Кой си? 15 март 2010
Тялото като вместилище на живота. Как през вековете са се опитвали да разгадаят тайната на съществуването - как се появява нов човек, как "работи" отвътре, какво е болестта, какво е смъртта? Какъв е смисълът на живота в най-буквалистично разбиране?
Знам, че стилът ми търпи критики относно излишъка от въпросителни изречения. Но не ли: детето расте, докато задава въпроси; започне ли да раздава отговори, вече е дорасло за пенсия. Слушам сега Георги Господинов, който говори верни неща, но нарича кризата "виртуална" и че има девалвация на думите. Удобното обяснение за тази девалвация на думи_ценности е виртуализацията. Преди столетие обяснението се наричаше "телефонизация", после - "телевизионизация". Все явления, които според критиците, обезценяват думите. Навремето Платон пледираше против писаното слово по подобни причини - защото "хартията не се изчервява", както го формулира по-късно Цицерон. И докато словесниците са заети да бранят каузите си срещу поредния призрачен враг, те са склонни да неглижират вечните въпроси от типа "кой съм, къде съм и откъде идвам" или цицероновия вариант "кой съм, къде съм и къде отивам". Някои биха казали, че "окъде идвам" определя "къде отивам", но по-добре е да прочетат самото писмо на Квинт Тулий до прочутия му брат Марк, за да се убедят, че няма връзка между единия и другия израз.
И така, "кой съм". Бидеки човешко същество, кой съм и защо съм. На тези въпроси търси отговор Wellcome Trust. Заради това фондацията финансира научните изследвания на човешкия геном, събира атефакти, свързани с изучаването на въпроса. И организира изложби, чрез които запознава обществеността с различните гледни точки, различните подходи към проблема. "Какъв е смисълът на живота, на моето съществуване, на твоето?". "Кой съм аз, всъщност? Какво ме отличава от теб? Къде свършвам аз и почваш ти, почва обществото?".
Естествено, първият въпрос Wellcome Trust задава в Токио. Вторият - в Лондон.
В друг контекст вече говорих за изложбата "Medicine and Art: Imagining a future for life and love". Организаторите от Wellcome Trust и Mori Art Museum се концентрират върху тайнството на живота, как функционира човешкото тяло, как се ражда животът, как тялото "задържа" живота, как го променят болестите, как животът си отива? Как (и дали) порастваме? [Game Boys Advanced на Patricia Piccinini. Не споделям виждането й, но социолозите отчитат все по-забележимо размиване на границите между възрастите, ако се изхожда от клишетата за задължителни промени в поведението при преминаване от детство към юношество, зрели години и после - с остаряването].
"Individual and individual, culture and culture, man and nature, man and Got. These connections are cut, making each an individual, all alone" - твърди проф. Хироши Такаяма в едно от есетата, включени в каталога към токийската изложба. Физиология на самотата. [Да не пропусна да отбележа особеното място на L`Hospice на Gilles Barbier. Героите, истински или измислени, не само са самотни по дефиниция. Те също остаряват и стават непотребни. Има ли вечни ценности?]
Защо ни има, ако неминуемо умираме? Всяко време има своите отговори. Понякога те идват от изкуството, друг път - от науката. Човек сам избира кой от тях да приеме за свой, за да продължи земния си път.
Но ако смятаме, че човек сам определя съдбата си, кое е това, което задава индивидуалните качества на човека, по какво един човек се различава от друг, личностната идентификация какъв проблем е - биологически, юридически, философски. Паралално с тази в Токио, Wellcome Trust организира друга изложба в Лондон - "Identity: Eight rooms, nine lives". В осем помещения са подредени различни аспекти, различни гледни точки към проблема за параметрите на личността. Паспортните данни ли са тези, които ни индивидуализират? Нали полът се променя. Има близнаци с идентични ДНК-характеристики, но единият е роден няколко години след първия. Името ли прави човека? Дневниците, описващи Англия от ХІХ в. - човек ли задава времето или то него?
Залисани в медийно инсталирани проблеми, се подлъгваме, че непременно трябва да заслужим вниманието на публиката. Само популярността е критерий, че не мислим в погрешна посока и не говорим глупости. Като казваш нещо, има ли значение кой си, за да те чуят? Ти ли идентифицираш себе си по определен начин или някой друг го прави? И доколко идентификацията може да претендира за адекватност. Даже в юридически аспект. Така поставя нещата изложбата "Identity: Eight rooms, nine lives" в Лондон.
posted by Illa @ 3/15/2010 12:19:00 сл.об.,
