За децата 31 март 2010
Днес ми е чоглаво. Не заради актуалните събития. А защото се чувствам неспособна да помогна. Маша Вирхов ми прати писмо-молба, не, нямаше в него в молба, но защо всъщност "молба" да е лоша дума?
Има ли по-фундаментален проблем за европейското бъдеще от този с децата? И ето, майките търсят помощ. И май не я получават от никъде. Или поне тяхното усещане е такова. А това тяхно усещане е сериозен проблем.
Вчера преглеждах сайта на The Japan Times - японски вестник, излизащ на английски. На страниците му има рубрика "HOTLINE TO NAGATACHO", която публикува проблемите на чужденците, живеещи в Япония, или на хора, свързани с тази страна. Предупреждението на редакцията е нещо от типа: "Пишете на този e-mail така, все едно пишете на японския министър-председател". Вчера в тази рубрика беше публикувано писмо на една американка, адресирано до Юкио Хатояма. Тя по трогателен начин описваше историята на сина си, който се оженил за японка и им се родило момиченце. Синът дори приел да живее в Япония. Но след развода бил лишен от правото да вижда дъщеря си. Въпреки че само по тази причина останал да живее в Япония. А момиченцето има очите на баща си, твърди бабата. Намеква, че така или иначе внучката й никога няма е истинска японка. Не съм сигурна, че бих рискувала с такива намеци, ако милеех за детето на детето си. Но нищо не е такова, каквото изглежда. Даже държавната политика.
A propos, забравих да разкажа още случки от градския транспорт в Осака. Една вечер, не помня откъде се връщахме с Юриан-сан, но беше след 22 ч. Автобусът беше пълен, само че ние бяхме от първите на опашката на първата спирка и нямаше начин да бъдем правостоящи. Вдясно и вляво пред нас седнаха юноши в гимназиални униформи. По това време на денонощието те очевидно се прибираха от уроци. И двамата извадиха учебници и се опитаха да четат. Къде ти! На десетата минута главите им клюмнаха. Този вдясно се предаде на дрямката. Този отпред продължи борбата, но един господ знае с какъв успех. Беше времето на кандидатстудентските изпити в Япония. А е криза - всеки гледа да влезе в държавен университет. Горките деца! И как да им помогна?
Няколко дни по-късно, в дъжда, пътувахме до мола, където се продаваха адаптори за ел.уреди. Така де, японските щепсъли са различни не само по волтаж, но и по дизайн, така че не можеш да си заредиш японския телефон в България просто защото няма начин да го включиш в контакта. Та като си пътувахме, изведнъж се появи проблем. Японците не обичат проблемите. Един господин нямал достатъчно монети и решил да развали банкнота, за да си плати пътуването. Но автоматът за разваляне на пари нещо заял. И нито връщал банкнотата, нито давал монети. Господинът, едър като за японец, непрекъснато се обръщаше към пътниците и се извиняваше. И на шофьора се извиняваше. Като че ли вината беше негова. А не беше. Най-после автоматът даде признаци на живот. Изплю монетите и човекът, отървал се от апоплектичен удар, успя да си плати и да слезе. Автобусът потегли. Никой нищо не каза.
posted by Illa @ 3/31/2010 04:43:00 сл.об.,
