Авто-мото 29 март 2010
Отначало мислех да озаглавя поста по-транспортно, но точно днес няма да е удачно. Подвеждащото (в контекста на актуалните новини) заглавие ще ми докара повече посетители, но за какво ми е това? Нито съм суетна, нито разчитам на блога за стотинка доход. И макар да става въпрос за градски транспорт от всякакъв вид, най-вече за релсов, реших да прибягна към не съвсем точно, но бягащо от злободневието заглавие. И даже да обвържа темата си с лайф-стайл автомобилизъм. В."Дневник" тия дни публикува серия снимки от салона, посветен само на марката "Фолксваген", в Интер Експо Център. И ме подсети за колата, привлякла вниманието на проф. Айстед в подземен паркинг в Дотомбори. Нямаше да я забележа. Но беше истински ретро "Бръмбар", добре гледан и поддържан. С любов. "Тук могат да се видят много ретро коли. - каза Джордж. - Паркингът се използва от доста (много)богати хора". Чудя се дали е било късмет да паркираме през 3-4 места от това бижу или е било неизбежно да спрем до някое друго. Табелката, прикачена на задната броня, твърдеше "1960. D". Че е Германия, Германия е. Но като се поразтърсих из снимките в Google, возилото ми прилича повече на VW 1303, а казват, че моделът датира от по-късни години:
Както и да е. Колко японци се возят на такива коли? Като се замисля, не знам дори колко японци ходят на работа с личните си коли. Със сигурност са много. В Мино, например, през деня е мъртвило - улиците са пусти, гаражите и отредените за паркиране места в дворовете са пусти. Понякога тия паркинг-места в двора са снабдени с асансьори - едната кола на първо ниво, другата кола на второ ниво. Понякога има допълнително място за паркиране на мотори, мотопеди и велосипеди. През деня, обикновено, тези пространства са пусти. Ще рече, хората ходят на работа с коли. На училище и на пазар - с мотопеди или велосипеди, кой каквото предпочита.
Обаче и градският транспорт е пълен. В пиковите часове. Ако имаш възможност да ги избегнеш тия пикове часове, се пътува комфортно. Не знам как е, ако не можеш да си позволиш да не ходиш никъде в часовете на върхово натоварване. Снимах надписите по перона на метростанциите, които предупреждаваха, че от еди-колко до еди-колко си часа сутрин и от еди-колко до еди-колко си часа вечер на това място спират вагони само за жени. Това е заради оплакванията, че някои мераклии използват блъсканицата, за да опипват представителките на нежния пол. Затова има вагони, в които не се допускат мъже. Така работещите момичета могат да пътуват до работа и обратно без да се притесняват от тормоз със сексуален характер.
В останалите часове от денонощието това ограничение за силния пол не важи. И няма защо да го има - няма блъсканица и маниациате не могат да се развихрят. Рядко се случва да няма свободни места за сядане. Пътуването е забавно. Веднъж срещу мен седна майка с бебешка количка и още едно момченце на около 3 г. Баткото напълно съзнаваше дълга си, седеше кротко и гледаше да не създава проблеми на майка си докато тя се занимава с бебето. Голям сладур! Усмихнах му се, не се сдържах. Юнакът, явно, имаше инструкции как да реагира, когато непознати навлизат по какъвто и да е начин в личното му пространство, хеле пък гайджини, и се притесни. Ама много мило. И не бях в състояние да спра усмивката си. Горкото дете!, усмивките са заразни - и то ми отвърна, но сложи ръка пред устата. Дългът си е дълг. Като е обещал да се държи прилично, трябва да се старае поне да изглежда така.
Друг път един млад господин в ранна училищна възраст реши да използва ония висящи държачи за правостоящи като гимнастически халки. Никой от пътуващите не реагира по какъвто и да е начин. Майката, заета с нещо си свое, забеляза волността на рожбата си и промърмори нещо. Детето не възрази, повися още една-две секунди, колкото да смири гордостта си, и се пусна. И толкова.
Имаше моменти, в които отсреща седяха невероятно интересни типажи - артистични господа; бизнесмени; типични чиновници; даже такива, които нямат аналози по нашите ширини. И всеки зает с нещо си свое: един чете вестник, друг книга, трети играе с миниконзола, четвърти си човърка GSM-а.
Понякога отсреща седят госпожици и госпожи. Младите дами може би отиват на среща, защото са се издокарали необичайно, вадят пудриери и дооправят макиажа си, даже изскубват някое косъмче от веждите. Поправят прическата. Дантелките, обрамчили подгъва на палтото, не се броят за необичайно облекло. Носят го и госпожици с делово изражение. Те човъркат GSM-и или вадят конзола. По-възрастните дами четат книга или просто чинно мълчат. Случва се на следващата спирка група жени в третата възраст да нахлуят и да внесат оживление във вагона. Отиват на екскурзия, пътуват една-две спирки с метрото, после се прехвърлят на влак и т.н. То си е преживяване и е възбуждащо. Задрямалите пътници може би се събуждат от гълчавата, но не позволяват да си проличи.
Това е в метрото или в монорелсовата железница. Май само в Токио и в Осака има вътрешноградска монорелсова железница. Целият град и предградията са опасани от ненатрапващи се естакади, по които се движат вагоните. Скоросттта им е висока, интервалите между влакчетата са не повече от 10 мин., стигат до 20 мин. в мъртвото време около обяд. На спирките е доста духовито - нали са нещо като тунели във въздуха. Но има стъклени стаи с отопление през зимата, където можеш да поседнеш, да си купиш кафе или чай, или друга напитка от автомата, и спокойно да дочакаш влакчето.
Има няколко транспортни възела, около които - около гарите на монорелсовата железница, метрото, ЖП, даже Шинкансен, са изникнали молове, които ти създават илюзията, че прекачването от влак във влак не е никаква досада, а напротив - забавно преживяване. Дори можеш да наваксаш пропуснатото. Например, да купиш сувенири, за които си забравил да се погрижиш навреме. Или дреха, която ще ти е нужна, но не си се сетил да хвърлиш в куфара. Огромните пространства създават усещане за простор, защото табелите насочват хорските потоци в нужната посока и не ги оставят да се лутат, всеки получава, каквото иска. Всеки стига там, накъдето е тръгнал. Автоматите за билети са закътани, но не скрити. Виждаш ги, отиваш, гледаш схемата - коя е твоята спирка, колко струва билетът до там, трябва ли да се прекачваш. Пускаш парите, машината изплюва билета.
Само веднъж, но се случи - между краката на пътниците около касите лазеше клошар и търсеше по пода изпуснати монети. Почувствах се виновна. Кой не би почувствал вина при вида на човешкото нещастие? Да не говорим пък за ужаса от мисълта, че това нещастие може да сполети и теб.
Ако все пак имаш дом, даже и да нямаш средства, нищо не е загубено. Безплатен автобус ще те откара до общината и ще мине покрай най-важните места. Така че да не се почувстваш лишен от основните услуги, заплащани от данъкоплатците. Не че всеки не може да използва този безплатен транспорт. И аз го ползвах. Много ме беше срам, просто само този автобус спира точно пред кметството и как да удържиш на изкушението на удобството? Един старец строго ме погледна, аз направих физиономия тип "C'est la vie. Не исках, но нямаше как". Погледът омекна. После Юриан-сан каза, че проблемът най-вероятно е бил в чашата кафе от McDonald's, която държах. Преди време този човек изразил възмущение, че Юриан-сан и една швейцарка си общували на английски.
Автобусът (не безплатният, а нормалният) е история трета и четвърта. Хубавото му е, че отива до възлова спирка на метрото и монорелсовата железница. Лошото е, че се пътува около 40 мин. дотам. И че рейсовете са на поне час. И че всеки рейс тръгва от различна първа спирка и обратният стига до различна крайна спирка. Трябва да знаеш разписанието. Не е сложно. Просто трябва да си съобразиш графика. За една спирка плащаш 210 йени. До твоята цел, след около 40 мин. (десетина-петнадесет спирки, кой ги брои?) - са 230 йени. Екологична политика, може би.
posted by Illa @ 3/29/2010 04:27:00 сл.об.,
