Още веднъж за "Царь" 16 ноември 2009
Говорих вече за работата на Лунгин. Нямах намерение да се връщам към темата, но пусто - похвалих се в Twitter, че съм го гледала и Мария Вирхов ми върна коментар. Сподели, че чула от хора, на които има доверие, че филмът е добър. Добър е. Надявам се, след като самата Мария вече го е видяла, да ми каже каква е нейната оценка.
По афишите пише, че сценарист е Алексей Иванов, но самият Иванов не е много доволен от намесата на режисьора в окончателния вариант и наскоро публикува роман, създаден според първата(оригинална, авторска) версия на сценария. Даже по "зарибяващите" две глави от романа, пуснати свободно в интернет, разликите в подхода са очевидни. Позицията на писателя е категорична: "Царят се има за свръхчовек и в крайна сметка стига до страшни злодейства, до грехопадение; митрополитът намира сили просто да остане човек, и върху него се излива божията благодат. В книгата на Андрей Иванов това е разяснено пределно ясно - толкова ясно, сякаш не е роман (пък било то и кинороман), а някакъв, да речем, доклад" (Наринская, Анна. Между кадров // Коммерсантъ, № 206 (4261), от 05.11.2009).
Павел Лунгин е по-предпазлив. И така трябва.
Втората половина на ХVІ в. Московското княжество е атакувано от вражи войски от всички посоки. Иван ІV "управлява" от тригодишна възраст. Единственото, което познава, е борбата между различни кланове за надмощие. И той, невръстното дете, е в центъра на всички катаклизми. На 13 години произнася първата смъртна присъда, на 15 г. взема юздите на властта в свои ръце. Това във филма го няма, защото тези факти нямат пряко отношение към основния конфликт, интересуващ режисьора, - между царя и митрополита, между светската и духовната власт.
Искате да ме поправите? Точно така. Бъркам.
Конфликтът между светската и духовната власт, между краля и архиепископа е основна тема в пиесата на Жан Ануи "Бекет". Ануи публикува пиесата "Becket ou l'Honneur de Dieu" през 1959 г. След пет години излиза на екран филмът на Питър Гленвил "Бекет", заснет по тази пиеса. През 1965 г. филмът има 12 номинации за "Оскар" и печели главната. Ричард Бъртън и Питър О`Тул така и не успяват да вземат в ръце статуетката. Бъртън играе Бекет, а О`Тул - крал Хенри ІІ. Джон Гилгуд е номиниран за поддържаща роля - тази на френския крал Луи VІІ.
Питър Гленвил не се придържа стриктно към текста на пиесата. Отпадат, например, намеците за хомо-(би)сексуалност. Впрочем, Уикипедията казва, че подозрения за бисексуалност не липсват и що се отнася до Иван Грозни, но те също са ни спестени във филма на Лунгин. През 1964 г. нежеланието на Гленвил да епатира публиката по този начин е обяснимо. Може би е обяснимо и аналогичното нежелание на Лунгин. Това са несъществени подробности.
Ануи извежда основния конфликт още в уводната сцена. Кралят и духът на архиепископа заявяват непримиримите си позиции: единият за нищо на света не би отстъпил единствено от "честта на кралството", а другият би жертвал всичко, освен "божията чест". А всеки от тях смята за свой дълг "да прави добре това, което е нужно". Кое е нужно? - зависи от длъжността, от мястото ти в обществото. В пиесата изходните позиции са ясно изразени. Във филма - не толкова. Въпреки това драматизмът от екрана се излива върху зрителя и не може да го остави равнодушен. Героите непрекъснато са изправени пред избор. И непрекъснато са принудени да жертват най-скъпото си в името на дълга. Струва ли си? Историческите хроники се опитват да ни убедят, че си е струвало. Но историческите хроники не казват всичко.
При Лунгин нещата на пръв поглед изглеждат същите. Пак конфликт между цар и метрополит, пак необходимост да жертваш нещо скъпо в името на дълга. Но само на пръв поглед. Лунгин е прав да цитира "Бекет". Ако не се замислиш, ако останеш на повърхността, руският филм губи - в него нещата са много по-размити: кое ти е скъпо (само собственият живот?), кое е дългът ти? Там е работата. Иван Грозни по Лунгин обсебва правото да решава тези въпроси. Той няма опозиция като Хенри. Царят има цялата власт, той решава. Не защото се изживява като Христос, върнал се за Апокалипсиса, както смята А. Иванов. А защото се страхува. От всичко и от всички. Дори от себе си. И няма кой да му подаде ръка или да го нахока. Няма кой. Самотата на Хенри е пронизителна, но не е безнадежна. Самотата на Иван е самата геена адова. Защото няма сила, която да му противостои.
Лунгин разчита на нашата интелигентност. Разчита, че ще видим препратките и сами ще свържем нещата. Затова филмът е добър. Точно както е добър портретът на папа Инокентий Х, нарисуван от Френсис Бейкън като цитат на знаменития портрет на същия папа, оставен ни от Веласкес. Долу-горе по този начин.
Филмът е добър.
posted by Illa @ 11/16/2009 05:37:00 сл.об.,
