат промотирани като салами? (Не че саламите са нещо осъдително. Обаче подходът на рекламистите силно ме смущава).
Е, ще ви кажа, че "Теорията" няма вкус на салам. Но със сигурност Одьоги обича вкусните неща.
P.S. 1. Интересно, че и в "Теория на облаците" става въпрос за Хирошима. Както и в "Степни богове". Любопитно е да се съпостави подхода към темата.
2. Интересно, защо от издателството са се спрели точно на този шрифт? За да докажат, че все си е друго нещо хартията, предполагам.
P.P.S. Въпрос, произтичащ от "Теорията": докъде може да се стигне с аналогиите между очевидно несвързани неща? Допустими ли са метафорите като доказателствено средство, така да се каже? Доколко природната хармония ни позволява да обосноваваме човешките си действия със законите на естеството?
Красиво наблюдение: " И въпреки че става дума за точни, но неумели копия на японски и китайски майстори, Ричард Абъркромби веднага вижда в тях свои братя. За него е очевидно, че тези художници рисуват телата, както в Европа - пейзажите, и че рисуват пейзажите, като че ли са тела. Нищо не изпъква, нищо не е пренебрегнато, нищо не липсва." (с. 200).
posted by Illa @ 6/12/2009 09:42:00 сл.об.,
