Illa`s Blog

Индекс на мира

2011-05-26T14:00:00.000+03:00

Публикуван е тазгодишният Индекс на мира. Авторите на изследването оценяват нивата на насилие в анализираните страни и степента на агресия, която една или друга страна излъчва към останалия свят. Част от критериите са твърде спорни - например, участието в мироопазващи мисии на ООН повишава коефиециента на агресивност на страната. От друга страна, набива се в очи неотчитането на степента на домашно насилие и насилието срещу деца, регистрирани в съответните статистики. "Ние в никакъв случай не претендираме да даваме каквито и да било морални оценки. - твърди Steve Killelea, основател и председателстващ Института за икономика и мир. - Ако в една страна има опасни престъпници, то те трябва да са в затвора, а ако има външна заплаха, страната се нуждае от силна армия - това наистина са неща, от които има нужда. Но виждаме, че има държави, които не разполагат с много свободно място, в затворите им има малко хора, излежващи присъди, нямат и голяма нужда от армия. И при това хората в тези страни живеят в мир".

Една от целите, които си поставят авторите на Индекса, е да дадат "храна" на анализаторите, изучаващи факторите на мира.

Steve Killelea твърди, че миналата година загубите за световната икономика, причинени от насилие, се оценяват на осем трилиона долара. Ако светът съумее да намали нивата на насилие, това ще доведе до освобождаване на средства за финансиране на програми за развитие, включително и за опазване на природата.

Основните индикатори за оценяване нивата на насилие са: възприемането на престъпността в обществото, броят на служителите в полицията и службите за сигурност на 100 хил. жители, броят на убийствата на 100 хил. жители, количеството тежки въоръжения, падащи се на 100 хил. жители, достъпността на леки оръжия, вероятността от прилагане на насилие, вероятността от терористични актове, какъв процент от БВП са военните разходи и пр.

Тази година България отстъпва от 50-то на 53-то място в класацията. От страните-членки на ЕС след нас са Гърция (65) и Кипър (71). Румъния се е изкачила от 45-то на 40-то място. Тунис е на 44-то място, т.е. преди нас, но данните отчитат периода преди арабските революции. Тайван е 27-и, докато Китай - 80-ти. Турция е на 127-мо място, а Русия - на 147 от 153 страни. Водят Исладия, Нова Зеландия и Япония.

Показателите, които ни дърпат назад са: усещането на хората за нивото на престъпността в страната, нивото на престъпно насилие, броят на тежките въоръжения, броят на полицейските служители, достъпността на малки и леки оръжия, военният капацитет.

P.S. Безкрайно ме умиляват заглавия от типа "Ние сме най-войнствената нация в ЕС" или "Мразим войната повече от САЩ и Русия". Инвеститорите следят Индекса, но както се вижда, той не отчита нивата на любов и омраза.

6.4 по Рихтер

2011-03-15T18:19:00.001+02:00

Никак не искам да си предствям какво би се случило, ако да би ни разстресло земетресение с магнитут 6.4 по Рихтер. Не дай си боже!

Преди час-два, докато си разговарях с приятел от Токио, той замлъкна за момент и после съобщи "Имаше земетресение". "Силно ли?", питам. "Над 6-та степен по Рихтер. В Шизуока". Има-няма 2-3 минути след труса, очевидно, приятелят ми е видял/чул официално съобщение по медиите, та знаеше точно къде се е случил катаклизмът и с какъв магнитут е бил.

Нашите обществени медии мълчат по въпроса. Няма ли АЕЦ в Шизуока или има? Или не знаят?

Днес цял предиобяд по БНР ми приказваха за повишена радиация, достигнала Токио и пр. Сякаш източникът е траен с всичките последици от това.

Още като се събудих, а аз се будя в 6 ч. сутрин, и си проверих новините, видях, че повишените нива на радиация се дължат на еднократно излъчване, продължило около 5 минути. След което радиацията рязко спаднала. Да, ама нашите новинари съобщиха за тази еднократност чак в късните следобедни емисии. Примесено по невъобразим начин с други остарели съобщения. От което нищо не ти става ясно за обстановката.

Нали, божем, мисията им - на медиите, е да ни информират така, щото да имаме точна представа за ставащото в света в момента.

"Ние крадем, а порази японците"

2011-03-12T14:15:00.001+02:00

Мярнях някъде из руската блогосфера такова заглавие. Следваше линк към видео на BBC, показващо действието на цунамито в най-силно пострадалата част на Япония. Както изглежда, голяма част от жертвите са причинени тъкмо от цунами-вълните. Специалистите, цитирани от медиите, казват, че не е било възможно това да се предотврати, защото епицентърът на труса този път е бил твърде близо до брега и вълните са нахлули върху сушата твърде бързо, за да се организира евакуация на населението. Даже да ме бяха предупредили, изобщо не съм сигурна, че 10-20 минути след толкова силно земетресение ще съм в състояние да отсея най-необходимите документи и вещи, да ги взема и да се придвижа до безопасна зона. Безопасна зона далеч-далеч от дома.

Гледах как водата поглъща села, ниви, градове... как корабите след минута "плуват" из поля на километри от брега... около тях кръжат влакове и къщи...

Година по-рано щях да виждам това "на живо". Сега следя какво говорят българите, по една или друга причина, намиращи се в момента в Япония. Казват, че в Токио нямат ток. "Да, няма", потвърждава японски приятел от Токио. "Ама ти нямаш проблем! - учудвам се. - Даже с интернет-връзката нямаш проблем". "Да, така е", потвърждава. "Добре ли си?", питам. "Добре съм. Но съм разстроен, че има толкова жертви". "Това земетресение ще се отрази ли на живота ти?". "Да, много". Не смея да питам за друго.

Американският Червен кръст светкавично организира дарителска кампания в социалните мрежи. Дадох своята (мизерна) лепта. Знак за съпричастност, не повече.

Наото Кан е преизбран

2010-09-14T10:57:00.002+03:00

"Йомиури шимбун" не позна. Американската администрация може да си отдъхне. Наото Кан е преизбран за лидер на Демократическата партия и ще запази поста си на министър-председател.

Междувременно вчера в Токио Кан се срещна с Шварценегер. Предмет на разговорите им са плановете за построяване на високоскоростна железница между Сан Франциско и Анахайм. За правото да я изградят се борят фирми от Франция, Германия, Китай, Южна Корея и, разбира се, Япония. Наото Кан се опитал да убеди калифорнийския губернатор в предимствата на системата Шинкансен, тъй като за 40-те години на експлоатацията й не е имало нито един инцидент, довел до човешка гибел.

Други новини:

Заради инцидента с китайския кораб, задържан от японската брегова охрана в спорни води, отношенията между двете азиатски страни силно се обтегнаха. Въпреки че екипажът беше освободен, арестуването на капитана доведе до решението на китайските власти да отменят визитата на високопоставен правителствен чиновник по повод ежегодната среща на парламентаристи от двете страни. Програмата за тези срещи започва през 2005 г. За първи път Китай едностранно отменя визита по тази програма.

Япония е подала иск в Световната търговска организация по повод системата на субсидиране от правителството на Канада при добиване на енергия със слънчеви панели. Държавна субсидия в Онтарио се предоставя само при положение, че поне половината части на панелите и другите съоръжения са произведени в провинцията. Това е протекционистична мярка, противоречаща на правилата, установени в СТО.

Simple-minded

2010-09-12T12:26:00.002+03:00

Вчера, навръх 11 септември, годишнината от терористичните атаки, когато цял свят тръпнеше в очакване дали пастор Джоунс ще изгори Корана или не, редакционният коментар на The Washington Post се занимава със съвсем друга тема. На пръв поглед предстоящите във вторник избори за председател на японската управляваща партия изобщо не заслужават вниманието на читателите, особено в такъв знаменателен ден. Неназованият редактор обаче намира, че вътрешнопартийните процеси, протичащи отвъд Тихия океан, са важни за САЩ. Защо? Защото според допитване на в. "Йомиури шимбун" много е вероятно Япония скоро да има нов министър-председател и той да се казва Ичиро Озава.

Наблюдателят се притеснява, че след като "шогунът в сянка" Озава, както изглежда, ще излезе на сцената, облян от светлината на прожекторите, Япония под негово ръководство ще се опита да играе главна роля и в азиатско-тихоонския регион. Трудно може да се прогнозира каква външна политика би водил Озава. През годините неговите възгледи са се променяли нееднократно. След като не успява да пробие до върха в Либерално-демократическата партия, той бива основна движеща сила за създаването на Демократическата партия, която спечели миналогодишните парламентарни избори. Тогава председател на партията и министър-председател става Юкио Хатояма, а Озава е избран за генерален секретар. Скоро около двамата се раздухват скандали във връзка с нарушения във финансирането на партията. Разследването бързо стига до извода, че двамата политици не са пряко замесени. След време бяха направени два опита за подновяване на проверките срещу Озава, но прокуратурата отказа да го направи.

В началото на управлението си Юкио Хатояма се опита да предоговори споразумението между Япония и САЩ относно статута на американските военни бази на о. Окинава. Такова беше основното предизборно обещание на новата партия и Хатояма се опита да го спази. Знае се, че населението на острова е категорично против присъствието на американски военни части близо до домовете им. Протестите често биват оглавявани от губернатора и акциите имат подкрепата на мнозинството от японския народ.

Хатояма беше подложен на масиран натиск от администрацията на Обама. В началото на тази година в играта бе включен Ичиро Озава. Американските власти го ухажваха, наричаха го "силния човек в японското управление", оказваха му почести, докато демонстративно унижаваха министър-председателя на съюзническата си държава. Особено показателни бяха коментарите по повод срещата на Г-20, чийто домакин беше американският президент. Всички изтъкваха контраста между продължилия час и половина разговор между Обама и китайския държавен глава, и откритото игнориране на японския премиер.

По онова време се смяташе, че Озава има близки връзки с представители на американската администрация и е проамерикански настроен.

В крайна сметка, Юкио Хатояма преподписа договора за базите на Окинава и това му струваше поста. Оставка подаде и генералният секретар на Демократическата партия Ичиро Озава. Председател на партията и министър-председател стана дотогавашният финансов министър Наото Кан. След като последният не успя да оправдае очакванията на избирателите за силно лидерство и излизане от кризата, популярността му силно спадна и партията изгуби частичните избори за горна камара на парламента. Беше решено през септември да се проведат вътрешни избори за партиен лидер. Почти в последния момент Ичиро Озава обяви кандидатурата си и сега шансовете му да застане начело на правителството се оценяват малко по-високо от тези на Наото Кан.

Междувременно The Huffington Post публикува материал на Мари Ямагучи, в който се твърди, че Ичиро Озава заявил пред група съпартийци, че харесва американците, но те са малко нещо "като едноклетъчни" и толкова simple-minded. Редакторът на The Washington Post много се притеснил като прочел това. Направил заключение, че Ичиро Озава може и да не е чак толкова проамерикански настроен и може да преразгледа споразумението за Окинава, нищо че Япония го е преподписала за втори път. Впрочем, в японските коментари в Tweeter се изказва желание да се чуе как горните определения звучат на японски. Явно, преводът на Ямагучи ще да е доста свободен.

При положение, че само допреди няколко месеца Обама манифестираше предпочитанията си към Ху Дзинтао като събеседник пред възможността за сериозна дискусия с представителя на японския народ по жизненоважна тема, сега американският редактор изведнъж се е обезпокоил, че Озава е "по-малко приятелски настроен към американо-японския съюз" и че е "привлечен повече от китайската диктатура (sic!: "more attracted to China's dictatorship")". "Някакси..." не довършва коментара си в Tweeter японският анализатор Хироши Уехара.

Изчезналите столетници

2010-09-10T18:36:00.000+03:00

Знаете, нали, за случая със Соген Като, считан за най-възрастния жител на Токио. Когато служители в общината решили да посетят 111-годишния си съгражданин, за да го поканят на тържество, посветено на уважението към възрастните хора, те намерили 30-годишна мумия. Над 80-годишната дъщеря на Като обяснила, че старецът решил да се превърне в жив Буда и забранил да се влиза в стаята му. Близките стриктно изпълнявали волята на главата на семейството. Но са арестувани и обвинени в мошеничество, тъй като от сметката на покойника наскоро била изтеглена голяма сума.
Разбира се, западните информационни агенции поставят акцента върху пробойните в пенсионната система. Лео Люис пише в The Times, че цялата структура на японската администрация се базира на презумпцията, че хората не лъжат. Да ама даже японците лъжат. И сега се налагало да се променят правилата на фунциониране на социалната система. Защото човек може и да се ожени без да присъства лично. Достатъчно е пред органите да бъде представено съгласие, подпечатано с личен печат. А "личен" печат всеки може да си купи от будката отсреща. И този печат с фамилията е по-важен от собственоръчния подпис. Колкото и да е странно, нещата стоят именно по този начин. Когато наемах жилището си, поръчителят ми попълни всички необходими документи на ръка и се подписа, но беше забравил печата си. Това се оказа голям проблем за посредническата фирма. Както казах, печати се продават буквално на всеки ъгъл. Но администрацията не допуска, че на някого може да му хрумне да злоупотреби с тази възможност. Е, сега се разбра, че на хората не само им хрумва, но и го правят.
Съобщава се, че случаят с Като е станал повод за мащабна проверка. Целта на проверката обаче не се изчерпва с необходимостта да се установят и други случаи на измама. Защото внучката на 113-годишната Фуса Фуруя е съобщила за изчезването на баба си. След семеен скандал със снахата, старицата напуска къщата и оттогава никой не я е виждал. Изчезнала е и най-старата жителка на Осака. Обществото иска да знае какво се случва с възрастните му членове. Защо се е стигнало до там, че да се разкъсат здравите връзки в традиционното японско семейство. Има ли държавата някаква отговорност? Не е ли това последица от прекаленото "американизиране", от насаждането на непривичния за азиатците култ към неприкосновеността на личния живот?
Както съобщава NHK, нищо не се знае за местонахождението на повече от 230 хил. столетници. Предполага се, че повечето от тях са загинали по време на Втората световна война, но по обясними причини това не е регистрирано и по документи те продължават да живеят. Други хора са емигрирали и са починали в чужбина, но няма процедура, според която японските власти да бъдат уведомени за кончината.
Възможно е да бъде взето решение хората над 120 год., за които няма данни за местожителството им, да бъдат отчислени от официалните регистри без проверка на статута. Така със сигурност ще се намалят възможностите за измами. Но по-важното е, че започва дискусия за ценностната система на съвременното японско общество, за откъсването от традициите, което вече е видимо и за случайния турист.
Странна шизофрения на "западните" общества. От една страна, продължават тромавите си опити да наложат собствената си ценностна система на другите общества. От друга страна не възразяват тази ценностна система да бъде разяждана отвътре. И какво тогава "пробутват" на другите?
----------
Постът ми до голяма степен е провокиран от отзива на Longanlon за една книга, която му импонира с това, че авторът "запазва типичното си европейско мислене и го прилага като мярка към всичко, което вижда". Няма лошо да мислиш каквото и да е. Стига да не караш другите да "приемат", че това е единствено правилното мислене. И да съдиш хората според собствените си представи за нещата.
Също така, склонна съм да приема в някаква степен становището на Лев Любимов, че идеята за политическа коректност все повече се превръща в агресивно преследване на инакомислието.
И всичкото в контекста на древната мъдрост "кой си, къде си" и т.н.
Знаем ли?

Отвлечени размисли за културната реформа

2010-08-03T21:27:00.004+03:00

Всичките спорове около политиката в областта на културата опират до дилемата популярно-елитарно. По цял свят позициите на елитарно се разклатиха някъде към средата на ХІХ в. У нас елитарното бе унищожено доста по-рано и направи постъпки да се възроди точно по времето, когато на Запад побеждаваше популярното. Сегашната реформа акцентира върху популярното, пък елитаристите(без кавички) негодуват. И като как да има обективни критерии кое е добро и кое недотам, що се касае до менажирането(sic!) на българските културни институции - каса или кауза? Causa perduta, както биха казали някои. Въпрос екзистенциален.

Не знам като как е било, когато Башо е писал класическото си хайку за жабата дето скача в езерото. Не знам, в ония негови години, дали вникването в тънкостите на будистките учения е било повсеместно достъпно или се искало прозрение свише. В наши дни се налага да изчетеш немалка част от фондовете на Народна библиотека, за да разбереш какво всъщност казва Башо. И защо, аджеба, нищо и никаква жаба влиза в световната класика.

Сега много народ пише хайку - къде по правилата, къде не... Будизмът вече няма нищо общо с тая работа. Образоваността - също. Няма лошо: светът от близо двеста години върви натам. Може да е за добро, може да е за лошо. Господ знае. Като се замислиш, чиста проба дзен.

Възможно е, навремето и хайкуто за жабата да е било придружавано от няколко тома бележки под линия. Т.е. да е било плод на елитарната култура. Възможно е всеки селянин безпогрешно да е разчитал посланието. Т.е. хайкуто да е било причислявано към популярната култура. И понеже сега дори културолозите да се нуждаят от час-два отсрочка (за подготовка) преди да отговорят на въпроса: поради что скачането на една жаба в блато е културен феномен, остава питането дали трябва тая жаба да живее през вековете, ако никой не знае за нея.

И като напиша хайку, което никой не разбира, значи ли, че не е добро хайку? Проблемът е, че понякога който няма нужда от обяснение относно предмета, няма да разбере езика в буквалния смисъл на думата. Пък който чете кирилица, едва ли разбира думите. И не можеш да упрекнеш когото и да било. Даже българчетата вече не знаят какво е "хурка", щото никой вече не преде у дома. Е, японците все още знаят какво е "фурисоде", ама докога? Младите дами все още го обличат за абитуриентския бал, но не истинско фурисоде, а шито от изкуствени тъкани във Виетнам. Понеже може да се пере. Истинското кимоно, едно че е скъпо само по себе си, но и поддръжката му ти излиза през носа. Затова традицията все още повелява за официални събития да се облича кимоно, но всеки носи облекло според джоба си - традицията изисква щедро финансиране. Елитарна работа. Дали ще се субсидира филхармоничен оркестър или работилница за гъдулки, (теоретично) вече е почти едно и също. И едното, и другото не може да се разчита на продажби, за да продължи да съществува. Не дай си боже скоро и девойките в Япония да престанат да обличат фурисоде за важните събития в живота си.

[Фурисоде е кимоно с дълги ръкави, носено от неомъжени млади жени. След сватбата ръкавите биват отрязвани - знак, че носителката му е обвързана.
В SecondLife аватарът ми си купи фурисоде и взе че се роди хайку:

в Другия живот
танцувах в фурисоде
насред Рьоанджи

Хайде, нали няма да ме питате за Рьоанджи? За идеята, че никога не можеш да видиш всички камъни едновременно и никога не можеш да видиш истинската картина. Никога не можеш да знаеш как всъщност стоят нещата.
В SL няма сезони, както и за жабата на Башо.
За граматиката си знам - падна жертва на изкуството горката ))]

В САЩ вече е законно да се "отключват" GSM-и

2010-07-28T09:36:00.003+03:00

Бюрото за защита на авторските права (US Copyright Office) публикува нови правила, според които собствениците на мобилни телефони могат да ги разкодират, за да сменят SIM-картата на един оператор с такава на друг или да инсталират приложения по собствен избор. Решението на Бюрото е взето след преценка, че досегашните правила предоставяха твърде големи права на компаниите.

В информацията на The Financial Times се цитира изявлението на Дженифър Граник от Electronic Frontier Foundation (EFF), че промяната не е само заради iPhone. Apple настояваше разблокирането на телефона да се смята за нарушение на авторските права. Решението на Бюрото не задължава Apple да свали защитата на устройствата си. Но премахването на тази защита от страна на потребителите няма да се счита за нарушение. Собственикът на апарата само ще загуби правото си на рекламация поради неспазване на условията на гаранцията.

Наукообразна журналистика

2010-07-27T15:33:00.002+03:00

"Ако искате да публикувате статия за ДНК, всички добри списания по биология ще поискат да представите данните от изследванията си, за да могат хората да повторят опитите ви и да проверят изводите ви. Така трябва да бъде и в журналистиката", приблизително това казва Джулиан Асандж пред The New Yorker. Ще рече, за журналистическите статии да важат същите изисквания, както и за научните. Обширният материал за Wikileaks е датиран от 7 юни, т.е. отпреди публикуването на близо 100-те хиляди секретни документи на Пентагона.

Парадоксът е, че този цитат бе включен в резюме на друга статия, накратко представяща известните вече скандали, свързани със сайта. Умишлено се въздържам да посоча точното заглавие на статията и названието на вестника, защото те нямат нищо общо със странната случка. В пълния текст на уж резюмираната статия цитатът за ДНК-то липсва. Забележителното е, че резюмето не беше поместено в някоя от т.нар. нови медии. Източникът е напълно официален макар и в електронен вариант. Цитатът, а и някои други моменти, засегнати в резюмето, ги има в друга публикация - на The New Republic, към която обаче нямаше препратка.

Парадоксалното е, че тази забавна история като че ли дава аргументи в полза на Асандж, въпреки че от The New Republic май да имат възражения.

"Гласът на планината"

2010-07-25T22:40:00.002+03:00

Ясунари Кавабата издава окончателния вариант на първия си роман "Снежната страна" през 1948 г. Следващата година започва "Гласът на планината" и работи над творбата до 1954 г. Навремето Дикенс публикува повествованията си на части във вестикарски подлистници, подобно на телевизионен сериал. Този маниер става популярен в Япония и много произведения на съвременната японска литература първоначално стигат до читателите си точно по такъв начин. Публиката "вижда" как се ражда "Снежната страна" и после "Гласът на планината".

И до днес няма консенсус по въпроса коя от двете творби на Кавабата има по-голям принос за това, че през 1968 г. Нобеловият комитет решава да присъди наградата за литература на японския писател.

"Гласът на планината" разказва за възрастен мъж, който осъзнава, че е в края на жизнения си път. Избягва темата, но подозира, че има туберкулоза. Харесва снаха си и страда, че синът му й изневерява. Трудно му е да прости безсърдечието дори то да се дължи на психотравмите от наскоро завършилата война. Обвинява се, че не е направил достатъчно за дъщеря си и нейният брак се е разпаднал. Приема грозноватата си жена за даденост и все си спомня рано починалата й красива сестра, в която е бил влюбен. И нито за миг не престава да забелязва цъфналите по склона диви цветя, слънчогледа до съседската порта, двата бора, сякаш склонили глави един към друг, в горичката, край която минава влакът.

Пролет - вишна.
Лете - кукувица.
Есен - месец.
Зиме - сняг:
чист, студен.

Това стихотворение на Доген цитира Кавабата в речта си при получаване на Нобеловата награда. Естетиката на дзен-будизма пронизва романа "Гласът на планината". А гласът напомня за горчиво-сладката печал от бързотечното отминаване на земното ни битие, за красотата на този кратък миг и за щастието да му се наслаждаваме.

Веднага след като е цитирал Доген Кавабата отпраща към стих на Рьокан:

За спомен след смъртта
какво ли да оставя?
Напролет - вишнев цвят,
в гората - кукувица,
наесен - алени листа.

Шинго Огата писал хайку на младини. Насърчен от покойната сестра на съпругата си. Мимоходом споменава това пред домашните. Опитва се да се примири, че няма какво друго да остави, освен спомена за вишнев цвят. И утехата, че снахата сякаш го разбира. С нея може да си говори за тънкостите в десена на подходящо за сезона оби, за маските Но, за школите по икебана. Да си припомни ценностите от младостта си.

Самият Кавабата, разбира се, носел кимоно и пишел на колене на ниска масичка. Героят му също, щом се прибере от работа, сваля костюма и облича кимоно. Няма начин да е друго. Докато четях българския превод трябваше доста да се постарая, за да си го представя. Реплики като "Мамо бе, Теру не дойде вчера / Затри се някъде това куче" не ме улесниха особено. По никой начин не искам да кажа, че преводът е лош, опазил ме господ! Въпрос на преводаческа школа - разбира се, родният читател трябва да разбере същността на посланието, то да му бъде представено по близък до традициите му начин. Иначе има опасност да остане нечуто това послание. А Дора Барова е съумяла да го предаде.

Колко е трудна тази задачи ще проличи от съпоставянето на пасажи от началото на романа, преведени на български, английски и руски:

Пасаж 1.

(bg) Огата Шинго свъси едва забележимо вежди, отвори леко уста и потъна в дълбок размисъл. Отстрани не изглеждаше замислен, а по-скоро опечален.
Синът му Шуичи го видя, но баща му често изпадаше в подобни състояния и той не му обърна особено внимание. Разбираше какво става - баща му не бе потънал в размисъл, а правеше усилия да си спомни нещо.
Шинго си свали шапката и я сложи на коленете си. Шуичи я взе мълчаливо и я постави на мрежата за багаж.
- Абе слушай... Как беше?... - В моменти като този Шинго с мъка намираше думи. - Как беше името на прислужницата, дето ни напусна?
- Кайо ли?
- Да бе, да, Кайо. Кога си замина всъщност?
- Миналия четвъртък. Значи преди пет дена.
- Преди пет дена, казваш. Напуснала е само преди пет дена, а аз вече не помня нито физиономията й, нито как беше облечена. Какъв ужас!

(en) Ogata Shingo, his brow slightly furrowed. his lips slightly parted, wore an air of thought. Perhaps to a stranger it would not have appeared so. It might have seemed rather that something had saddened him.
His son Shuichi knew what was happening. It happened so frequently that he gave it little thought.
Indeed, more was apparent to him than the simple fact that his father was thinking. He knew that his father was trying to remember something.
Shingo took off his hat and, absently holding it in his right hand, set it on his knee. Shuichi put it on the rack above them.
"Let me see. What was it, I wonder?" At such times Shingo found speech difficult. "What was the name of the maid that left the other day?"
"You mean Kayo?"
"Kayo. That was it. And when was it that she left?"
"Last Thursday. That would make it five days ago."
"Five days ago? Just five days ago she quit, and I can`t remember anything about her."

(ru) Синго Огата чуть нахмурился, чуть приоткрыл рот, похоже, он о чем то задумался. Со стороны, может быть, и не видно, что он задумался. Кажется - он грустит.
Его сын, Сюити, сразу заметил это, но такое случалось часто, и он не встревожился.
Сюити понимал состояние отца - он не просто задумался. Он пытается чтото вспомнить.
Отец снял шляпу и опустил на колени, не выпуская ее из рук. Сюити молча взял у него шляпу и положил в багажную сетку.
- Ээта, как ее… - В такие минуты Синго с трудом подыскивал слова. - Прислуга, которая недавно уехала в деревню, как ее звали?
- Каё, помоему.
- Да, да, Каё. Когда она уехала?
- В четверг на прошлой неделе, значит, пять дней назад.
- Пять дней назад? Прислуга взяла расчет всего пять дней назад, а я уже не помню ни ее лица, ни как она была одета. Это ужасно.

Пасаж 2

(bg) - Знаеш ли какво стана два-три дни преди тая Кайо да си иде? Рекох да поизляза и тъкмо да нахлузя гета, гледам на крака ми нещо като екзема. А прислужницата пита: "Господине почтен, мазол ви е излязъл". Да си призная, думите й чак ме трогнаха. То наистина излезе мазол - не съм разбрал как каишката на тези гета ми е ожулила крака, - но тонът й направо ме разчувства. Помислих си, че иска да каже "почтени господине". А сега разбирам, че "почтен" се е отнасяло до моя мазол. Не е трябвало значи чак толкова да се трогвам. Кайо слагаше много особено ударение. То ме е заблудило. Да-а, сега изведнъж ми стана ясно. Я кажи: "Господине почтен, мазол".
- Господине почтен, мазол.
- Кажи сега: "Господине, почтен мазол".
- Господине, почтен мазол.
- Да-а, наистина. Ударението ме е подвело.

(en) "That Kayo - I think it must have been two or three days before she quit. When I whent out for a walk I had a blister on my foot, and I said I thought I had a picked up ringworm. `Footsore`, she said. I liked that. It had a gentle, old-fashioned ring to it. I liked it very much. But now that I think about it I`m sure she said I had a boot sore. There was something wrong with the way she said it. Say `footsore.`"
"Footsore."
"And now say `boot sore.`"
"Boot sore."
"I thought so. Her accent was wrong."

(ru) - Это случилось дня за два, за три до отъезда этой самой Каё. Я собрался на прогулку, стал надевать тэта и говорю: "Что это у меня па ноге, уж не экзема ли?"А Каё отвечает: "Ну что вы, просто натерли любимый мозоль". Честно говоря, меня это даже тронуло. Я, видимо, действительно натер мозоль на прогулке. Так вот, я подумал, что "любимый"ко мне относится. И растрогался. А теперь понимаю, что она говорила о "любимой мозоли". Так что умиляться было не от чего. Просто неграмотно выразилась. Это и сбило меня с толку. Я только сейчас сообразил, - сказал Синго. Понимаешь мою ошибку?
- Понимаю.
- Ну да. Она просто неграмотно выразилась, и это сбило меня с толку.

Пасаж 3

(bg) Шинго забравяше много, но Шуичи беше вече свикнал и не си направи труда да го успокои. [...] Когато не можеше да изстиска нищичко от паметта си, Шинго обикновено изпадаше в сантименталност.

(en) Used to these problems, Shuichi offered his father no sympaty. [...] There were times when such futile searchings were leavened by sentimentality.

(ru) Сюити давно привык к забывчивости отца и не выразил ему ни малейшего сочувствия. [...] Он пытался расшевелить свою память сентиментальными подробностями.

От другата страна: История на мостовете в Европа

2010-07-25T00:04:00.001+03:00

Хубава идея на Deutsche Welle да направи серия кратки видеофилми за мостовете - колкото съединяващи, толкова разделящи.
Дотук:
Част 1: Мостът в Инсбрук (Австрия) - в оригинал, на английски (текст, видео);
Част 2: Мостът при Нарва (между Естония и Русия) - в оригинал, на английски (текст, видео), на руски;
Част 3: Мостът при Месина (Сицилия) - в оригинал, на английски (текст, видео), на руски;
Част 4: Мостът при Комарно (Дунав-мост) - в оригинал, на английски (текст, видео), на руски;
Част 5: Мостът над Босфора - в оригинал, на английски (текст, видео), на руски;
Част 6: Люксембургският мост - в оригинал, на английски (текст, видео);
Част 7: Мостът на о-в Рюген - в оригинал, на английски (текст, видео), на руски.

Казусът Christie's vs. Векселберг или Медии ли са блоговете

2010-07-24T19:52:00.001+03:00

Ако се вярва на Google, българските медии (с едно показателно изключение) нищо не са казали за иска на фонд Aurora Fine Arts Investments срещу Christie's, а то си направо скандал.

Веднага след създаването си през 2005 г. офшорката купува на търг, организиран от аукционната къща, картината на Борис Кустодиев "Одалиска" за $2,9 млн. Следващата година платното е доставено в Москва и фондът го предоставя за анализ на руски експерти, посветили се на работите на емблематичния за първата четвърт на ХХ в. художник. Като отличен студент Кустодиев получил стипендия и през 1903 г. заминал за Париж за няколко месеца. През това време посетил Германия, Италия и Испания. Иначе си живял цял живот в Русия. През 1909 г. му е поставена диагноза туберкулоза на гръбначиния стълб. Претърпял няколко операции, след които изпитал известно облекчение, но през последните 15 години от живота си е прикован към инвалиден стол. Умира в Петербург през 1927 г.

Предвид тези факти, може да се предположи, че основните специалисти по творчеството на Кустодиев са в Русия. Но Christie's има свое виждане по въпроса. От Къщата настояват за химически анализ на картината, за да се установи датировката й. Руските експерти казват, че не оспорват епохата на създаване (те отнасят работата не към 1919 г., а към втората четвърт на ХХ в., което няма как да се докаже чрез химически анализ). От Christie's пък намекват, че може и творбата, която са продали и изпратили в Москва, да не е идентична с тази, която е им е върната с рекламация. Хората на Франсоа Пино са изненадани от подхода на руския олигарх - те са свикнали да се договарят с купувачите, претендиращи, че са заблудени, по извънсъдебен път. Ако Векселберг спечели процеса, това би бил неприятен прецедент за аукционната къща.

Традиционните български медии не удостоиха с внимание този случай. Така или иначе, хората с интереси към проблема, владеят езици, ползват Мрежата и няма начин да не са в течение. Другите - не ги е грижа. За да "зацепи" масовият зрител, че това е скандал, трябва да му се обяснява. Пък и на новинарите са им нужни обяснения да схванат същността и да представят новината като скандал. Без друго, скандали - бол, с лопата да ги ринеш. Чак до този не са опрели.
Така де, утрирам, както казват руснаците, демек: опростявам нещата.

И какъв е смисълът на този пост? Новина ли съобщавам или се правя на интересна, за да заслужа вниманието на публиката? Предвид скучния език, който съзнателно избрах за случая,
явно не е второто. Пък нали "нищо не се е случило, ако не го покажат по TV", значи и първото не е. Какъв е смисълът да си водиш блог по принцип?

Георги Лозанов не би нарекъл блоговете медии. Те били "по-скоро нов тип журналистика" (apropos, какво е определението за журналистика?). Нели Огнянова е по-близо до собственото ми разбиране: ако блоговете са нови медии, то "нови медии е категория, която доста свободно (к.м.) обхваща новите форми на комуникация". Форми на комуникация за хикикомори, т.е. съвремени отшелници, които нямат нужда от поклоници. За такива се самоопределят близо 700 хил. японци. На Запад ги кръстиха "мъжете омега" (omega male). (Да бе, сякаш няма и жени такива, ама нейсе, сексизъм отвсякъде).

Те, очевидно, не са журналисти, макар да пишат нещо из нета. Журналистите получават заплата за това, че съобщават какво къде и кога се е случило. Пък редакторите публикуват само това,
което (би трябвало да) интересува публиката. Хикикомори съобщават на света това, че те съществуват и не им пука какво къде и кога се е случило без тях. И на света не му пука за тях. Комуникацията май нещо куца, но какво от това? То и архитектурата е вид медиа, ама малко са тия, които разбират посланието. Да не говорим за съвременното изкуство.

Всичко е в интернет: картини, филми, вестници, телевизии, лични дневници, "втори животи"... Пускаш другите в спалнята си, но не в тази, която е, а в тази, която искаш да изглежда. Интернет, като техническо средство, посредничи. В този смисъл е медиа. Както и пресата на Гутенберг. Всичко е медиа. Всеки може да бъде посредник. Всеки и всичко. И да: .."време е да се обсъди какво да се включи в обхвата на горното понятие", както заключава Нели Огнянова (в хартиената публикация на в."Капитал").

Не знам дали му е дошло времето. Интернет като технология преформатира конвенционалните граници между лични и граждански права и свободи. Изначално. (За принципите, върху които се гради авторското право, тук не говорим изобщо).

Днес в Япония се провеждат избори

2010-07-11T09:37:00.000+03:00

Днес в Япония се провеждат избори за горната камара на парламента. 242-мата съветници се избират за срок от шест години, но по различно време - на всеки три години се обновява половината от японския сенат. Днес 437 кандидати от 12 партии спорят за 121 места. 73 от тях ще бъдат избрани по мажоритарната система, а 48 - по пропорционалната. Очакванията са управляващата Демократична партия на министър-председателя Наото Кан да изгуби мнозинството си. Изтичат мандатите на 56 от 122-мата й сенатори. Според прогнозите, управляващите могат да разчитат най-много на 50 нови места. Шансовете да запази минимално мнозинство заедно с коалиционните си партньори не са много големи, но са реални. Опозиционната Либерал-демокртическа партия вероятно ще получи 45 места вместо 38-те с изтичащ мандат.
От изхода на тези избори не зависи кой знае какво, тъй като Камарата на съветниците няма силата, която конституцията дава на долната Камара на представителите, а там управляващите разчитат на твърдата подкрепа както на своите, така и на депутатите от Новата народна партия. Накъсо, постът на Наото Кан не е непосредствено застрашен дори партията му да се провали днес. Въпреки това през последните дни той се втурна в енергична атака, призовавайки поддръжниците си към активни действия, защото битката не е загубена. При мобилизация на силите ние можем да опровергаем прогнозите, закани се секретарят на кабинета Йошито Сенгоку в петък. Трудно могат да се игнорират заканите на човек, чиято фамилия съвпада с името на периода на междуособни войни, довел до възхода на шогуната Токугава и затворил Япония за външния свят за цели 300 години. Подобни аналогии, разбира се, са напълно неправомерни и са само в кръга на шегата.
Така или иначе, активистите на Демократичната партия бяха призовани да увеличат броя на срещите си с избирателите. Те буквално излизат на улицата. Още преди месец подобна агресивна тактика се използваше от друга партия, доскорошен коалиционен партньор на управляващите - Социалистическата партия. Да не забравяме, че кабинетът на Юкио Хатояма падна веднага след оттеглянето на социалистическите министри поради несъгласието им със сключеното споразумение за американските военни бази на Окинава.
Не знам дали впечатлението ми е погрешно, но председателката на Социалистическата партия Мизухо Фукушима дава възможност на много японки да направят политическа кариера. Кандидатките на партията отдавна кръстоват улиците в микробуси с високоговорители, спират на оживени места и говорят с минувачите. Бях свидетел как възрастна жена, приближаваща 80-те, заскача от радост като малко момиченце, когато симпатичната кандидат-сенаторка я спря на улицата, за да я попита за очакванията й от партийния елит. На същото място - автобусна спирка, доста преди обявяване на избирателната кампания, спря мобилен лекарски кабинет, в който възрастни дами и деца можеха да получат безплатни прегледи. Разбира се, високоговорителите на покрива на возилото бълваха предизборни лозунги, а облечени в червено доброволци раздаваха листовки и разясняваха партийната програма на желаещите да ги изслушат. Дадоха листовка дори на мен, въпреки че очевидно няма как да съм избирател, но пък ли личеше, че проявявам интерес към мероприятието.
С една дума, кампанията в Япония, както може да се очаква, е отлично организирана, напориста без да е нахална повече от допустимото, и неочаквано натоварена с положителни емоции въпреки сериозността си.
А нещата наистина са сериозни, нищо че Камарата на съветниците няма голяма роля за вземането на политически решения. Тези избори са показател за доверието, което народът има на Демократическата партия и лично на министър-председателя Наото Кан. След оставката на Хатояма, социолозите отчетоха рязко повишаване на рейтинга на управляващите, но скоро след това одобрението на избирателите бързо започна да се топи. Япония обича силните лидери, които знаят какво и защо правят, които не се колебаят да вървят по избрания път. А Наото Кан отначало обеща, че няма да пипа данъците, после заяви, че е неизбежно увеличаването на потребителския налог, а под натиска на общественото неодобрение, отложи решението си за след изборите.
Преди това Хатояма излъга очакванията на хората да премести американските бази от Окинава и след дълги двоумения отстъпи на американския натиск да запази военното присъствие на острова въпреки протестите на населението. Впрочем, американската страна има своя принос към съсипване авторитета на бившия министър-председател. Той беше публично унизен при срещата си с Обама, американската преса бе пълна с подигравателни коментари, а на всичкото отгоре упорито бе лансирана като силната фигура в японското управление спорната личност на Ичиро Озава. Озава си отиде заедно с Хатояма заради финансови машинации. Сега световната преса се прави, че не забелязва изборите в Япония. Нашите масмедии, съответно, и те не се сещат, щом няма кой да им припомни. От кумова срама The New York Times и The Washington Post пуснаха вчера по една статия. Така или иначе, ясно е, че вече никой няма да смее да подложи на съмнение базите на Окинава.
Междувременно Китай изкупува японски дългови облигации. Стачките в китайските заводи на японските компании приключиха, поне в единия от случаите работниците получиха голямо увеличение на заплатите. Тия дни Китай обяви, че от догодина намалява с 40% квотите за износ на редки метали, което е голям удар върху японската високотехнологична промишленост. Засега обаче Япония е една от малкото страни с положително салдо в търговията си с Китай.
Каквото и да се случи на днешните избори, каквото и да е правителството в близките месеци, управляващите ги чака тежка работа.

"Имаш ли блог?"

2010-07-09T12:48:00.000+03:00

Такъв въпрос задава издателство ЛИК. И продължава: "Ако обичате книги, имате блог и обичате да четете или пишете рецензии за книги, защо не напишете една рецензия за наша книга? Или може би повече от една…".
Вярно е, че напоследък се нароиха сайтове и блогове, посветени на книгите и четенето. Отрадно!
Традиционните медии загърбиха мисията си да осведомяват за събития, които на първо четене се разминават с представите за популярна култура. Ако изобщо обръщат внимание на някоя книга, това в повечето случаи напомня жанра "платена публикация".
Слава богу, много хора почувстваха празнината в информационното пространство и новите медии побързаха да я запълнят. Ето че и издателствата усетиха сладостта на възможностите за директно общуване с публиката.
Разбира се, блогърите са сред ухажваните. ЛИК подхваща кампания, която прилага традиционната практика на издателските къщи да пращат сигнални екземпляри от продукцията си на масмедиите, за да бъдат литературните наблюдатели в час относно новоизлезлите заглавия. И евентуално, да разкажат за тези, които са им направили впечатление. Похвално е, че ЛИК са решили да направят същото, но не за мастити критици, а за обикновени блогъри. Достатъчно е само блогърът да избере едно от предложените в блога на издателството заглавия и да съобщи избора си на e-mail: lik ат tea точка bg.
Освен другото, радвам се, че точно от това издателство са подхванали подобна инициатива, защото профилът му предполага по-ограничени тиражи, предназначени за по-подготвени читатели. Поради това такива издателства се нуждаят от по-голяма подкрепа, за да продължават да извършват общественополезната си дейност.

Шамисен

2010-07-08T20:38:00.003+03:00

Шамисенът е триструнен инструмент, който някои оприличават на китара, други - на лютня, американците - на банджо, а нашенци - на гъдулка. Праобразът му е дошъл в Япония от Китай. Спада към струнно-грифовите инструменти. За разлика от цигулката, струните не са направени нито от конски косми, нито от животински черва, а от коприна. Материалът на струните, съчетан с квадратната конструкция на корпуса, задължителният калъф (навремето, изработван от котешка кожа, сега - от изкуствени тъкани), големината и формата на плектъра, води до специфичното "тенекиено-дрънкащо" звукоизвличане. За европейския слушател е нужна някаква предварителна подготовка. Музиката, разбира се, предвид абстракността си, минава за универсален език. Обаче има народи с различно, доволно индиферентно отношение към абстракцията. Което не им пречи (на тези народи) да създадат собствен музикален език. Тъкмо равнодушието към абстракцията предопределя необходимостта от особена нагласа към възприемането на традиционните за Азия жанрове дори от страна на професионални музиканти. Наскоро ми разказаха за цигуларка, посетила представление на НО в Япония. "Ами можеше и да ми хареса, ако имаше музика" - коментирала българката. Проблемът е в това, че НО е преди всичко музика. Но не европейска.
А шамисенът е основен инструмент. Вярно, в НО не е толкова основен, колкото в кабуки или бунраку, където на практика няма други инструменти. Няма кабуки и бунраку без шамисен. Няма гейша, която да не свири на шамисен. Или да не танцува под звуците на шамисен:

Традиционно изпълнение на шамисен:

Изпълнение, препратка към традициите на НО:

Хич да не е рокерка, свиреща на шамисен:

Да не забравя да кажа, че и аз се пробвах да изсвиря популярната японска песен "Сакура" на шамисен. Сенсей Хидесецухиро Фуджимото.

Теория на относителността

2010-07-08T18:53:00.001+03:00

Нищо не е такова, каквото изглежда. Даже това.
Видеото отразява ситуацията в Подмосковието след като временно е отменено разписанието на влаковете поради ремонт на релсовия път. Критикарите твърдят, че ремонтът се е наложил заради пускнето на свръхскоростен влак по съответния маршрут.

Селскостопанско

2010-06-07T13:06:00.010+03:00

В префектура Миязаки има шап. Телешкото от този район се смята за най-доброто в Япония. Губернаторът е изразил задоволство, че има изгледи поне пет от биковете за разплод да бъдат спасени, защото (според всички изследвания) засега те са останали незасегнати от вируса, дай боже да не се заразят. На унищожаване подлежат хиляди животни от елитната порода. Покрай говедата пострадаха и прасетата по тези места, но явно те не са от толкова ценни породи и затова по телевизията осведомяват главно за породилия се проблем с бифтека. Предишният министър на земеделието отнесе много критика за това, че не е разпоредил навреме да се вземат мерки за ограничаване на епидемията сред едрия рогат добитък. Няма да му е лесно на наследника.
Иначе, в магазина два домата струват към три лева български пари. Това са от евтините. Има и два пъти по-скъпи. Може да решите, че това се дължи на факта, че тук земеделието е предимно дребно и, според икономистите, неефективно. Може. Ама може и да не така. Като има много дребни производители и стриктно спазване на правилата, няма как да има монополно установени цени. А дали три лева за два домата е скъпо, е нещо относително. Току-що завършилите гимназисти почват със заплата някъде към 1500-1600 лева. По традиция и тук, като в България, продължават да живеят с родителите си даже след като се оженят. Ако обаче решат да започнат самостоятелен живот, повече от прилична квартира за сам човек (с консумативите) ще им излезе под половината заплата. С останалото могат да си се хранят, да се обличат и даже да се развличат. Вярно, няма да спестят нищо. Завършилите университет не почват с кой знае колко по-високи заплати, но пък след 2-3 години могат да разчитат на по-голямо увеличение, което да върви нагоре по по-стръмна стълбица. Ако традициите останат това, което са. Набелязва се тенденция, след като се дипломират, доскорошните студенти да не бързат да се обвързват с някоя фирма, а да си уплътняват времето с 4-5 почасови работи, което им осигурява достатъчно доходи и много повече свободно време. И госпожиците вече не бързат да стават госпожи. Всичко тече, всичко се променя. Даже в Япония.
Но да се върна на селското стопанство. Като заваля, та забрави да спре цяла седмица, нивичките (повечето с размер едва ли не на носна кърпа) се наводниха. "Горките хорица!", рекох си. Ама и това не било каквото изглежда. Оказа се, че отводнителните канали били така проектирани, че да отвеждат водите точно към нивите. Престоят площите под водата 2-3-4 дни и пуснат по тях трактори. Като корабчета плуват тези трактори из полублатата. Първо изравняват почвата. После сеят. Под водата. Предполагам, че е ориз, не знам какво друго може да е.
Да не споменавам фестивала-надпяване на жабешки хорове за автентичен фолклор, който в момента тече на всички сцени_ниви_блата наоколо. Голяма радост за живущите в съседство.
Съседите от отсрещната къща, при този мижав размер на земеделската площ, с която разполагат, поддържат цял парк механизация - имат си гаражче за тракторче и други колесни, които не познавам. Ако не ги дават под наем на останалите "земеделци" от квартала, не знам каква им е финансовата изгода от съхраняване на тези машини и грижите за тях.
Не знам и каква му е ползата на собственика на ягодовите поля (някъде към 5 на 4 квадрата), когато пусна съседната детска градина да бере и яде плодовете на труда му. Относно хигиената на изяденото от 3-4-годишните бригадири, нищо не мога да кажа. Вярно, че плодовете растат над полиетиленови платна, за да нямат пряк досег с пръстта, но все пак...
Тия дни същата детска градина си организира състезание по най-бързо газене на кал до колене. В екс-ягодовото поле, понастоящем блато, бяха поставили два огромни пластмасови репера и нещастните дечица бързаха да стигнат до спасителния бряг. Някои бяха толкова отчаяни, че се катереха по моста, само и само да се изкачат на горния бял свят.
Така си мисля аз, де. Откъде да знам. По принцип е прието, че на децата им харесва да се плацикат в локви и да се цапат с кал до уши. На учителките определено им харесваше да киснат в блатото. Учителят беше решил да не им отнема пространство и стоеше на сухо като помагаше със съвети и указания.
Толкова по селскостопанската тема. Засега.
Междувременно къщата, която преди пет месеца беше от другата ни страна, биде съборена и съградена изоснови. Хората вече се нанесоха и си живеят на ново. Сега входът не е откъм нас, а откъм храма. Така и трябва.

Прозрения

2010-06-03T12:40:00.002+03:00

Който хвърля по един поглед на Facebook, знае, че съм прописала хайку. "Прописала" не е съвсем точно, защото хайку не се пише. Хайку не е поезия. Хайку е във въздуха наоколо и стига само да се протегнеш да го хванеш. Хайку не е поезия. Хубавото хайку се пише предимно с йероглифи, съставени от приблизително еднакъв брой чертички. Моите хайку не са хубави. Няма как да са. Аз дори не знам с какви канджита се изписват думите.
Купих си детска книжка. С образователна цел. След два месеца учене на японски вече се ориентирам из нея. Дип че е на хирагана и даже думите са разграничени. Четенето на аналогична българска книжка би означавало, че второкласникът е усвоил грамотността. Тук обаче детето, прочело такава книжка, продължава да бъде неграмотно. Защото човек се приема за грамотен, когато владее поне 1000 йероглифа. Четенето на сричковите "азбуки" хирагана и катакана не се брои. Е, как при това положение да знам дали пиша прилични хайку?
Добро хайку ли е това:

Башо нямаше
да насмогне на толкоз
жаби за хайку

Разбрахте ли нещо? Няма значение. Препратка е към най-класически образци на жанра.
А това:

казват някои
прецъфтя сакурата
твърде бързо ли

Те това беше "политическо" хайку. Ама няма значение.
Тук хайкуто си хвърка около лампата като пеперуда. Или лази като лебарката-танк, която преди малко убих. Убих я, защото беше пъргава като танк. Дъждовен сезон. Дано хлебарките не се нарояват като моите хайку.

Мино Сити

2010-05-23T09:06:00.005+03:00

Мино Сити е градче (около 130 хил. жители) в префектура Осака. Самата Осака, според справочниците, не е кой знае колко голяма - към 2,7 млн. жители. Заедно с предградията, сред които и Мино, става близо 9 млн., а районът Кансай (Осака-Киото-Кобе) общо е с население около 23 млн.
Това, че си излязъл от собствено града Осака и си влязъл в някое предградие, ще разбереш само ако внимателно следиш да не пропуснеш уличен знак - измежду указателните табели на кръстовищата току се появява и такава, сочеща, че си вече на територията на друга община. Как така двете съседни общини се споразумяват да поддържат общия парк, както и еднаквата настилка на тротоара, не знам, явно е възможно. Защото, ако не беше табелата, по нищо не се познава, че единият град-предградие е свършил и е започнал друг град-предградие. Понякога човек има чувството, че цяла Япония е само един град без начало и без край. Едва ли нещата са точно такива, но човек, свикнал с други измерения, може да остане с подобно впечатление.
Иначе - с осакското метро се стига до Нара. Май се изгражда продължение на монорелсовата железница до Киото. Впрочем, монорелсовата железница е част от вътрешноградската транспортна схема на Токио и Осака (само те имат такива влакове). Но трябва да кажа, че в самия център на Осака използвам класическо жп за две спирки. Влакът, на който се качвам, може да е за Нара или за друг град. Тук не се прави голяма разлика между видовете транспорт и линиите, обслужващи по-далечни дестинации, и тези, с които госпожиците обикалят моловете на града. Повечето преподаватели от многото университети на Осака предпочитат да живеят я в Нара, я в Киото. Ежедневното пътуване им отнема долу-горе толкова време, колкото на всеки софиянец, който работи в "Младост" пък живее в "Люлин" или обратното.
Споменаването на госпожици и молове не беше случайно. Просто маршрутът ми минава през главните търговски и транспортни центрове на Осака - Шин Осака, Умеда, Намба... Първите дни се чудех дали съм се пропила с японските представи за хубост и всички момичета ми изглеждат красиви или имам късмета всекидневно да пътувам с фотомодели. "Естествено е да се препъваш в девойки като картинки - ми обясниха. - Нали минаваш през възловите точки на града, през местата, където се пазарува, където са забавленията. Ако там не видиш хубави момичета, къде другаде".
В Кобе не съм ходила, но казват, че там нещата с транспорта стоят по същия начин. Във всеки случай от виенското колело (близо до пристанището на Осака) се виждаше Кобе.
Във Facebook съм качила снимки от квартала на Мино, в който живея.

Аои мацури

2010-05-16T15:48:00.018+03:00

Преди повече от 1400 години Япония била връхлетяна от порои, които унищожили реколтата. После болести покосили хората. За да умилостиви боговете, император Кимеи пратил делегация в храм, посветен на Камо. Пратениците били пищно натъкмени, конете били украсени с цветя и звънчета. Простосмъртните, които станали свидетели на процесията, били силно впечатлени от гледката и пожелали на следващата година ритуалът да се повтори. С годините към традицията на конното шествие, тръгнало от императорския дворец към храма, се прибавило и състезание по стрелба с лък от гърба на препускащ жребец.
Някои императори отменяли провеждането на ритуала по някакви си техни причини. След преместването на столицата в Киото император Камму обявил божеството Камо за покровител на града и фестивалът Аои станал един от трите главни празника. В размирния период Сенгоку на никого не му било до фестивали, но след като шогунатът попаднал за около триста години в ръцете на клана Токугава, традицията на шествието била възобновена. Когато Пучини написал "Мадам Бътерфлай" (премиерата - през 1904 г.), вече близо 40 години откакто вече нямало шогун и столицата била преместена в Токио, а от две десетилетия празникът Аои бил възобновен. За да не западне старата столица Киото, била въведена политиката древните празници да се честват именно там. Новата столица Токио станала център на празненствата, бележещи новата епоха в развитието на Япония. От 1956 г. в церемонията участва не жрица, произхождаща от императарското семейство, а неомъжена жителка на Киото.
В парада участват две колесници, две крави, вървящи след колесниците, 36 коня и 500-600 човека. Те са призвани да придружат висшите сановници, отправили се към храма, за да предадат на боговете императоската молитва за здраве и берекет. Ритуалът се извършва от жрицата, а главният благородник само излагал височайшата просба.
Пищното шествие потегля от императорския дворец и стига до храма. Нашата разнородна група бе посъветвана да си намери места досами портите на палата поне час преди началото. На слайдшоуто ще ни видите да вървим към заветния пост. Безплатните места вече бяха окупирани, някои от платените столове - също.
Една възрастна жена беше използвала оригинален способ да си запази изгодна позиция на първа линия - просто беше постлала на земята малка хавлиена кърпа. Представете си, не се намери никой, който да не уважи начинанието й. Вече се бяхме подредили на трета линия, когато старицата бойко се промъкна между нас, поизтупа си кърпичката и я сложи на главата си под шапката, за да се предпази от слънцето. Не вярвах на очите си! - на кърпата имаше щампиран надпис "Sofia". Беше изключено да не го снимам. Снимах и заклетия читател. Такава картинка е дежурна в метрото и всякаквия обществен транспорт, но на парада ми се стори необичайна.
Малко преди началото ограденото място започна да се изпълва с привилегирована публика. В определена последователност и при отлична организация възпитаниците на някоя детска градина биваха настанявани на места с отлична видимост. На снимката се вижда, че групите имат различни по цвят шапки, това е правило.
Парадът - такъв, какъвто го видях аз:

Същият парад от видеото, публикувано на сайта на местен вестник:

И още - с акцент върху жрицата:

Следващият момент - собствено ритуалът в храма (нещо, на което аз не присъствах):

И на състезанието по стрелба с лък също не бях:

За сметка на това обядвах в ресторант в японски стил, но стилът е леко смекчен, разбира се, за да е по-лесно за чужденци. Т.е. събуваш си обувките, но не коленичиш пред масата, а си седиш съвсем банално върху миндерче с възглавници. Правих снимки, но с телефон, защото паметта на фотоапарата се изчерпа. Ще ги постна отделно. Ах да, сметката плати преподавателката, която беше поканили студентите си да посетят празника. Тук редът е такъв - не студентите черпят професора, а обратното.

Битовизми

2010-05-10T14:48:00.008+03:00

Днес не бях на училище. Защото, старост-нерадост, забравих си очилата за четене. След почти час път забелязах, че не мога да виждам буквите. Какъв смисъл тогава да присъствам в клас? Глупава история! Излязох от метрото на първата, е не, не на първата по ред, а първата с много магазини, спирка. Трябваше да купя някои неща и реших да се възползвам от ситуацията. Това окончателно съсипа настроението ми. "Шопинг-терапия", ама наобратно: след шопинг без друго имам нужда от терапия. На всичкото отгоре, купих неща_от_полза, но не намерих тези, заради които се реших на авантюрата самичка да се скитам из непознати места. Гледах да не излизам на повърхността, защото в метрото поне има надписи на латински.
Както каза брат ми, сега съм квалифицирана неграмотна - чета що-годе правилно хирагана; малко по-бавно, но криво-ляво се справям и с катакана. Обаче не знам нито едно канджи. Хм, мога да различа двете канджита, с които се изписва думата "Осака", но това не ми върши кой знае каква работа. И аз като Шанкар (индиецът, който беше в групата за Уджи), не знам да има друга култура, използваща едновременно три писмености. Едната - предимно за чуждоземни имена; другата - основна: взаимстваните от Китай йероглифи; третата - за нуждите на граматиката и за подсказване как да прочетеш непознато канджи (демек, йероглиф). Ако не владееш канджи, си неграмотен. Като мен. По възлови спирки и гари за такива като мен хората предвидливо са написали най-важните названия с хирагана. Но едно канджи да има в редицата, и вече не знам за какво става въпрос. Затова не смея да се отдалечавам от зони, благоскланящи да пишат указанията си с разбираеми за гайджин знаци.
Бягах-бягах от места с непонятни ми обозначения, пък на две крачки от дома попаднах в неразбираема зона. Докато придържах чадъра и торбите с покупки от супера, опитвах се да изровя ключа от чантата си, едричко момченце на около 10, ме заговори. Показа ми прозрачна кутия от тези, в които са опаковани готовите храни. Аз вдигах рамене, но малкият юнак продължаваше да говори и да ми пъха под носа кутията с нещо прилично на умрял червей. Както и да изглежда, никога не знаеш какво има на ум едно дете на 10. "Вакаримасен" ("не разбирам"), извиних се, а детето се сепна. Уплаших ли го?
"Едва ли", успокои ме Юриан-сан. Просто "вакаримасен" обикновено не се казва на деца, твърде уважително е. "Затова се е стъписало детето".
Дай боже да е така - детето да е получило уважение, което не е очаквало. И ние от време на време получаваме уважение, което ни изненадва. Нашите японски приятели току ни изпратят колетче с хранителни продукти. Последният път имаше отделно кашонче, обвито с дебело станиолово фолио. Оказа се, че вътре са сложили прясно месо, нарязано, готово за готвене. Мръвките бяха подредени в картонена кутия, грижливо загърната в луксозна хартия с дискретни надписи с името на търговеца. По подобен начин в специализираните магазини биват опаковани и сладките. Да не пропусна да отбележа, че кутията също беше облепена с фолио, което играе ролята на изолатор - месото пристигна с температура все едно току-що е извадено от хладилника.
И този път при готвенето тръгнах по стъпките на граф СТроганов. Той наистина е направил забележително кулинарно откритие. Общо взето азиатската кухня предполага месото да е нещо като гарнитура към ориза или спагетите. Затова сосът може да е лютив или сладникав, важното е вкусът му да е по-силничък, за да се пренесе върху основното съдържание на чинията. Тъй като в европейската кухня в центъра на храненето обикновено е мръвката, затова сосовете трябва да са по-фини. Та графът измислил да приготви месото по азиатски - в тиган, нарязано на ивички (нали по тия земи се яде с клечки) и т.н., но вместо острите азиатски сосове използвал сметана. Бях доста изненадана когато в руски ресторант в Киото ми сервираха бьоф-строганов без сметана, а в традиционен японски сос. Просто не беше бьоф-строганов. На времето в добрите руски ресторанти месото се поднасяше в метален съд, за да се задържи топлината му по-дълго, а пържените картофи се подаваха в отделна чиния. Тук гарнитурата, естествено, беше от варен ориз.
Иначе, хората в района на Осака, Киото и Кобе се славят като големи чревоугодници. Обичат да се облажват с вкуснотии. Казват, че гурме-туризмът е доста развит - посещават се места със специфични местни специалитети с единствената цел тези гозби да бъдат опитани. Да не говорим, че в сутрешните телевизионни блокове кулинарните теми са дежурни. Тия дни, например, показваха как се добива някакво водорасло. Старец на около 80 г. излиза в морето с лодка и с помощта на собственоръчно изработен двузъбец успява да откъсне листите на подводното растение. Носи ги у дома, където съпругата му ги попарва, нарязва на ленти, после ги пресова и ги нарежда да се сушат на рогозки в двора. Разбира се, старецът беше гост и в студиото на предаването, а после готвачка приготви ястия от тези водорасли.

На училище

2010-04-22T02:59:00.003+03:00

На стари години пак съм ученичка. Късметлийка съм - приеха ме в курса по японски за чужденци, живеещи в Осака. Слава богу, оказа се, че курсът завършва в същия ден, до който е разрешен престоят ми тук. Само ден по-рано да бях пристигнала и щяха да откажат да ме запишат. Признах си, че не възнамерявам да живея тук по-продължително, но нямаха формални основания да ме отхвърлят. И така, три месеца няма да имам време дори пощата си да проверявам. Пътувам близо два часа до училището и два часа обратно - с автобус, метро и за две спирки с влак. Много е забавно, но и уморително, разбира се. И разорително - пътят ми излиза към 12 лв. само в едната посока.
В курса има трима французи, една германка, две корейки, една китайка и още една, ама от Тайван и двете не си говорят. Може би, защото още не са научили японски, а родните им езици са различни. Юриан-сан разправя, че и китайците в неговия курс също не се разбират, защото са от различни области на Китай и не всички владеят мандарин. В Хонконг и Макао официален език е кантонския.Забравих за канадеца, който е от азиатски произход - китайски или корейски. Единият французин е мениджър на ресторант със средиземноморска кухня. Преди да го командироват тук е бил в Лондон, в ресторант от същата верига. За другите още не знам нищо. Възрастната корейка изглежда работи тук и е единствената, която може да си говори с учителките. При мен това няма да се случи скоро.
Тази сутрин се звънна. Работник с емблема на електрическа компания ми говореше нещо, аз само повтарях "вакаримасен" ("не разбирам"). Той се попритесни. После дойде колегата му и със знаци ми обясни, че ще правят нещо по инсталацията и ще вдигат шум, та да знам. Това било.
Хайде, че е време да тръгвам.
А да, сакурата вече прецъфтява. Метеоролозите предупреждават, че нахлуват студени въздушни маси и утре през нощта температурите може да паднат до нулата, та селските стопани да вземат мерки, да си покрият растенията с нещо, за да не замръзнат. А цените на зеленчуците нещо са се повишили, ама не разбрах защо.

"There's always tomorrow"

2010-04-17T11:42:00.018+03:00

Както имах честта да споделя, докато Юриан-сан беше облагодетелстван да гледа кабуки на Шикоку, аз трябваше да се задоволя с ТВ. И гледах разни забавни програми. Приложеният по-долу клип е ключов в няколко аспекта. Първо, макар да е стар (обърнете внимание на GSM-а на момичето в началото и ще разберете от кои години е), изглежда свежо. Във всеки случай, днес го въртяха по музикален канал с тийнейджърска аудитория:

Второ, това е кавър, естествено. Оригиналът е изпят някъде в зората на 60-те и, представете си, ако се вярва на английския превод, има куплет, в който лирическият герой изповядва, че "днешните млади, всъщност, са по-добри, отколкото аз бях на техните години". Е, това винаги ще е актуално и кавърите няма да свършат. (Между другото, още през 1964 г. Johnny Cymbal издава американска версия на песента).
Трето, Кю Сакамото прави запис, който се издига до 6-та позиция в американския Billboard pop charts и стои там три седмици през 1963 г. Заглавието на парчето е "I look up when I walk", но става известно под името "Сукияки". Има поне два популярни американски кавъра от 80-те и от 90-те. Възможно е точно заради тази песен Такаши Миике да е решил на назове филма си "Сукияки уестърн: Джанго", който ми се стори много забавен. Чувствам се леко самотна в отношението си към филма, но здраве да е. Между другото, сукияки е японско ястие с телешко - хем алюзия със спагети-уестърните, хем любимото за англо-саксонците телешко.
A propos, Кю Сакамото намира смъртта си в една от най-кървавите самолетни катастрофи в историята. Boeing 747-SR46 (Jumbo Jet) на JAL на 12 август 1985 г. излита от Токио за Осака и пада в планинска местност в Уено. Загиват 505 пътника и 15-члена на екипажа. Оцеляват две жени и две момиченца.
Да се върна на клипа. Ако се вгледате в самото начало, ще видите над надписа със заглавието на песента друга табела, в чийто долен край се чете "Japanese Style". Японският стил хотели предполага татами, т.е. нещо като рогозка, върху която се мята дюшек и се спи на пода. Юриан-сан казва, че на Шикоку са ги настанили в такъв хотел, по седмина в стая, но помещението било доста по-просторно от това в Хирошима и не толкова задушевно.
Кабуки-театърът също бил в японски стил - седи се на възглавнички на пода. Не е лесна работа за човек, свикнал със столовете. Пък кабуки-представленията са дълги - 3-4 часа, за да видиш част от пиесата. За един билет - толкова. Ако искаш да изгледаш цялата пиеса, трябва да отделиш цял ден и да си купиш съответното количество билети. Струва ми се, обичайно е сюжетът да се разделя на две части. Разбира се, има антракти, в които можеш да се подкрепиш с хапване и пийване. Някои посетители си носели одеала - традиция, предвидена от режисьора на спектакъла: злодеят се омешал с публиката и взаимствал завивката на зрител, за да се скрие от преследвачите. Интересното е, че никой не го издал. На директния въпрос хората в залата отвръщали неопределено, че "отишъл някъде там". Ако го бяха посочили, дали щеше да се обърка сценария?
Пък аз си нямах сценарий и гледах телевизия. Гледах ток-шоута с теми от предстоящите избори, графики, показващи как спада или расте популярността на една или друга партия. Проблемът с американската военна база на Окинава. Изцепката на колумнист от The Washington Post, който нарече Юкио Хатояма "biggest loser" и "increasingly loopy", защото не получил персонална среща с Обама, а си поприказвал с него между второто и десерта на официалната вечеря. За разлика от китайския държавен глава, който разговарял лично с Обама цели 90 минути. Чудя се, защо Хирофуми Хирано - ген.секретар на управляващата партия, е обърнал внимание на публикацията, та каубойстващият журналист се е почувствал значим фактор. Покрай другото, не ми стана ясно защо Обама да е отделил 90 минути на Ху Дзинтао, а не обратното, ама нейсе.
И друго гледах по ТВ - бейсбол, например. Ако си мислите, че в Япония най-популярният спорт е сумото, грешите. Бейсболът е. Изпърво повториха инфарктния мач между местния Hanshin Tigers и токийския Yomiuri Giants от миналия септември. Столичният клуб, собственост на медийния конгломерат "Йомиури", водеше с 6:0, но загуби май със 7:6. Оня ден в Токио пак се наложиха тигрите с 3:2, ако правилно си спомням. Разправят, че съперничестнвото между двата тима е като това между "Барса" и "Реал" във футбола.
Гледам ТВ и се правя, че уча хирагана, защото в понеделник тръгвам на училище и трябва да съм усвоила тази сричкова азбука. От някъде към 50 символа имам да науча още десетина. Господ да ми е на помощ!
Ама пък съм понаучила нещо, след като открих клипа в YouTube, нали ))

Expo Park

2010-04-05T12:00:00.013+03:00

Live Camera | Commemorative Organization for the Japan World Exposition`70 Сега там се смрачава(докато пише, вече мръкна) и "очите" на лицето-сателитна чиния светят. Камерата предава на живо. Вижда се на какъв интервал преминава влакчето на монорелсовата железница. Вижда се Кулата на слънцето насред огромния парк.

Вижда се колко голяма е Кулата - висока е около 70 м, диаметърът й е около 20 м. Ако се вгледате, ще забележите, че в анфас има три лица - по средата две преплетени и горе едно, което прилича на сателитна чиния. Скулпторът Таро Окамото е визуализирал виждането си за развитието на човечеството - миналото, настоящето и бъдещето.
Паркът е разположен на площ около 260 хектара. През 1970 г. на това място са били павилионите, в които страните-участнички са изложили свидетелствата за технологичния си прогрес. След края на панаира е решено да се възстанови гората в първоначалните й размери. Инженери-залесители планират колко растения и от какви видове да бъдат засадени. Искали паркът да е красив през всички годишни времена, посетителите му да получават естетическа наслада независимо от сезоните. Затова внимателно са подбирани подходящи за околната среда и по възможност вечно зелени широколистни дървета.
Оказва се, че природата си има свое виждане за нещата и не се съгласява изцяло с плана на еколозите. Дърветата образуват по-голяма от предвиденото листна маса и засенчват растенията на по-ниските етажи. Налага се ръководството на парка да потърси помощ от университетите в Осака и Киото, да се разреди гората и да се засадят нови видове. При това се доказва, че антропологичният фактор е по-важен, отколкото се е очаквало, пък и се променя по-интензивно от предварителните прогнози.
На територията на парка са обособени цветни градини, аранжирани според различни културни традиции. Най-забележителна е, разбира се, Японската градина, която аз така и не успях да видя.
Паркът е и спортен център, с много игрища и площадки за различни видове спорт. Има хотел за любителите на активната почивка. Освен възможността да поиграят тенис или голф, те разполагат с фитнес-зала и куп забавни атракции като водно колело, спа-процедури, топъл минерален басейн и други такива. Звучи като текст от рекламна брошура, но го казвам само за да се види, че паркът живее, не е затворен. Без друго посетителите няма как да навредят на растенията толкова, колкото целият огромен град наоколо с всичките му странични ефекти на цивилизацията.
Направо им завидях на сътрудниците на Етнографския музей. Едно че работят насред толкова красив парк, и второ, самата сграда на музея е просторна и светла. Във фоайето ме посрещна българска народна музика. Поспрях се да послушам. Идваше от книжарницата, не знам дали бяха избрали тази песен за звуков фон или някой искаше да я чуе преди да си купи диска.
Експозицията започва с представяне на културата на аборигените от Австралия и Океания. Следващите зали са посветени на Амириките - първо Южна, после Северна. Трудно може да се прескочи фактът, че експонатите от Северна Америка наблягаха повече на предмети от бита и облекла на първите заселници на Новия свят. За сметка на това "африканските" зали ни пренасяха в средата и втората половина на ХХ в. Експозицията от характерни за различни етнически и социални групи облекла наистина впечатлява. Изследователите са събрали забавна колекция от рекламни надписи, възсъздадени са малки местни кръчми и търговски обекти. В носещите колони насред помещенията са монтирани екрани, показващи филми от работата на терен, както се казва на научен жаргон.
С респект към естетиката на арабския бит са подредени следващите няколко зали. Представени са кътове от традиционна къща, костюми от различни области в Близкия изток. Имаше и нещо сегашно - на стената вдясно висяха работи на съвременен арабски художник. Те силно напомняха калиграфските свитъци, които японците окачват в нишата, наречена токонома.
Тия зали бяха изпълнени с детските лудории на няколко ученически групи. Имаха да готвят домашна работа. Отличниците съсредоточено пишеха и рисуваха в скицниците си, "двойкаджиите" дискретно се гонеха между витрините и от време на време се спираха пред някой предмет, нахвърляха нещо на листа, докато другарчето не ги дръпнеше да продължат гоненицата.
Следваха "азиатските" зали. Обаче телефонът ми зазвъня - Юриан-сан негодуваше, че вече закъснявам. Боже, как лети времето! Колко часа ми трябват? Сигурно цял живот няма да ми стигне за любопитството към това как живеят, как мислят другите. Безнадеждна работа. Отчаях се и "препуснах" покрай притеснените разпоредителки. В коридорите между залите от различните секции на музея се натъквах на редица монитори. Това бяха работните места на научните сътрудници. Завидях им, възможно е да съм си сбъркала професията.
P.S. В Парка се намира и Националният институт за детска литература. Минах покрай него с уважение - детската литература е нещо твърде сериозно като за мен.

Бампаку кинен коен

2010-04-04T16:54:00.016+03:00

Ако заглавието на поста не ви говори нищо, не се притеснявайте. Най-вероятно то попада в категорията "информационен шум" - информация, която ви връхлита по някакъв начин, но изобщо не ви е нужна. Обаче има една категория хора, които несъзнателно колекционират точно такъв тип съобщения. Колкото повече информационно-екзотични жетони съберат, толкова по-голям е шансът им да ударят джак-пота в тотото за първо място в класацията на куул-хора, с чието познанство другите се фукат. Номерът е да го поднесеш по подходящ за аудиторията начин. Да го направиш така, че публиката да се впечатли. (Като, например, Джеймс Хардинг - главен редактор на The Times, за когото казват, че е "много добър в това да прави неща, от които си няма и понятие"). Нещо подобно се случва с хората, които се отправят към екзотични туристически дестинации. Харесва им да слушат всякакви небивалици за местата, където са били. Харесва им, че получават наготово истории, с които да се хвалят. Нали без друго не всеки може да провери истинността на преразказа. Пък и на кой му пука.
"Бампаку кинен коен" има едно много банално значение. Така се казва гара на монорелсовата железница в Осака. Ако някой иска да посети парка, където през 1970 г. беше световното изложение Expo, трябва да слезе точно там. Понеже малко хора си спомнят за какво става въпрос, ще напомня: там за първи път е показан IMAX филм, демонстреран е прототип на мобилен телефон, както и на локална интернет-мрежа и разни такива. Подозирам, че дори родителите на някои от читателите ми не са били родени тогава, през 1970-та. И кренвиршите със сигурност имаха друг вкус по онова време.
Но като слезеш на Бампаку кинен коен, не е трудно да се ориентираш. Вярно, това беше първото място, което посетих сама и още не бях привикнала към автоматите за билети. Малко се позамаях, но момиче от персонала веднага ми се притече на помощ. Упъти ме накъде да вървя. Естествено, аз бях прочела, че мога да посетя японската градина безплатно, щом съм си купила билет за музея още на входа. И тръгнах да я търся тази градина по схемите от брошурите, които ми даде любезната служителка. Само че тя помисли, че не си е свършила работата както трябва понеже ме е видяла да тръгвам в друга посока, и задъхана ме настигна, за да ми съобщи, че музеят не е нататък. Знаех, че не е. Бях тръгнала да търся японската градина. Ама не бях сигурна, че няма да се изгубя и реших да се придържам към указанията на момичето. Там е добре да се придържаш към правилата. Ако не друго, няма начин да се почувстваш като глупак.
Без друго беше декември. Коя градина е интересна през декември?
Знаех, че територията, която е била заета от Expo`70, е превърната в парк. Залесяването е проведено така, че всички годишни времена да са подходящи за посещение. Зимата си има своята прелест. Едно на ръка, че в Осака снегът би бил сензация. Друго - има широколистни вечно зелени видове, които са предпочетени от залесителите. Трето, няма туристически нашествия. Господи, каква тишина! Какво спокойствие. Каква възможност да усетиш единение с природата. И цъфналите рози току преди Коледа! Извадих тефтерче да запиша имената на сортовете... - пропуснах да взема фотоапарат. Розовата градина била дарение на Ротари клубовете от Монреал и Осака, свидетелства паметник със съответна символика.
Да бродиш самотно из розова градина е хем възвишено, хем притеснително. Прекрасно и плашещо. Като всичко останало.
Музеят на японските занаяти е затворен през зимния сезон. Отправям се към Етнографския музей. Друг път ще разкажа за него. Изумителен е. Най-малкото заради асоциациите, които можеш да направиш, преминавайки от залите на африканските култури, към залите на близкоизточните и - писах за "красивите думи", там имаше арабски съответствия. Ще кажете, има ли нещо по-несъвместимо от арабските(мюсюлмански)ценности и собствено азиатските(будистки, конфуциански, шинтоиски)? Добре, съвместими са като естетика. Можело ли тогава да съществува фигурата на вярващ артист? Ами може, всичко може.
Тогава, когато се изграждали павилионите за Експото от 1970-та, в архитектурния проект е участвал Кензо Танге. Павилионите изразявали идеята за "Big Roof-дизайн", която, казват, сега е визуализирана в големите китайски градове. Е, в една от сградите на осакското изложение е трябвало да бъде инсталирана скулптурата на Таро Окамото, учил през 30-те философия в Сорбоната и, разбира се, силно повлиян от Пикасо и художниците от неговия кръг. Нормално е да ми напомни Жоан Миро.
Но Сакьо Комацу е имал по-различни асоциации - той се е сетил за култовия роман на настоящия губернатор на Токио Шинтаро Ишихара "Season of the Sun", издаден през 1955 г. Този роман белязва развитието на японските субкултури до ден днешен. Бях писала за по-скорошен сборник разкази на Ишихара и там постнах съвместна снимка на Шинтаро Ишихара и Юкио Мишима от 1956 г. За Мишима знаят всички, за братята Ишихара - не.
Така или иначе, романът на Ш.Ишихара е култов. И писателят-фантаст, прочул се по света с романите "Потъването на Япония" и "Денят на възраждането" - Сакьо Комацу, като видял скулптурата на Окамото, възкликнал, че му напомня за романа на Ишихара, ако трябва да уточня, за някои еротични сцени в него. Според мълвата, Окамото, като чул за това възклицание, решил да назове творбата си "Кулата на слънцето".

За децата

2010-03-31T16:43:00.005+03:00

Днес ми е чоглаво. Не заради актуалните събития. А защото се чувствам неспособна да помогна. Маша Вирхов ми прати писмо-молба, не, нямаше в него в молба, но защо всъщност "молба" да е лоша дума?
Има ли по-фундаментален проблем за европейското бъдеще от този с децата? И ето, майките търсят помощ. И май не я получават от никъде. Или поне тяхното усещане е такова. А това тяхно усещане е сериозен проблем.
Вчера преглеждах сайта на The Japan Times - японски вестник, излизащ на английски. На страниците му има рубрика "HOTLINE TO NAGATACHO", която публикува проблемите на чужденците, живеещи в Япония, или на хора, свързани с тази страна. Предупреждението на редакцията е нещо от типа: "Пишете на този e-mail така, все едно пишете на японския министър-председател". Вчера в тази рубрика беше публикувано писмо на една американка, адресирано до Юкио Хатояма. Тя по трогателен начин описваше историята на сина си, който се оженил за японка и им се родило момиченце. Синът дори приел да живее в Япония. Но след развода бил лишен от правото да вижда дъщеря си. Въпреки че само по тази причина останал да живее в Япония. А момиченцето има очите на баща си, твърди бабата. Намеква, че така или иначе внучката й никога няма е истинска японка. Не съм сигурна, че бих рискувала с такива намеци, ако милеех за детето на детето си. Но нищо не е такова, каквото изглежда. Даже държавната политика.
A propos, забравих да разкажа още случки от градския транспорт в Осака. Една вечер, не помня откъде се връщахме с Юриан-сан, но беше след 22 ч. Автобусът беше пълен, само че ние бяхме от първите на опашката на първата спирка и нямаше начин да бъдем правостоящи. Вдясно и вляво пред нас седнаха юноши в гимназиални униформи. По това време на денонощието те очевидно се прибираха от уроци. И двамата извадиха учебници и се опитаха да четат. Къде ти! На десетата минута главите им клюмнаха. Този вдясно се предаде на дрямката. Този отпред продължи борбата, но един господ знае с какъв успех. Беше времето на кандидатстудентските изпити в Япония. А е криза - всеки гледа да влезе в държавен университет. Горките деца! И как да им помогна?
Няколко дни по-късно, в дъжда, пътувахме до мола, където се продаваха адаптори за ел.уреди. Така де, японските щепсъли са различни не само по волтаж, но и по дизайн, така че не можеш да си заредиш японския телефон в България просто защото няма начин да го включиш в контакта. Та като си пътувахме, изведнъж се появи проблем. Японците не обичат проблемите. Един господин нямал достатъчно монети и решил да развали банкнота, за да си плати пътуването. Но автоматът за разваляне на пари нещо заял. И нито връщал банкнотата, нито давал монети. Господинът, едър като за японец, непрекъснато се обръщаше към пътниците и се извиняваше. И на шофьора се извиняваше. Като че ли вината беше негова. А не беше. Най-после автоматът даде признаци на живот. Изплю монетите и човекът, отървал се от апоплектичен удар, успя да си плати и да слезе. Автобусът потегли. Никой нищо не каза.

Авто-мото

2010-03-29T16:27:00.034+03:00

Отначало мислех да озаглавя поста по-транспортно, но точно днес няма да е удачно. Подвеждащото (в контекста на актуалните новини) заглавие ще ми докара повече посетители, но за какво ми е това? Нито съм суетна, нито разчитам на блога за стотинка доход. И макар да става въпрос за градски транспорт от всякакъв вид, най-вече за релсов, реших да прибягна към не съвсем точно, но бягащо от злободневието заглавие. И даже да обвържа темата си с лайф-стайл автомобилизъм. В."Дневник" тия дни публикува серия снимки от салона, посветен само на марката "Фолксваген", в Интер Експо Център. И ме подсети за колата, привлякла вниманието на проф. Айстед в подземен паркинг в Дотомбори. Нямаше да я забележа. Но беше истински ретро "Бръмбар", добре гледан и поддържан. С любов. "Тук могат да се видят много ретро коли. - каза Джордж. - Паркингът се използва от доста (много)богати хора". Чудя се дали е било късмет да паркираме през 3-4 места от това бижу или е било неизбежно да спрем до някое друго. Табелката, прикачена на задната броня, твърдеше "1960. D". Че е Германия, Германия е. Но като се поразтърсих из снимките в Google, возилото ми прилича повече на VW 1303, а казват, че моделът датира от по-късни години:

Както и да е. Колко японци се возят на такива коли? Като се замисля, не знам дори колко японци ходят на работа с личните си коли. Със сигурност са много. В Мино, например, през деня е мъртвило - улиците са пусти, гаражите и отредените за паркиране места в дворовете са пусти. Понякога тия паркинг-места в двора са снабдени с асансьори - едната кола на първо ниво, другата кола на второ ниво. Понякога има допълнително място за паркиране на мотори, мотопеди и велосипеди. През деня, обикновено, тези пространства са пусти. Ще рече, хората ходят на работа с коли. На училище и на пазар - с мотопеди или велосипеди, кой каквото предпочита.
Обаче и градският транспорт е пълен. В пиковите часове. Ако имаш възможност да ги избегнеш тия пикове часове, се пътува комфортно. Не знам как е, ако не можеш да си позволиш да не ходиш никъде в часовете на върхово натоварване. Снимах надписите по перона на метростанциите, които предупреждаваха, че от еди-колко до еди-колко си часа сутрин и от еди-колко до еди-колко си часа вечер на това място спират вагони само за жени. Това е заради оплакванията, че някои мераклии използват блъсканицата, за да опипват представителките на нежния пол. Затова има вагони, в които не се допускат мъже. Така работещите момичета могат да пътуват до работа и обратно без да се притесняват от тормоз със сексуален характер.
В останалите часове от денонощието това ограничение за силния пол не важи. И няма защо да го има - няма блъсканица и маниациате не могат да се развихрят. Рядко се случва да няма свободни места за сядане. Пътуването е забавно. Веднъж срещу мен седна майка с бебешка количка и още едно момченце на около 3 г. Баткото напълно съзнаваше дълга си, седеше кротко и гледаше да не създава проблеми на майка си докато тя се занимава с бебето. Голям сладур! Усмихнах му се, не се сдържах. Юнакът, явно, имаше инструкции как да реагира, когато непознати навлизат по какъвто и да е начин в личното му пространство, хеле пък гайджини, и се притесни. Ама много мило. И не бях в състояние да спра усмивката си. Горкото дете!, усмивките са заразни - и то ми отвърна, но сложи ръка пред устата. Дългът си е дълг. Като е обещал да се държи прилично, трябва да се старае поне да изглежда така.
Друг път един млад господин в ранна училищна възраст реши да използва ония висящи държачи за правостоящи като гимнастически халки. Никой от пътуващите не реагира по какъвто и да е начин. Майката, заета с нещо си свое, забеляза волността на рожбата си и промърмори нещо. Детето не възрази, повися още една-две секунди, колкото да смири гордостта си, и се пусна. И толкова.
Имаше моменти, в които отсреща седяха невероятно интересни типажи - артистични господа; бизнесмени; типични чиновници; даже такива, които нямат аналози по нашите ширини. И всеки зает с нещо си свое: един чете вестник, друг книга, трети играе с миниконзола, четвърти си човърка GSM-а.
Понякога отсреща седят госпожици и госпожи. Младите дами може би отиват на среща, защото са се издокарали необичайно, вадят пудриери и дооправят макиажа си, даже изскубват някое косъмче от веждите. Поправят прическата. Дантелките, обрамчили подгъва на палтото, не се броят за необичайно облекло. Носят го и госпожици с делово изражение. Те човъркат GSM-и или вадят конзола. По-възрастните дами четат книга или просто чинно мълчат. Случва се на следващата спирка група жени в третата възраст да нахлуят и да внесат оживление във вагона. Отиват на екскурзия, пътуват една-две спирки с метрото, после се прехвърлят на влак и т.н. То си е преживяване и е възбуждащо. Задрямалите пътници може би се събуждат от гълчавата, но не позволяват да си проличи.
Това е в метрото или в монорелсовата железница. Май само в Токио и в Осака има вътрешноградска монорелсова железница. Целият град и предградията са опасани от ненатрапващи се естакади, по които се движат вагоните. Скоросттта им е висока, интервалите между влакчетата са не повече от 10 мин., стигат до 20 мин. в мъртвото време около обяд. На спирките е доста духовито - нали са нещо като тунели във въздуха. Но има стъклени стаи с отопление през зимата, където можеш да поседнеш, да си купиш кафе или чай, или друга напитка от автомата, и спокойно да дочакаш влакчето.
Има няколко транспортни възела, около които - около гарите на монорелсовата железница, метрото, ЖП, даже Шинкансен, са изникнали молове, които ти създават илюзията, че прекачването от влак във влак не е никаква досада, а напротив - забавно преживяване. Дори можеш да наваксаш пропуснатото. Например, да купиш сувенири, за които си забравил да се погрижиш навреме. Или дреха, която ще ти е нужна, но не си се сетил да хвърлиш в куфара. Огромните пространства създават усещане за простор, защото табелите насочват хорските потоци в нужната посока и не ги оставят да се лутат, всеки получава, каквото иска. Всеки стига там, накъдето е тръгнал. Автоматите за билети са закътани, но не скрити. Виждаш ги, отиваш, гледаш схемата - коя е твоята спирка, колко струва билетът до там, трябва ли да се прекачваш. Пускаш парите, машината изплюва билета.
Само веднъж, но се случи - между краката на пътниците около касите лазеше клошар и търсеше по пода изпуснати монети. Почувствах се виновна. Кой не би почувствал вина при вида на човешкото нещастие? Да не говорим пък за ужаса от мисълта, че това нещастие може да сполети и теб.
Ако все пак имаш дом, даже и да нямаш средства, нищо не е загубено. Безплатен автобус ще те откара до общината и ще мине покрай най-важните места. Така че да не се почувстваш лишен от основните услуги, заплащани от данъкоплатците. Не че всеки не може да използва този безплатен транспорт. И аз го ползвах. Много ме беше срам, просто само този автобус спира точно пред кметството и как да удържиш на изкушението на удобството? Един старец строго ме погледна, аз направих физиономия тип "C'est la vie. Не исках, но нямаше как". Погледът омекна. После Юриан-сан каза, че проблемът най-вероятно е бил в чашата кафе от McDonald's, която държах. Преди време този човек изразил възмущение, че Юриан-сан и една швейцарка си общували на английски.
Автобусът (не безплатният, а нормалният) е история трета и четвърта. Хубавото му е, че отива до възлова спирка на метрото и монорелсовата железница. Лошото е, че се пътува около 40 мин. дотам. И че рейсовете са на поне час. И че всеки рейс тръгва от различна първа спирка и обратният стига до различна крайна спирка. Трябва да знаеш разписанието. Не е сложно. Просто трябва да си съобразиш графика. За една спирка плащаш 210 йени. До твоята цел, след около 40 мин. (десетина-петнадесет спирки, кой ги брои?) - са 230 йени. Екологична политика, може би.

Ашолотълът не иска да порасне

2010-03-26T16:22:00.019+02:00

Ашолотъл, според Wikipedia, "е вид воден саламандър". Характеризира се с това, че за разлика от повечето организми, които преминават през личинков стадий, за да се развият във възрастен индивид, ашолотълът обикновено си остава "дете", но дава потомство без да претърпи метаморфозата на съзряването.
Освен това ашолотълът е главен герой в знаменити литературни произведения и в това си качество напоследък стана център на медиен скандал. Хулио Кортасар му е посветил разказ и дори е назовал творбата си с името му - "Ашолотъл". Казват, Кортасар не е особено популярен в Германия и не се знае със сигурност дали Хелене Хегеман не е взаимствала идеята на аржентинеца в нашумелия си роман "Axolotl Roadkill". Няма да се спирам на обвиненията срещу нея в плагиатство. Въпреки тях младата авторка запази номинацията си за наградата на тазгодишния Лайпцигски панаир на книгата, но (може би заради тях) не я получи.
Хелене Хегеман във всички случаи заслужава внимание. Първо, тя е на 17. Второ, прочува се с литературното си творчество още на 14 (долу-горе, по това време умира разведената й майка - график и театрален художник от Бохум, след което момичето отива да живее в Берлин при баща си, известния драматург Карл Хегеман). Противно на ашолотъла, Хелене явно бърза да докаже, че вече е голяма, но по типично детски начин. Взема, като на игра, от тук-таме по нещо и подрежда кубчетата по свой си начин. Талантливо, очевидно. Някои биха коментирали: "Постмодернизъм". Други биха казали, че това е отживяло времето си. Не знам. Ако шумът около Хелене е само PR, рекламиране на "книгата като салам", няма смисъл да се дискутира. Ако в книгите на Хелене са фиксирани знакови за времето ни тенденции, разговорът си струва. A propos, струва си и разговорът относно същината на авторското право - ако Хелене е преписвала (всичко 2 страници от общо 203, както са си направили труда да изчислят), но е създала нещо изначално ново, трябва ли да бъде остракирана? Ако имаме иновация като краен продукт, но при формално нарушение на законодателството, не означава ли това, че законодателството трябва да бъде променено, за да не спъва развитието? Не знам. Апологетите на Хелене твърдят точно това. Противниците не отричат таланта й, но се притесняват, че ако се позволи на един, пък било то и гений, да игнорира правилата, до къде може да стигнем. Докъде, наистина?
Така или иначе, около Хелене Хегеман се вдига врява. Най-вече заради обвиненията в плагиат.
Обаче казусът на Хелене е по-интересен с друго - с поставянето на проблема за порастването. Набоков засегна другата страна - принудено ли е детето да порасне? При Хелене го има и този аспект, биографически. В произведенията си тя май гледа на света от тази камбанария. Но иска ли човек да порасне? Ашолотът не иска. Пък социолозите твърдят, че това е проблем. Проблем за човечеството, не за ашолотите. Все пак социолозите не са еколози.
Ти, читателю, искаш ли да пораснеш?
Ако не си го направил до 1967-ма, не съм сигурна, че някога си бил дете и разбираш за какво става въпрос. Както сочи социологията, проблемът на нашето съвремие е, че никой не иска да порасне. Че хората отказват да пораснат. Нали се сещате, че наскоро бе обявено: чиновници в работно време си играели on-line. Традиционните масмедии единодушно им произнесоха присъдата, има си хас.
Също така единодушно "порицаха" филма "Аватар". Но всички вкупом отидоха да го видят 3D. И не съгрешиха. Гледаха "Алиса" 3D. Ще гледат "Diary of a Wimpy Kid", както и "How to Train Your Dragon" 3D. И може би ще кажат някоя добра дума. За някоя от тия приказки. Защото приказките никога не са били за деца, но това е друга тема. Макар, може би да не е - може би човек никога не е искал да порасне, но го е било срам да си признае.
Юпитата показаха, че възрастта няма значение. Преди това аксиомата беше валидирана за расата. Приблизително по това време се валидизира за пола. И пр., и пр.
Ама не знам дали е същото.
И какво общо има Уорхол с попфолка, също не знам.
Ама знае ли човек.

Благовещение

2010-03-25T18:27:00.004+02:00

Подсети ме отзарана Марин Бодаков за Яворов. Чувам по радиото, днес било благовещение, пък не се сещам за стихотворението, защото ... не чувам звъна, този "празнично тържествен звън/през утрен сън". Той отеква някъде там, в пространството, което дедите ни са очертали като са строили града. Моят град се е надул и отдавна се е спукал по всички шевове. Не чувам камбаните. Но и камбаните не са същите...
Не са като ония, които чувах точно в 6,30 ч. всяка сутрин. Камбаната на будисткия манастир меко отекваше на развиделяване. Няма как да не я чуеш, ако си буден. Няма как да я чуеш, ако още спиш.
Не съм вярваща. И гледам да не се умилявам. Просто два града. "Ти с горния Ерусалим, аз с отрицанието му...". И с отрицанието на отрицанието. "Уви, през сън..."

Относно анкетата

2010-03-17T17:43:00.002+02:00

Когато реших да публикувам анкетата, бях сигурна, че повечето хора ще познаят. Още като видях плакатите, веднага ги идентифицирах. Не се хваля - очевидно има някакви глобалистични стандарти за това, как трябва да изглеждат лидерите на една лява партия, и как - на една дясна. И как трябва да бъде аранжиран предизборният плакат на съответната политическа сила.
Плакат № 1, ако правилно съм разбрала, е на Шаминто - Социалдемократическата партия. Японските социалисти имат доста възходи и спадове в политическата история на родината си след Втората световна война. На последните избори те не са се представили така, както това се е случвало в по-ранните етапи от развитието на партията, но поне запазват позициите си от предишните избори. И това се оказва достатъчно, за да излъчат министър в сегашното коалиционно правителство. Председателката на Шаминто е министър по делата на потребителите. Мизухо Фукушима е един от най-големите противници на американката военна база на Окинава и създава големи проблеми на министър-председателя Юкио Хатояма. Ама то пък кой ли не му създава проблеми на Хатояма - като се почне от патрона му Озава и се стигне до по-малкия му брат, който тия дни обяви, че ще прави нова партия. За световната икономическа криза изобщо да не говорим. Както и да е. Мизухо Фукушима е внесла законопроект, който би дал право на жените, ако поискат, да запазят бащината си фамилия след като се омъжат. Този акт сащиса депутатите - повечето от тях не проумяват поради какви такива причини членовете на едно семейство могат да поискат да носят различини фамилни имена. Впрочем, жените в японския парламент не са по-малко, отколкото са в нашия, ако се съди по директните предавания на телевизията. Ако статистиката сочи друго, това си и проблем на масмедиите.
Вторият плакат, ако не ме лъже паметта, е на Джиминто - Либерал-демократическата партия, която след повече от петдесетилетие управление, сега е в опозиция. Естествено, кандидатите й трябва да излъчват сила и решимост. Да си призная, точно по това заключих, че този втори афиш е техен. Докато бях в Япония, голямата разлика в електоралните нагласи между Джиминто и упрявляващите непрекъсното намаляваше. Не знам сега как е. Ако нищо не се е променило, твърде вероятно е юлските избори да отслабят позициите на правителството. Но до юли има още много време.

За какво молиш Бога?

2010-03-15T20:11:00.003+02:00

Като тръгнах за Япония в началото на декември, тук валеше дъжд. И във Франкфурт, където прекарах седем часа между двата полета, валеше дъжд. И след още един единадесетчасов полет, на летище Кансай валеше дъжд. В Кансай рядко вали сняг. На японците просто не им се вярваше, че малко по на североизток, на минаване през Нагоя, сме видели снежна покривка. Беше на връщане от Токио в началото на януари.
Като тръгнах обратно за България, в Осака се лееше дъжд. Ние бихме го нарекли пороен този дъжд, за японците не беше нещо особено. Във Франкфурт прехвърчаше сняг. Мъкнах сака с брошури и книги през дългия остъклен коридор, вбесявах се, че е толкова дълъг, гледах прехвърчащия сняг и злорадо отбелязвах, че пушачите са още по-зле - след дългия полет на въздържание им се полагаше аквариумна клетка, в която публично да си начешат крастата. Всеки с капризите си.
На летище София било студено, трябвало да си облека връхната дреха. Я да ви видя как след денонощие в самолети и по летища ще усетите какви да е климатични промени. Разликата в часовите пояси е по-дългосрочен проблем за преодоляване. Странно, че по посока на изгряващото слънце изобщо не забелязах това да е проблем. А в обратна посока - трябваше ми цяла седмица да го преодолея. Има ли това някаква връзка със светоусещането?
По друг повод Васил Прасков ми прати линк към YouTube - за филма на Сокуров "Източна елегия". Просто така, не по същество, запомних репликата "За какво можеш да помолиш Бога?". Изречена на японски. На кой Бог се молят японците? И за какво не смеят да го помолят?
Може да е заради разликите в климата.
Гледах как се молят в шинтоиските храмове. Пускаш монета (ако си щедър, банкнота), пляскаш с ръце два пъти - за да те чуе ками, към което искаш да отправиш молбата си, покланяш му се двукратно, мълчаливо отправяш прошението си, пак се покланяш и отстъпваш реда си на друг молител. В храмовете обикновено има няколко олтара, посветени на различни камита. Има ками, което можеш да помолиш за вечна любов; има ками, което можеш да помолиш да си вземеш изпита; има камита, които можеш да помолиш за всичко. Трябва ли да вярваш, за да изпълиш ритуала? Теодор не го каза, защото се стесняваше, притесняваше да не ни обиди, но намираше това за светотатство. Разбирам го. Преди да остарея и аз мислех така.
Но сега съм стара.
Правоверните будисти не одобряват японското отношение към будизма. "Пита ме една японка: "Ти се интересуваш от будизъм? От погребални ритуали? Защо?". Това е то японският будизъм - отъждествяват го със смъртта. Нищо не разбират" - възмущаваше се китаеведката Деси на коледното тържество на българските студенти в Осака. Често я цитирам, защото се нуждая от предизвикателна гледна точка, за да насоча разсъжденията си нанякъде. И още, Деси не одобряваше омесването на будизъм с шинтоизъм.
Виж. Срамота е да пуснеш по-малко от 100 йени. Ако за всяка молба към някое ками, трябва да пуснеш по 100 йени, хубаво ще си помислиш колко молби да отправиш. А ако толкова много държиш молбата ти да бъде чута, ще дадеш 1000 йени и повече. Голям мерак трябва да е, си мисля.
Аз бях нагла. Всеки път пусках по 100 йени и молех за хармония. Теодор е напълно прав.
И Деси има основания. Когато семейство Айстед ни отведоха до будистко светилище, много хора пляскаха с ръце преди ритуала. "Това е будистко светилище - със сдържано негодувание каза Джордж. - Тук не се пляска". Малко по-рано, в мексиканския ресторант той сподели, че според него японците са загубили почва под краката си тъкмо заради невъзможността да направят избор между будизма и шинтоизма. "Бащата на Емико - разказа Джордж, - всеки ден ходи в храма и се моли. Младите японци не го правят. Не вярват. Изгубили са вярата в ценностите, които крепят обществото".
Семейство Хасегава преди това ни бяха завели в музей - фермерска къща от началото на ХХ в. Хасегава-сан отдели специално внимание на две помещения: едното, в което се отдава почит на шинтоистките божества, и другото - будисткото, което е обитавано от духовете на предците. Казах го така, защото тогава си помислих, че може би Деси-сан има основание. Всъщност, в тази будистка стая се извършва ритуал, подобен на този, който едно време са извършвали нашите баби, когато са палели свещ пред иконата в ъгъла, за да поменат скъп покойник.
Не като изобщо да няма универсални ценности. Затова съм склонна да извършвам шинтоистки ритуали без угризения на съвестта. Има нещо, в което вярвам.

Кой си?

2010-03-15T12:19:00.002+02:00

Тялото като вместилище на живота. Как през вековете са се опитвали да разгадаят тайната на съществуването - как се появява нов човек, как "работи" отвътре, какво е болестта, какво е смъртта? Какъв е смисълът на живота в най-буквалистично разбиране?
Знам, че стилът ми търпи критики относно излишъка от въпросителни изречения. Но не ли: детето расте, докато задава въпроси; започне ли да раздава отговори, вече е дорасло за пенсия. Слушам сега Георги Господинов, който говори верни неща, но нарича кризата "виртуална" и че има девалвация на думите. Удобното обяснение за тази девалвация на думи_ценности е виртуализацията. Преди столетие обяснението се наричаше "телефонизация", после - "телевизионизация". Все явления, които според критиците, обезценяват думите. Навремето Платон пледираше против писаното слово по подобни причини - защото "хартията не се изчервява", както го формулира по-късно Цицерон. И докато словесниците са заети да бранят каузите си срещу поредния призрачен враг, те са склонни да неглижират вечните въпроси от типа "кой съм, къде съм и откъде идвам" или цицероновия вариант "кой съм, къде съм и къде отивам". Някои биха казали, че "окъде идвам" определя "къде отивам", но по-добре е да прочетат самото писмо на Квинт Тулий до прочутия му брат Марк, за да се убедят, че няма връзка между единия и другия израз.
И така, "кой съм". Бидеки човешко същество, кой съм и защо съм. На тези въпроси търси отговор Wellcome Trust. Заради това фондацията финансира научните изследвания на човешкия геном, събира атефакти, свързани с изучаването на въпроса. И организира изложби, чрез които запознава обществеността с различните гледни точки, различните подходи към проблема. "Какъв е смисълът на живота, на моето съществуване, на твоето?". "Кой съм аз, всъщност? Какво ме отличава от теб? Къде свършвам аз и почваш ти, почва обществото?".
Естествено, първият въпрос Wellcome Trust задава в Токио. Вторият - в Лондон.
В друг контекст вече говорих за изложбата "Medicine and Art: Imagining a future for life and love". Организаторите от Wellcome Trust и Mori Art Museum се концентрират върху тайнството на живота, как функционира човешкото тяло, как се ражда животът, как тялото "задържа" живота, как го променят болестите, как животът си отива? Как (и дали) порастваме? [Game Boys Advanced на Patricia Piccinini. Не споделям виждането й, но социолозите отчитат все по-забележимо размиване на границите между възрастите, ако се изхожда от клишетата за задължителни промени в поведението при преминаване от детство към юношество, зрели години и после - с остаряването].
"Individual and individual, culture and culture, man and nature, man and Got. These connections are cut, making each an individual, all alone" - твърди проф. Хироши Такаяма в едно от есетата, включени в каталога към токийската изложба. Физиология на самотата. [Да не пропусна да отбележа особеното място на L`Hospice на Gilles Barbier. Героите, истински или измислени, не само са самотни по дефиниция. Те също остаряват и стават непотребни. Има ли вечни ценности?]
Защо ни има, ако неминуемо умираме? Всяко време има своите отговори. Понякога те идват от изкуството, друг път - от науката. Човек сам избира кой от тях да приеме за свой, за да продължи земния си път.
Но ако смятаме, че човек сам определя съдбата си, кое е това, което задава индивидуалните качества на човека, по какво един човек се различава от друг, личностната идентификация какъв проблем е - биологически, юридически, философски. Паралално с тази в Токио, Wellcome Trust организира друга изложба в Лондон - "Identity: Eight rooms, nine lives". В осем помещения са подредени различни аспекти, различни гледни точки към проблема за параметрите на личността. Паспортните данни ли са тези, които ни индивидуализират? Нали полът се променя. Има близнаци с идентични ДНК-характеристики, но единият е роден няколко години след първия. Името ли прави човека? Дневниците, описващи Англия от ХІХ в. - човек ли задава времето или то него?
Залисани в медийно инсталирани проблеми, се подлъгваме, че непременно трябва да заслужим вниманието на публиката. Само популярността е критерий, че не мислим в погрешна посока и не говорим глупости. Като казваш нещо, има ли значение кой си, за да те чуят? Ти ли идентифицираш себе си по определен начин или някой друг го прави? И доколко идентификацията може да претендира за адекватност. Даже в юридически аспект. Така поставя нещата изложбата "Identity: Eight rooms, nine lives" в Лондон.

Медицината и изкуството

2010-03-12T19:24:00.011+02:00

Отидохме в Токио заради Комикета, естествено. Струва си да отидеш в Токио на Комикета. Даже само косплейърите да видиш, пак си стува. Друг път ще разкажа.
Един ден Комикет и косплейъри, втори ден Комикет и косплейъри, ама на третия изоставих Юриан-сан сам да се оправя в тарапаната на панаира пък аз отидох да видя Мейджи джингу. И за Мейджи джингу - друг път.
Досадно ли ви е женското мрънкане? За кого не е досадно. Но точно заради това е ефикасно. Особено, ако произтича от хаха-ва ("хаха" е "майка" на японски, "ва" е нещо като частица за членуване на подлога). Хахава работа, както и да го погледнеш.
Само че хахавото мрънкане възима нужния ефект и една от вечерите бе посветена на изкуството. В интерес на истината, нямаше кой знае какъв избор - заради новогодишните празници почти всички арт музеи бяха затворени. От малкото отворени изборът падна на "Мори". Вече не помня поради какви причини. Твърде е вероятно да се е оказал пространствено най-близо до нашето посолство в Шибуя. Тъкмо там, в посолството бяхме отседнали. Имахме честта да бъдем лични гости на посланик Л. Тодоров. Дължа огромни благодарности!
Така или иначе, отправихме се към Ропонги Хилс - Токийският Манхатън, както пише в рекламите на туристическите агенции. Като излязохме от метрото, минахме през нещо като подлез, украсен с графити на известни художници. Правихме снимки, може би след време ще ги публикувам. Докато снимах, рискувах дори да изляза на уличното платно, но фотографиите ми не могат да предадат усещането да си там, да ги видиш наживо...
Мори Тауър е бизнес-сграда. В нея са офисите на BMW, Номура и на други фирми от този ранг.
Намирам изожбата в "Мори арт музеум" за събитие от световен мащаб. В края на краищата, бяха събрани оригинали на Леонардо, Деймиън Хърст и т.н. Нищо че недолюбвам Хърст - друго си е да видиш работите с очите си и да прецениш дали нелюбовта ти има аргументи или тотално грешиш в преценките си.
След известно лутане около входа на небостъргача, разбрахме, че трябва да се вземем асансьора до 53-ти етаж. Единствената опция е: билет за изложбата + панорамен обзор на Токио от съответната височина. Ми щом трябва, ще видя светлините на Токийската кула, подготвена за Новогодишните празници, ще снимам осветените магистрали... досадна туристическа атракция, но нали ща-не ща ще платя и за това. Юриан-сан не споделяше такива настроения. Той намери, че тъкмо тази възможност оправдава високата цена на билета. Така да е.
Група шумни холандски туристи май първо се бяха качили до панорамния етаж и там бяха разбрали грешката си. Докато се озъртахме във фойето, те се изсипаха от асансьора и оживено разисквайки, се наредиха на касата. Учтиво ни пропуснаха до съседното гише. "Нашето" момиче се стараеше да не показва емоции, но явно беше притеснено от привличащото внимание държане на чужденците. Видимо си отдъхна, когато Юриан-сан заговори на японски. Усети се в свои води - очевидно, макар чужденец, клиентът познаваше японските стандарти за добро поведение и се придържаше към тях.
На панорамния етаж беше пълно с нанбан, пфу, с гайджин, демек с чужди туристи. Изненада ме рекламният експонат на европейска марка коли. Стори ми се странно - на ембламатично японско място да има еблематичен европейски продукт на емлематично конкурентен за японците отрасъл.
Впрочем, после не ги видях тия холандци на изложбата. Тяхна работа. Въпрос на избор. Европа е шарена.
Не всеки току-така може да съзерцава и се наслаждава на картини, изобразяващи аутопсия или анатомични разрези на човешки плод в утробата. Или колекции от изкуствени очи и хирургически инструменти. Колкото и да се абстрахираш, да си наясно с историческото значение на изображенията, пак е затормозяващо. Особено за някоя невинна душа. "Човешкото тяло като място за среща на изкуството и науката" не е лесна тема.
Изложбата "Медицината и изкуството: Imaging a Future for Life and Love - Leonardo da Vinci, Okyo, Damien Hirst" беше показвана от 28.11.2009 г. до 28.02.2010 г. Кураторът Фумио Нанджо (директор на "Мори арт музеум") е подредил експонатите в три раздела: "Постигане на вътрешния свят", "Борба срещу болестите и смъртта", "Към вечен живот и любов". Докато преминавах от една зала в друга, ми беше трудно да схвана защо този експонат е в този раздел, а не в другия. Но сега, като премислям нещата, разбирам, че просто не съм била достатъчно подготвена и сигурно холандските туристи правилно са постъпили като са пропуснали помещенията на 53-ти етаж, като са се качили с ескалатора до 54-тия, направили са си фотосите и са се прибрали в хотела. Посещението на изложба изисква съответната нагласа. Значението на такова събитие може да бъде оценено от малко хора - хора с образование и интереси в съответната област. Организирането на подобно събитие струва много пари. Кой е готов да ги хвърли без твърди гаранции за възвращаемост? На всичкото отгоре, дори специализираните изкуствоведчески издания съвсем бегло съобщиха, че "да бе, в Токио има някаква такава изложба".
Ще кажете, за мен това е станало събитие, защото съм го посетила. Може би. Колко неща са станали събития за вас, защото сте ги посетили?
Не споделям "интелектуалните" критики срещу "Аватар". Радвам се, че го гледах, но това не се превърна в събитие за мен. (Билетът струва доста повече). И няма да си купя сувенир от прожекцията. Колкото и е евтин. За мен обаче беше важно да имам каталога на изложбата в "Мори арт музеум" (скъп като за финансите ми, около 45 лв.). Посещението на изложбата беше преживяване, което може да се съизмери може би само с преживяването да нося кимоно. Беше истинско кимоно, със собствена история.(И съвсем безплатно ме облякоха в него. Критерий ли са парите?).
Може би постепенно губим усета си за истинските неща. Нещата със собствена стойност. И придаваме прекалено значение на това, което ни изглежда, че е носител на сиюминутните ни мисли и тежнения. Може би. Не съм аз съдник.

P.S. Добре, че организаторите са се сетили да публикуват няколко снимки от залите на Музея, които дават представа за изложбата.

P.P.S. Списък на творбите от изложбата, които са знакови за съвременото изкуство (подредени по случаен признак):
Jan Fabre. I Drive My Own Brains II
Bai Yiluo. Recycling
Magnus Wallin. Exercise Parade
Damien Hirst. Surgical Procedure (Maia) and New York
Marc Quinn. Free and Kiss
Susie Freeman and Liz Lee. Jubilee
Walter Schels. Life Before Death
Gustavo Isoe. Vanitas
Alvin Zafra. Argument from Nowhere
Yanagi Miwa.The three fates
Tetsuya Noguchi. Target Marks 1580/1610
Annie Cattrell. Sense
Patricia Piccinini. Game Boys Advanced
Fuyuko Matsui. Virgin Specimen
Gilles Barbier. L`Hospice (The Nursing Home)
Lee Byung Ho. Vanitas Bust
Francis Bacon. Lying Figure
Stelarc. Extended Arm and Ear on Arm

Май доста творби пропуснах.

Анкета

2010-03-12T17:06:00.010+02:00

През юли ще има частични избори за горната камара на японския парламент. Преди месец-два се появиха предизборни плакати. Т.е. половин година преди изборите. Ха сега да ви видя дали ще познаете кой от плакатите е на лява партия и кой - на дясна:

Коя е лявата и коя - дясната партияanswers

Ако познаят поне половината (даже да са гласували само двама), значи в глобализацията има и нещо хубаво ))

Да бягаш от час

2010-03-11T17:19:00.003+02:00

Японският престолонаследник принц Нарухито е на посещение в Гана и Кения. В Акра той присъства на медицинска конференция, посветена на бактериолога Хидейо Ногучи. В началото на миналия век японският учен прави много открития в областта на микробиологията. В Латинска Америка той започва да изучава жълтата треска. През 1928 г. пристига в Гана, за да провери правилността на хипотезите си. Скоро обаче се заразява и умира от опасната болест. През 1979 г. японското правителство финансира създаването на Мемориален медицински изследователски институт "Х. Ногучи" в Акра.
Японците проявяват голямо любопитство към Африка. През декември попаднах на телевизионно шоу, разказващо за група млади хора, основали танцов ансамбъл за африкански песни и танци. Те се отнасяха много сериозно и с голямо уважение към фолклора на Черния континент. Стараеха се да постигнат смисъла на всяка нота, на всяко движение, за да го предадат точно. Личи си, че хвърлят доста труд да изучат всичко за танците. И в същото време искрено се забавляваха от това, което правят. Но учението само по себе си е забавление, както каза Хасегава-сан, когато се опитваше да разбере на какво се дължи необяснимия ми мерак на стари години да се юрна да уча японски.
Разбира се, че учението е забавно. Предполагам, доста хора няма да се съгласят с мен. Със сигурност принцеса Айко, осемгодишната дъщеря на престолонаследника, има стабилни аргументи против моята теза. Докато баща й е на височайша визита в Африка тя отказа да ходи на училище и постави дядо си в много деликатна ситуация. Днес, четвъртък, 11 март 2010 г. Агенцията към Императорския двор направи изявление, че техни величества Императорът и Императрицата са били информирани за нежеланието на внучката си да посещава часовете в училище "Гакушуин". Не е прието императорският двор да дава изявления относно лични проблеми на членовете си. Но след като английската преса по понятни причини изля доста мастило, за да освети проблема, Агенцията към Императорския двор нямаше кой знае какъв избор - проблемът е съществен за японското общество и едва ли щеше да е разумно случката да бъде премълчана.
А проблемът, разбира се, е насилието в училище. Защото принцесата е получила болки в корема на нервна почва, понеже била нападната от момчета от съседен клас. "Била ли е нападната?", се питат някои английски масмедии. Поводът за съмнението им е, че директорът на престижното училище в първите си изявления отрича принцесата да е имала основания за страховете си. Тя просто случайно налетяла на момчетата, когато те излизали от учебната си стая. И даже има намек, че може тя сама да си е виновна: излязла извън училище, дори си сменила обувките. И като се връщала, тогава се сблъскала с тях. И се стреснала. Затова я заболял коремът.
Ама ще кажете, тя е принцеса, макар и без изгледи да седне на трона, - със сигурност никой няма да смее с пръст да я пипне, значи директорът вероятно е прав. Пък и Императорският двор отначало мълчи вместо да разпердушини родата на невръстните самураи. "Тя е една малка глезла", си мислите, нали?
Нещата рядко са такива, каквито изглеждат.
Проблемът с насилието в японските училища е всеизвестен - тема е на вестникарски публикации, на министерски доклади, на манги. От началото на 80-те години на ХХ в. е така. От време на време се отчита спад в броя на смъртоносните инциденти, от време на време шокиращите случаи се увеличават. Но стрелбата и наръгванията ги има във всички развити страни. Затова се правят международни педагогически конференции и семинари, публикуват се трудовете им, а на базата на техните заключения се променят законодателства и вътрешноучилищни правила.
Истинският проблем е в тормоза. Ако някой не се вписва в колектива, ако е слаб и "нарушава хармонията", той става обект на подигравки и действия, които не биха били квалифицирани като физическо насилие, но определено имат за цел да унижат потърпевшия. Много се говори за това в обществото.
"Всъщност, - споделя Кьохеи-сан, - проблемът е малко преувеличен. Явлението не е толкова масово. Е, случва се докато момиченцето използва тоалетната по предназначение, съученичките да го полеят с кофа студена вода. Случва се, но не често".
"То и при нас се случваше навремето да пуснем от прозореца на класната стая на третия етаж водна бомба върху някое приятелче докато излиза от училище... К`во толкова?" - чуди се Юриан-сан.
"И той какво?" - заинтригуван е Кьохеи-сан.
"Е, какво - ами качва се на етажа и ни подгонва" - пояснява Юриан-сан.
"А-а, значи го приема като (дебелашка - б.м.) шега. Играете си. Не е същото" - заключава Кьохеи-сан.
После се чудехме с Юриан-сан каква е разликата - в степента на намокреност? Съмнително да е така.
Докато проф. Джордж Айстед ни откарваше с колата до дома, реших да подхвана темата. Все пак живее от няколко десетилетия в Япония, отгледал е две деца тук, няма начин да няма наблюдения и да не е наясно каква е разликата.
"Да беше това в България, детето щеше да се оплаче на родителя, а той от своя страна веднага ще посети училищното ръководство и ще постави въпроса повече или по-малко остро" - излага гледната си точка Юриан-сан.
"Тук не става така" - парира професорът.
"Защо?" - изумени сме двамата българи.
"Защото детето не смее да каже да родителите си. Те са заети хора, имат купища проблеми, а то да им сервира още един - няма да го приемат. А ако го приемат, съгласят се, че има проблем и отидат в училище, нали там ще поискат доказателства. Щом не могат да докажат, че случката се е случила, никой няма да предприеме нищо. Никой не иска проблеми. Няма информация за проблема - значи няма проблем" - в общи линии това обяснява проф. Айстед.
Но Агенцията към Императорският двор не гледа така на нещата. В изявлението й се казва, че представители на Агенцията и на училището през започващата пролетна ваканция ще обсъдят как да решат казуса по начин, който няма да навреди на никое от децата, включително на принцесата, както и на училището.
А отделно, от доста време тече обществена дискусия относно параметрите на образователната реформа в Япония.

Японски новини

2010-01-21T16:28:00.000+02:00

Чух, че разкриваемостта на престъпленията в Япония се движела около 25%. "Лоши хора", както смята китаеведката Деси. От друга страна, отчита се (странен като за кризисна година) спад на престъпността. Още не съм си изяснила въпроса относно тукашната дефиниция за престъпление - кое правонарушение бива регистрирано като престъпление и т.н. Оттам - съотносимостта на статистиката по общата престъпност и по разкриваемостта.
Навръх Нова година една от централните телевизии излъчи предаване (разговор в студио и документални кадри) за зверско убийство отпреди девет години, което до ден днешен остава загадка за разследващите. Избито е четиричленно семейство - млади родители и невръстните им деца, в собствения им дом. Обикновени хора - не става въпрос за разчистване на сметки. Убиецът е оставил на местопрестъплението якето и раницата си. В тях е намерен пясък от пустинята Мохаве. Не е открита никаква връзка с убитите. Мотивите за престъплението остават неясни.
Пак по Нова година, когато хората посещаваха храмовете, оставяха писмените си молби към всемогъщите от отвъдното, тичаха в парка или бяха ангажирани с какво ли още не в последния ден на 2009, когато гадният студен вятър ни възпря да се развеем из Гинза, някои хора очевидно са сметнали лошото време за голям късмет. Като се върнахме в Осака чух, че бил ограбен магазин за скъпи часовници в Гинза. Кражбата била констатирана в първия работен ден на Новата година. След ден-два съобщиха - в Хонконг били задържани заподозрени за дръзкия обир. Шестимата били китайски граждани. При задържането в тях били намерени часовници със серийни номера, идентични с тези на част от ограбените в Токио.
Малко политически новини. Както може би сте чули, министър-председателят Хатояма е атакуван, че майка му не съвсем законосъобразно превела няколко милиона долара по сметка на фонда му. Предполагам, нямате и представа, че генералният секретар на управляващата партия Ичиро Озава (един от основателите на партията, подал оставка от председателския пост поради обвинения в незаконни сделки и отстъпил мястото си на сегашния партиен лидер Хатояма) се е съгласил да разговаря с прокурорите, които в края на миналата седмица арестуваха трима от най-приближените му люде заради имотни далавери, както биха се изразили родните журналисти.
Може би не сте чули, че новият министър на финасите Н. Кан предизвика лек скандал след като в първото си публично изявление на новия пост поиска по-слаба йена. После се извини за неправилния подбор на думи.
Тия дни Н. Кан призова държавните служители да спазват работното време - да не работят до среднощ, а да си тръгват в 18 ч. и да ходят на срещи в края на краищата. И те са хора.
И накрая да ви кажа, че няма начин да те излъжат в магазина, че масата в Макдоналдс се запазва като си оставиш мобилния телефон, например, че спокойно можеш да си оставиш колата отворена с ключа на таблото и пърпорещ двигател, и разни други такива "странности".

Земетресение

2010-01-21T15:13:00.001+02:00

Снощи преживях земетресение. Не като онова в Хаити, опазил господ! Това там е било ужасно в момента на случването и продължава като кошмар цяла седмица, ако се вярва на Euronews. Имаше сюжет за затрупано дете, което не могло да бъде спасено, понеже открилите го пожарникари били нападнати от мародери.
Това земетресение тук беше малко. Като тръгвах насам мислех, че такива неща по тия места стават ежедневно. Е, не стават. Първия път, когато ми се стори, че разлюля, много вероятно силният вятър да ме е подвел.
Снощи, към три и половина посред нощ се събудих от блъскането на леглото (на колелца, важна подробност) по стената. "Пак ли си въобразявам", рекох си и опитах да заспя. Не било въображение: иранката Сара, която имала обикновението да спи най-много по 5(пет) часа и по това време на нощта си хортувала с приятели у дома, ми е свидетел - тя е тази, която първа информирала общите познати за събитието. Вярно, то не е от такава величина, че да се нарече събитие. Струва ли си изобщо да отбелязвам лекото потръпване на Земята.
[Еее-то е слабичко, ако разчиташ само на него. Дори не виждам какво пиша. Ужасно изнервящо, ако трябва да пишеш без да виждаш какво, защото WP стеснява прозореца за писане до безумно малък размер. Пък и клавиатурата ми има проблеми... Нататък ще пиша първо в текстов редактор]
Така или иначе, снощи имаше трус. Мен обаче повече ме тресат битовите занимавки. Ми к`во: и тук готвя, и тук пера, и тук пазарувам... Естествено. Къде ми беше акълът да си мечтая, че ще се скатая от тия неща. Няма начин. Може би смятате, че има разлика - че тук по друг начин се готви, пере и пазарува? Не се лъжете - друго е. Ама си е досада per se :)

Преместване

2010-01-19T13:37:00.004+02:00

Докато си пазарувах из София, премисляйки като какво ще ми е нужно в Япония, си се чудех: "Аз - в Япония? Хайде бе!". Ама как така ще замина? И как ще се оправя? Япония е това, не е какво да е.
Сега като съм тук, в Япония, няма разлика. Все така не мога да повярвам, че съм на другия край на света. Защото - нищо не се променило. Аз съм си аз. Същата. Старая се да не се държа като нанбан, но е трудна работа като не знаеш езика и допускаш елементарни грешки. Както каза посланик Тодоров, "японците се правят, че всичко, което правиш, е както трябва, а то нищо не е както трябва".
Тази ситуация ти създава измамен комфорт - приятно ти е, че не очакват от теб да познаваш правилата. Ти си си чужд, чужденец - усещане, което човек носи в себе си, където и да е, даже у дома понякога.
От друга страна, японците ценят това, че осъзнаваш "чуждостта си" и се стараеш (според силите си) да се впишеш в контекста. Снизхождение, на което у дома не можеш да разчиташ.
Нанбан. Има ги всякакви. Едни - които претендират, че тяхното виждане за света е най-правилно. Други- които търсят нещо, и те не знаят точно какво, но се надяват да го открият някъде по света. Сигурно има и трети, и четвърти, и пети. Тръгнали да търсят себеутвърждаване далеч от родината. И аз барабар с тях.

Почти у дома

2009-12-17T02:38:00.002+02:00

Може би няма да повярвате, но тук се чувствам като у дома си. Малко виртуално… Трудно ми е да си представя, че главният дизайнер на Second Life не е японец. Възможно е даже да е израснал в Осака, не знам – още не съм видяла други японски градове. Но Осака е като проекция на SL на живо или обратното, няма значение.
Както в SL, и тук (поне в Тойонака е така) може да си си дал всичките пари за парцела земя и да си построил дом със собствени сили, което си е видно от пръв поглед. Пък може да си търсил евтина земя, за да издигнеш палат и да си живееш царски. Съседстват си толкова минимилистични жилища, че някои монтират пералнята почти на улицата (ама точно пред входната врата! - използваната вода се оттича направо в уличната канализация), и такива разточителни: с дворче, представи си (абсолютен лукс), и собствен гараж. Едно нещо ги консолидира – живите растения. Може да нямаш място за пералня, но пред жилището ти задължително има живи цветя. Тия с дворчетата могат да си позволят да засадят растенията направо в двора, а не в саксия, както е в повечето случаи. Ако дворчето е мъничко и ти трябва за колата, няма начин да не се напънеш и да не измислиш как да аранжираш оградата, така че или да я превърнеш в стойка за саксии, или самата тя да е просто земен насип, в който е засадена подходяща флора.
Незастроените прцели са визуално обозначени по същия начин, по който това се прави в SL. Да, тези незастроени парцели са в покрайнините на друго градче, отстоящо на десетина спирки с монорелсовата железница от Тойонака, но все си е в областта на Осака. Бели линии, видни отдалеч, маркират площта на парцела и границите му с другите, предназначени за ново строителство, площи. Има и табели, указващи големината, цената и прочее нужни на евентуални инвеститори данни. SL отвсякъде. Аз съм си вкъщи.

Пристигнах

2009-12-16T12:52:00.002+02:00

Все се чудех защо всичките тия българи, които пребивават в Япония, пазят разказите си само за тесен кръг близки и роднини. Сега ми е ясно: защото какво ли да му разказваш. Както и да го кажеш, пак няма да е точно. Емоциите все напират да опишеш тях, а не видяното. Пък и аз още не съм видяла кой знае какво. Но така да бъде - ще споделям преживяното. Нали на блога тъй по му приляга.
Водих си някакви записки по пътя, но тях ще ги оставя за после. Кацнахме на летище Кансай след дълъг, но не чак толкова уморителен полет. Отправям се към изхода, благодаря на стюардесите и стюардите, и правя крачка по ръкава, тръпнеща в очакване на срещата с Япония. Изненадата не закъснява - веднага се сблъсквам с униформено девойче, държащо табелка с моето име. Радост пълна! От София забравили да ми натоварят багажа. Та, каза госпожицата, като мина през паспортната проверка и стигна до митницата, да я потърся, за да ми помогне да попълня нужните документи. И докато ги попълвахме се оказа, че куфарът все пак е пристигнал. Другият вързоп, каза момичето, ще дойде утре и ще ми го доставят направо в хотела. Слава богу!
От притеснение изобщо не ми направи впечатление, че всички служители са с маски за предпазване от грип. И полицаите с кучетата, които се разхождат между пътниците в зоната за получаване на багажа, и те са с маски. Само кучетата нямат. Нямат и намордници.
Забравих да вметна как при снишаването на самолета под нас се ширна океанът. Не точно океанът, разбира се, а заливът, но се познава, че е част от Голямата вода. Гледката ме развълнува - обичам морето през зимата.
Бях се осведомила как да си купя билет за автобуса от автомат, но не се наложи да приложа теорията на практика. Униформена служителка стоеше на спирката и ме попита за къде пътувам, купи ми билета и нареди на носача бързичко да натовари куфара ми, защото автобусът всеки момент щеше да потегли. Докато пътувахме изпосъбудих насреднощ родата в България, за да изплача мъката си по изоставения от съдбата сак. Внезапно ме осени, че всеки от останалите пътници държи телефон в ръка и нещо си проверява, но само аз говоря. Стана ми неудобно - дали не се смята за неприлично да се говори в градския транспорт? После ми обясниха, че не е така, но даже и да беше, от чужденците не се изисква да спазват правилата за приличие, не им придирят твърде. От нанбан никой нищо смислено не очаква. И правилно.
Около половин час се движихме през индустриална зона - нормално да е край летището. След това се заредиха офисни сгради и няколко от тях бяха опаковани a la Christo. Между корпоративните здания започнаха да се мяркат жилищни блокчета. Етажите се издигаха все по-нависоко. Май бяхме навлезли в собствено Осака.
Магистралите и булевардите са оградени, за да се изолира шумът от трафика. Всичко добре, но туристът е лишен от непосредствено възприятие на близката околност. Само като минавахме по естакадите можех да зърна някоя търговска улица - учудващо тясна, затисната между два реда двадесетинаетажни каменни или стъклени кули.
Не усетих някаква разлика, само по надписа "Osaka University" разбрах, че вече сме в Суита. Някогашните градчета са част от областта Осака, но не се броят за квартали на големия град, въпреки че имат обща транспортна система и прочее инфраструктурни неща. Даже летище Осака се намира в Тойонака. Аз пътувам с автобуса тъкмо до там. От летище Осака ще дойде да ме прибере бусът на хотела. Ще дойде, ама след два часа. Това ми съобщи едно момче в униформа, което забелязало, че се лутам и ме попита дали се нуждая от помощ. Ами да, разбира се, благодаря!, помолих го да се обади в хотела и да разбере кога и къде да чакам превоза. Момъкът нещо преговаря с рецепцията и се притесни много, че се налага да чакам. Никакъв проблем, във Франкфурт чаках седем часа, какво са още два, при това в края на пътя.
Бусът беше точен до секунда. Хотелът е съвсем близо, но нямаше да го открия сама. Пък и с куфара... A propos, тъкмо днес се чудех как така не се чува шумът от излитащи и кацащи самолети, въпреки че от пистата ни дели кажи-речи само една магистрала.

Лично, чик-лит и чалга

2009-12-09T12:25:00.007+02:00

През ХVІ в. било друго. Авантюристите тръгвали към неизвестното с надеждата да спечелят. Не им пукало за "мултикултурализма и многообразието, което обогатява" човечеството. Третирали местното общество като варварско и негодували, че и то им отвръща със същото. Ще ви хареса ли да ви изобразят така?:

На японците първите посетили ги европейци им изглеждали доста дебилно. Казват, до ден днешен дамите на преклонна възраст в Токио на всеки, зададен от белолик чужденец, въпрос отвръщат: "Не говоря английски". Нищо че пришълецът може да е попитал на перфектен японски. Всеки с особеностите си. Кой би се осмелил да хвърли камък, за да се изтъкне като безгрешен?
Утре в тъмни зори заминавам. Старая се да се подготвя достатъчно, за да нямам поведението на типичен нанбан. Отивам да науча нещо ново, не да мисионерствам.
Може ли някой да отрече, че чалгата е част от популярната култура на нашето общество? Колкото и да се гнусим от нея, тя е реалност, с която се сблъскваме на най-невероятни места. "Елате, да чуете японска чалга", казах. "Това не е чалга - възразиха ми. - Това са стари градски песни". Да, приех възражението. В енка няма пошлост, само театрална приповдигнатост, която ми идва леко вповече. При това енка е демоде, слушат я само пенсионерите по санаториумите - поне така излиза от романа на Наоми Суенага "Певица за сто йени или Ангел от рая".
Главната героиня Ринка Казуки е на 32 г., но сценичната й възраст непрекъснато спада - отначало, за пред публиката, е на 26, после - на 24, а в края - на 22. Ринка е добър човек, но не е наивна. Това й помага да оцелее в коварния свят на шоу-бизнеса. Мечтае за слава, но не на всяка цена. Когато описва песента на композитор, оценил таланта й и обещал да организира телевизионния й дебют, тя казва:
"Както и предишната му творба, тя [песента] беше възхитително безискусна. По принцип, възрастен човек не е способен да създаде нещо толкова просто и ясно. Пък точно тази простота и ясност могат да пронижат душата открай докрай и да предизвикат такова вълнение, че да се превърнат в нещо повече от обикновена непосредственост. Това качество може да се назове само с една дума - "чистота". Чистота, граничеща с наивност".
Ето, такава е Ринка - отдадена на нещата, които обича, толкова безискусна и ясна в отношенията си, че я мислят за наивна. Ринка е поставена пред избор - любимия (женен за друга) или така мечтания дебют. Със здравия си разум Ринка взема правилното решение - избира любимия. Изборът й е правилен не за друго, а защото се оказва, че талантливият композитор е изпечен мошеник. Инстинктът на Ринка й подсказва как да избегне фалшиви изкушения.
Чик-лит. Разбира се. Първата книга от този жанр, която съм прочела.
Забавна е. Какво друго да кажа?

Красиви думи

2009-11-27T19:57:00.013+02:00

В днешни дни като чуеш "красиви думи", веднага си мислиш: "празни обещания". Но вижте това:

Красиви думи, макар да не ги разбирам. Пишещите с йероглифи имат предимството да гледат на писането като на рисуване. Изисква се особено майсторство да усетиш "вкуса" на словото и да го изобразиш. Казуаки Танахаши има славата на голям майстор. И на дзен-учител. Вероятно трябва да си философ, за да те озари светлината, идваща от думите. Или мистик?

Още древните египтяни се стараели надписите да иглеждат красиво. Елините харесали тази идея и започнали да украсяват сградите си с изящно гравирани надписи. В Александрия са намерени образци. После римляните продължили традицията.

А през ХХ в. нещата тръгнали в съвсем друга посока. Конкретната поезия, сдобила се с популярност покрай футуризма, разрушила дотогавашните полиграфични традиции. Думите придобили не само смисъл, но и образ - особеното им графично изпълнение и подреждането в пространството имало за цел да породи неочаквани асоциации, които да накарат читателя не толкова да се старае да разбере какво иска да им каже авторът, а да го подтикне сам да мисли и чувства по нов за себе си начин.

"Флуксус" доразвиват нещата. Възползват се от технологиите, включват интермедия и, говори се, така възникнала визуалната поезия, в която текстът няма централно значение - важно е как изглеждат буквите и какви чувства поражда образът.

A propos, ако думата е изписана грешно, това на пръв поглед няма да има значение. Но на втори: започваш да се чудиш - нарочно ли е, защо точно такава грешка, казва ли ни нещо авторът чрез грешката? Щом разбереш, че артистът просто не познава правописа и в объркването му няма умисъл, цялата творба отива на кино. (Възможно е и буквално да влезе в кината - възможно е работата да стане култова и да се появи по екраните. Един господ или PR-ът знае как стават такива неща).

Но да се върнем към поезията. Визуалната поезия се интересува повече от образа, отколкото от поезията. Видеопоезията се опитва да промени акцента. Видеопоезията използва изкуството на клипа, за да разшири въздействието на словото върху читателя-зрител. Още не е намерила мястото си сред деветте+1 (все толкова ли са?) музи, още не може да раздели мегдана с никоя от посестримите си. Не е сигурно дали ще я бъде. Но се опитва да пробие твърдта на традициите и да прокълне. Ако, дай боже, някой има нужда от нея - от поезията, от словото... Затова фестивалът на видеопоезията в Русия е наречен "Петият крак". Ще рече, колкото кучето има нужда от пети крак, толкова и някой се нуждае от видеопоезия. Но нищо, фестивалът го има. И даже има спорове - дали е на ниво, дали журито не е объркало жанра и не е връчило първа награда на творба, клоняща по-скоро към визуалната, отколкото към видеопоезията.

Ама там има и българско участие! Албена Дюлгерова е режисьор на едно от видеоизпълненията. Не е сред наградените. Не открих въпросното произведение в YouTube, то някои от отзивите са твърде хвалебствени. Други познавачи не го споменават. Въпрос на вкус. И на виждане относно това, що е видеопоезия.

Следват няколко иконки, служещи за линкове към наградени или просто обрнали към себе си вниманието на публика и критика творби. Накрая ще видите картинка(по съвместителство - линк) към творба на Били Колинс - известен американски поет, който, оправдано или не, е хвърлил сили да прави клипове към най-известните си стихотворения.

Иконките:

Победителят в руския фестивал, за който има спорове дали е видеопоезия или визуална поезия

[Няма да чуете текст. Само ще мернете изписани по боксовата ръкавица думи, съставени от буквите на заглавието - "Тропспорт", което е палиндром, ако забелязвате: чете се отпред назад, както и отзад напред по един и същ начин]

Следващите клипове са цитирани от повечето изкушени от темата коментатори:

Ето го любимецът на публиката и до него - клипът, предизвикал интерес, защото по технически причини не са го показали:

За тазгодишния руски фестивал на видеопоезията казват, че конкурсната програма била слаба въпреки участие на имените автори. Вероятно е така. Съдете сами по качеството на "черновата" на клип, публикуван на сайта на Дмитрий Воденников - един от членовете на журито (и за да няма конфликт на интереси, предполагам, клипът не е бил представен):

Накрая - творбата на Били Колинс:

На сайта му има и други клипове, които си струва да бъдат видяни.

Има разлика между илюстриране и визуализиране на словото. Както има разлика между красиво и прекрасно. Прекрасното не винаги е красиво.

Странна новина

2009-11-24T19:27:00.001+02:00

Китайското консулство в Мюнхен се занимавало с шпионаж. Негови служители наблюдавали дейността на неправителствената организация "Световен конгрес на уйгурите", чието седалище е в баварската столица. Най-голямата диаспора на уйгурите е в Китай. Наброява 9 млн човека. Във връзка с размириците в Сицзян Китай си докара проблеми с мюсюлманските страни и даже с Ал Кайда.

Не е странно, че китайска дипломатическа мисия се използва за шпионаж. Странна е твърдата реакция на немските власти. Днес в Мюнхен са извършени обиски в жилищата на четирима от заподозрените китайски граждани.

Впрочем, може ли да се вярва на SPIEGEL-ONLINE?

Стени

2009-11-22T18:10:00.008+02:00

Берлинската стена като инженерно съоръжение и като символ; разрушаването на символа като загуба на памет; съхраняването на стената в автентичен вид - съграждане на паметник или елиминиране на трактовките? За около петнадесет минути и половина Зиновий Зиник набелязва пред BBC многобройните "руски" гледни точки към Стената. Тръгва от "руския" Берлин на Владимир Набоков и Валтер Бенямин, минава през разговора между Хрушчов и Улбрихт относно ресурсите, които биха позволили на Източна Германия да запуши всички възможни комшулуци към Западната държава на немците; възможно ли е било да се предотврати дифузията на интелектуални търсения между политически изолираните части на една и съща нация; накрая - можел ли е руският художник Врубел да попречи на обединението на Германия като разобличи васалната роля на ГДР по отношение на СССР. И за капак: след като берлинската община решава да възстанови една част от стената в първоначалния й вид (за памет на поколенията), но за целта е нужно да заличи графитите, появили се по бетона в началото на 90-те... - Голяма част от тези графити са дело на известни художници. Заличаването на последващите наслагвания по Стената означава унищожаване на произведения на изкуството. Решението: да се възстанови унищоженото.

Дмитрий Врубел, автор на постера със страстната целувка между Брежнев и Хонекер, възражда фреската си безвъзмездно. Работата е всеобщодостъпна за фотографиране и пр. Да но! Копията й се ползват със защитата на авторското право. Пръст в тази история има Музеят на мадам Тисо.

За всичко това (и не само) става дума в предаването на Руската редакция на BBC.

P.S. Съжалявам, че не преразказвам в подробности споделеното от Зиник, но съм на път да прескачам други културални "стени". На 10-ти летя за Япония и гледам да се подготвя. Не ми остава време за преводи от руски.

La Colifata

2009-11-18T17:10:00.004+02:00

"Лудите, лудите - те да са живи!...", "си пошушна [чорбаджи Марко] с едно неуловимо изражение на лицето" (Вазов, И. Под игото). (Дали има по-популярен цитат от първия новобългарски роман?)

Френският музикант Маджид Фахем е избрал в интродукцията към сайта му да фосфоресцират първите три букви от собственото му име - MAD. През март 2005 г. Маджид прави забележително соло в Буенос Айрес. Изпълнението му е част от грандиозен концерт на групата на Ману Чао за представяне на поредния им албум:

Както се вижда от обложката (а и от клипа), албумът е посветен на La Colifata - може би най-известната психиатрична клиника. Известна е с това, че като част от терапията, лекарите и пациентите им създават радиостанция, придобила голяма популярност в Буенос Айрес, цяла Аржентина и по света.

La Colifata заема достойно място в последния филм на патриарха Ф. Копола "Тетро". (Не чакайте ревю за филма).

Но прожекцията в "Одеон" вчера беше достойна за отразяване от радио La Colifata. Видях, че поне двама души документираха с телефоните си това уникално събитие - 20-те минути забавяне на началото. Някой има ли информация дали кадрите са качени в интернет?

Още веднъж за "Царь"

2009-11-16T17:37:00.004+02:00

Говорих вече за работата на Лунгин. Нямах намерение да се връщам към темата, но пусто - похвалих се в Twitter, че съм го гледала и Мария Вирхов ми върна коментар. Сподели, че чула от хора, на които има доверие, че филмът е добър. Добър е. Надявам се, след като самата Мария вече го е видяла, да ми каже каква е нейната оценка.

По афишите пише, че сценарист е Алексей Иванов, но самият Иванов не е много доволен от намесата на режисьора в окончателния вариант и наскоро публикува роман, създаден според първата(оригинална, авторска) версия на сценария. Даже по "зарибяващите" две глави от романа, пуснати свободно в интернет, разликите в подхода са очевидни. Позицията на писателя е категорична: "Царят се има за свръхчовек и в крайна сметка стига до страшни злодейства, до грехопадение; митрополитът намира сили просто да остане човек, и върху него се излива божията благодат. В книгата на Андрей Иванов това е разяснено пределно ясно - толкова ясно, сякаш не е роман (пък било то и кинороман), а някакъв, да речем, доклад" (Наринская, Анна. Между кадров // Коммерсантъ, № 206 (4261), от 05.11.2009).

Павел Лунгин е по-предпазлив. И така трябва.

Втората половина на ХVІ в. Московското княжество е атакувано от вражи войски от всички посоки. Иван ІV "управлява" от тригодишна възраст. Единственото, което познава, е борбата между различни кланове за надмощие. И той, невръстното дете, е в центъра на всички катаклизми. На 13 години произнася първата смъртна присъда, на 15 г. взема юздите на властта в свои ръце. Това във филма го няма, защото тези факти нямат пряко отношение към основния конфликт, интересуващ режисьора, - между царя и митрополита, между светската и духовната власт.

Искате да ме поправите? Точно така. Бъркам.

Конфликтът между светската и духовната власт, между краля и архиепископа е основна тема в пиесата на Жан Ануи "Бекет". Ануи публикува пиесата "Becket ou l'Honneur de Dieu" през 1959 г. След пет години излиза на екран филмът на Питър Гленвил "Бекет", заснет по тази пиеса. През 1965 г. филмът има 12 номинации за "Оскар" и печели главната. Ричард Бъртън и Питър О`Тул така и не успяват да вземат в ръце статуетката. Бъртън играе Бекет, а О`Тул - крал Хенри ІІ. Джон Гилгуд е номиниран за поддържаща роля - тази на френския крал Луи VІІ.

Питър Гленвил не се придържа стриктно към текста на пиесата. Отпадат, например, намеците за хомо-(би)сексуалност. Впрочем, Уикипедията казва, че подозрения за бисексуалност не липсват и що се отнася до Иван Грозни, но те също са ни спестени във филма на Лунгин. През 1964 г. нежеланието на Гленвил да епатира публиката по този начин е обяснимо. Може би е обяснимо и аналогичното нежелание на Лунгин. Това са несъществени подробности.

Ануи извежда основния конфликт още в уводната сцена. Кралят и духът на архиепископа заявяват непримиримите си позиции: единият за нищо на света не би отстъпил единствено от "честта на кралството", а другият би жертвал всичко, освен "божията чест". А всеки от тях смята за свой дълг "да прави добре това, което е нужно". Кое е нужно? - зависи от длъжността, от мястото ти в обществото. В пиесата изходните позиции са ясно изразени. Във филма - не толкова. Въпреки това драматизмът от екрана се излива върху зрителя и не може да го остави равнодушен. Героите непрекъснато са изправени пред избор. И непрекъснато са принудени да жертват най-скъпото си в името на дълга. Струва ли си? Историческите хроники се опитват да ни убедят, че си е струвало. Но историческите хроники не казват всичко.

При Лунгин нещата на пръв поглед изглеждат същите. Пак конфликт между цар и метрополит, пак необходимост да жертваш нещо скъпо в името на дълга. Но само на пръв поглед. Лунгин е прав да цитира "Бекет". Ако не се замислиш, ако останеш на повърхността, руският филм губи - в него нещата са много по-размити: кое ти е скъпо (само собственият живот?), кое е дългът ти? Там е работата. Иван Грозни по Лунгин обсебва правото да решава тези въпроси. Той няма опозиция като Хенри. Царят има цялата власт, той решава. Не защото се изживява като Христос, върнал се за Апокалипсиса, както смята А. Иванов. А защото се страхува. От всичко и от всички. Дори от себе си. И няма кой да му подаде ръка или да го нахока. Няма кой. Самотата на Хенри е пронизителна, но не е безнадежна. Самотата на Иван е самата геена адова. Защото няма сила, която да му противостои.

Лунгин разчита на нашата интелигентност. Разчита, че ще видим препратките и сами ще свържем нещата. Затова филмът е добър. Точно както е добър портретът на папа Инокентий Х, нарисуван от Френсис Бейкън като цитат на знаменития портрет на същия папа, оставен ни от Веласкес. Долу-горе по този начин.

Филмът е добър.

"Полша беше детонаторът"

2009-11-09T19:45:00.000+02:00

Така твърди Войчех Ярузелски пред италианския "La Repubblica". "Бях говорил с Горбачов. Падането на Берлинската стена само отчасти беше неочаквано". Месец преди това, когато ГДР отбелязва поредната си годишнина, млади хора скандират: "Горби, помогни ни". Но Хонекер не разбирал какво става. Берлинската стена потъвала като "Титаник", Горбачов, Ярузелски и Миклош Немет са наясно с нещата. Обаче Хонекер, Хусак и Живков са враждебно настроени към новото развитие. Да не говорим за Чаушеску. Това усложнява играта на Горбачов с вътрешната му опозиция, идваща от военните среди. Ярузелски е единственият военен сред тогавашните ръководители в соцлагера и помага на Горбачов да успокои съветската военна върхушка. "Това беше важно за света", твърди Ярузелски и отхвърля обвиненията, отправени му от сегашните полски власти. "Не се чувствам победен, защото моята родина сега живее по-добре", твърди бившият полски лидер. "Полша беше детонаторът [на промените]".

Има ли победители и победени от случилото се преди 20 години?

Факт е, че животът на изток от Стената се промени. Corriere della Sera публикува част от спомените на тогавашен офицер от КГБ в Дрезден и днешен премиер на Русия. "Толкова много неща трябваше да изгорим, че печката се взриви". И после: "Като чухме, че нападат местните отделения на Щази, разбрахме, че е дошъл нашият ред". Огромна тълпа се събрала пред зданието, но младият руски офицер смело излязъл пред хората и заплашил, че ще използва оръжие, ако нахлуят вътре. На 9 ноември 1989 г. руският полковник тъжно наблюдавал как "СССР губи позиции в Европа".

Кой спечели и кой загуби от това?

Като четем какво е казал Йошка Фишер пред The Guardian , може да си помислим, че всички са позагубили, обаче Китай е спечелил. И че е дошъл краят на европоцентризма.

Киото

2009-11-04T21:26:00.002+02:00

Още съм си в София, но моите хора вече са там и ги изнудвам за материали ))

При посещението си в Киото са попаднали в края на сватба. Ето я булката:

И на състезание по стрелба с лък от седлото на препускащ кон:

Видеото е неумела компилация от няколкото клипчета на Светльо. Моля го за извинение - това ми е първи опит в редактирането на видео-файлове. Поради това, моля всички рекламации относно качеството да бъдат адресирани към мен.

Изгубени в прехода

2009-11-04T16:35:00.000+02:00

Преходът си е преход. Някои неща са се променили изведнъж, рязко и неизбежно. Други се трансформират малко по малко, бавно и почти неусетно. След 20 години вече си "на попрището жизнено в средата", започнала е кризата на средната възраст, нищо не е същото - нито със света, нито със семейството, нито с теб самия.

А преди двадесет години си знаел какво те очаква. Знаел си накъде вървят нещата. Учил си за това и си учил другите. Но днес, като се озърнеш, все едно си попаднал в някакъв паралелен свят. Нищо не разбираш - защо се случи така? Къде сбърках? Кой е виновен?

Нека се разберем. Не става дума за България`2009, а за Япония`1965. След края на Втората световна война американските войски окупират островната държава. Пишат нова конституция. Променят изоснови политическата и правна система. Икономиката е в много тежко положение - след двадесет години преход тепърва започва това, което по-късно се нарича "японско икономическо чудо". Новите закони и обществени отношения няма как да не се отразят и върху личния живот на хората. Повсеместно е усещането за рушене на изконните ценности, на загуба на ориентири, на невъзможност да се определи кое е добро и кое - зло.

За Нобуо Коджима това става основна тема в творчеството. В средата на 30-те години на ХХ в. в две последователни години губи баща си и по-големия си брат. Губи хората, на които, според тогавашните обичаи, би могъл да разчита. През 1938 г. записва английска филология във възможно най-престижния Токийски императорски университет. Завършва го през 1941 г. като защищава теза върху творчеството на У. Такъри ("Панаир на суетата"). Става учител по английски в частно училище. И ето ти я войната. Излиза, че е посветил живота си на езика на врага. Отива на фронта. След капитулацията, в края на 50-те специализира в САЩ. Вече е университетски преподавател.

Изучава Достоевски, Гогол, Кафка.

Съпругата му, с която са заедно от първата си студентска година, умира от рак през 1963 г. На следващата година се жени втори път. А след още година, през 1965 г., излиза романът "Hōyō kazoku" ("Embracing Family", "Семейный круг"/"Семья Мива"). През 1970 г. този роман получава току-що учредената награда "Танизаки", чиито лауреати в следващите години стават нобеловите лауреати Кензабуро Ое и Кобо Абе, както и Фумико Енчи и Ейми Ямада.

Първият превод на романа излиза в САЩ двадесет години по-късно - през 1985 г., а вторият - след още около двадесет, през януари 2006 г. През октомври на същата 2006 г. Нобуо Коджима напуска този свят.

Главният герой на романа Шунсуке Мива е университетски преподавател по американска литература, специализирал е в САЩ, чете лекции на тема "Семейството в другите страни". А собственото му семейство се руши и той не разбира защо. Съпрузите не умеят да говорят помежду си. В традиционното японско семейство няма нужда да разговарят чак толкова - всеки си знае мястото и задълженията. Сега всичко е друго, никой не е мястото си: прислужничката вместо да си гледа работата, разнася клюки и се изживява като регулировчик в емоционалните движения на родители и деца. Мъжът осъзнава, че в новите условия ролята на съпруга като семеен господар се е изчерпала, пък и той не ламти за власт. Но така и не успява да разбере какво в тези променени условия се очаква от него. Да върне младостта на жена си, по-възрастна от него с няколко години? Да спаси живота й след като разбира, че е болна от рак? Да убие младия й американски любовник? Да й прости? Да спре сина си - тийнейджър, който иска да опита сам да се оправя в живота? Да опази, доколкото е възможно, дъщеричката си от стреса на този нов живот, който самият той не разбира?

А новото място, новата къща, която се надява, че ще закрепи разяжданото отвътре и отвън семейство, е модерна, но негодна за живот - японският климатик отказва да работи, а по американски проектираният покрив протича при всеки дъжд. Шунсуке се гневи на всички, импотентността му е не толкова физически, колкото интелектуален проблем. Токико - съпругата му, умира. Рьоичи - синът му, напуска дома. Скоро това ще направи и дъщеричката Норико. Крайно време е да изгони слугинята Мичийо.

Кой знае дали това ще реши проблемите.

Текстът е предложен за публикуване на сайта "Аз чета"

Кой спечели наградата "Не-Букър";?

2009-10-31T15:30:00.001+02:00

Говори се, че последният роман [Hilary Mantel - Wolf Hall], който спечели авторитетната английска литературна премия Букър, само за 48 часа се превърнал от аутсайдер във фаворит на журито. Как става така? Sam Jordison, чийто блог се публикува на сайта на в. „Гардиан“, замисля да проведе алтернативен конкурс сред читателите си, за да провери доколко техните вкусове съвпадат с тези на журито. Той предполага, че сред четящата публика има три групи, недоволни от решенията на авторитетното жури. Една от тях оспорва тъкмо авторитета на хората, призвани да изберат книгата на годината – кои са те, кой ги е избрал и по какви критерии, остава неясно за широката общественост. Втората група е недоволна, че никога книгата, която те харесват, не печели. Третата група намира, че печелят книги с политкоректна тематика, а не романите с художествени достойнства.

Добре тогава, казва Sam Jordison, вие определете коя е книгата, която според вас заслужава награда. Не наградата Букър. А книгата, която заслужава наградата "Не-Букър".

В крайна сметка в шортлистата на читателите попадат пет заглавия:

Eleanor Thom - The Tin Kin

Simon Crump - Neverland

MJ Hyland - This Is How

Jenn Ashworth - Intimacy

James Palumbo - Tomas

Rana Dasgupta - Solo

Sarah Crown в блога си, също постван на сайта на Guardian, споделя, че без този конкурс тя едва ли би прочела някои от книгите, заслужващи читателското внимание. В това е смисълът на подобни алтернативни награди. Сара отделя три от романите - тези на Jenn Ashworth, Rana Dasgupta и Peter Murphy (последният не попада в шортлистата).

В българското информационно пространство се заговаря за две от номинираните заглавия още преди да бъде обявена надпреварата за Не-Букър. През юли - за "Томас" на Джеймс Палумбо, а преди това - за романа на Рана Дасгупта (тук и тук, и най-вече тук). Нямаше начин да не се говори за "Соло" - авторът е индиец, роден в Лондон и работил в Ню Йорк, но главният герой е българин (нищо, че се казва Улрих). Впрочем, това едва ли е от непознаване на българската именна система. Неколцина коментатори изказват предположението, че романът е с негативно клиширано третиране на българската тема, но не е така. Авторът е бил няколко пъти в България. Вярно, за кратките си престои едва ли би могъл да ни изучи дотолкова, че да бъде фактологически перфектен, но това все пак е роман, не документално разследване. Още повече, че е срещнал прототипа на главния си герой не в София, а в Тбилиси. Така или иначе, Дасгупта избира да ситуира героите си предимно в нашата столица - "и тъмна, и прашна,/и мръсна, и страшна". Но Дасгупта, който от десет години живее в прародината си Индия, напълно ни влиза в положението и разбира защо въпреки всичко "без тебе не мога -/ ти София моя, любов и тревога". А, да не забравя да спомена, че музиката е в центъра на повествованието - прототипът на Улрих (грузинецът), е оперен певец, а не химик, какъвто е главният герой в романа. И Дасгупта гледа по особен начин на чалгата - като на карашък от всякакви влияния. Като на музика, която е била е забранявана (а кой може да забрани музиката?). Едно на ръка, че Дасгупта не е музикант, той е писател.

Впрочем, всички отбелязват тромавостта в диалозите. Рана Дасгупта твърди, че тя е търсена. Редакторът му бил заявил: "Ама никой не говори така!". Не е вярно, контрирал Дасгупта, в България за тези неща - политика, история, съдба, - говорят сериозно. Все някой трябва да говори сериозно за тези неща в днешни дни на преоценка на ценности. Патетиката не е излишна.

Ако някой твърди, че авторът не разбира нищо от България, да вземе да се прегледа. Дасгупта търси опора в съхранените от нас ценности. А ние все ревем, че сме ги изгубили.

Е, читателите на "Гардиан" са класирали романа на Дасгупта на първо място. Следващият роман - на Палумбо, изостава с цели 4 точки. А пък третият (на Eleanor Thom) е за циганите. Май в това отношение и Букър, и Не-Букър си приличат :)

Демокрацията като дестабилизация

2009-10-28T14:42:00.002+02:00

"Кремъл предупреждава, че демокрацията може да разнебити Русия", съобщи оня ден Ройтерс. Guy Faulconbridge информира за интервюто, което Владислав Сурков е дал за последния брой на сп. "Итоги". Пасажът, подтикнал репортера на световната агенция да постави такова заглавие на статията си, е следният:

Въпрос: На форума "Русия зове!" Владимир Путин заяви, че нашата икономика ще продължи да се изгражда върху основата на либерални принципи. Аналогични сигнали подава и президентът. Но историята на модернизациите говори, че те могат да се провеждат и силово. Според Вас, Русия способна ли е на либерална модернизация?
Отговор: Важно е да не се оплетем в терминологията. Тъкмо се оправихме с "модернизацията" и "иновациите", и вие предлагате "либерална модернизация"... Какво е това, не ми е съвсем ясно. Може би имате предвид неавторитарна модернизация, която се опира на демократичния строй. Разбира се, според мен, напълно е възможно да се осъществи такава модернизация. Идеята на президента за ненасилствена модернизация подчертава този момент. В първия си въпрос споменахте за индустриализацията, която беше проведена насилствено. Нашата задача е да докажем на самите себе си простата мисъл, че можем да се модернизираме като се опираме на демократичните институти. Но тук важното е да не объркаме либералното, демократичното общество с хаоса и безредието.
Макар Мао Дзедун да казваше, че големият хаос поражда голям ред, той по-скоро е имал предвид, че от разрухата се ражда твърд, а дори и тоталитарен режим. На нас не ни трябва такова нещо. Не ни трябва и Пиночет. Но ние трябва да знаем, че неконсолидираната и небалансирана власт, слабите демократични институции не могат да осигурят икономически ръст. Даже сега, когато властта е достатъчно консолидирана и подредена, много проекти се придвижват бавно и трудно. Ако се прибави и някаква политическа нестабилност, то нашето развитие може просто да бъде парализирано. Ще има много демагогия, много лобиране и разграбване на Русия парче по парче, но няма да има развитие.

Guy Faulconbridge накратко разказва кой е Владислав Сурков, за да подчертае значението на неговите изказвания. Твърди, че кремълският чиновник рядко прави публични изявления. Нарочен за главен идеолог на властта, Сурков и при Медведев запазва поста, което заема в президентството на Путин - заместник-ръководител на президентската администрация. Носят се слухове, че напоследък Патрушев и Наришкин са в немилост, но не и Сурков.

Кореспондентът на Ройтерс отбелязва, че Сурков има икономическо образование. Самият Сурков признава, че "не се занимава с икономика". Изобщо, твърде малко се знае за личността на Сурков. Първо, носи фамилията на майка си (в интервю пред "Шпигел" споделя, че баща му е чеченец с фамилията Дудаев и пет години, до развода на родителите си живее в Чечения). Второ, казва, че е женен за Наталия Дубовицка, но първата му съпруга е балдъза на А.Чубайс и не се знае кога или дали се е развел с нея, кога и дали е сключил официален брак с Дубовицка. Трето, знае се, че е завършил Московския международен университет, създаден през 1991 г. с американска помощ. Преди това е учил по малко в Московския институт по стоманата и сплавите, както и в Московския институт по култура (със специалност "режисура на масовите театрализирани представления", т.е. на манифестациите), но не ги е завършил, защото заминава като войник в съветските части в Унгария (говори се, че бил в спецчастите на военното разузнаване). Работи в структури, подчинени на Ходорковски. За кратко е първи заместник-директор на Обществената руска телевизия преди да бъде назначен в Президентството през 1999 г., в края на която Елцин подава оставка и Путин става и.д. президент на Русия.

Оглавява Съвета на директорите на "Транснефтпродукт". Инициира създаването на младежката организация "Наши", която напоследък се кани да съди авторитетни западни вестници заради упреци, че движението е националистическо и че преследва журналиста Подрабинек, реагирал остро на нареждането на властите до собствениците на заведение за бързо хранене да сменят името на заведението (собствениците веднага изпълняват нареждането и заведението вече не се казва "Антисоветская", а "Советская").

Вл. Сурков пише текстове за песни и разкази. През лятото беше набеден, че е автор на романа "Околонулата". Романът е публикуван в списание, чийто главен редактор е Андрей Колесников. В последния брой на списанието излиза рецензия за романа, в която със (само)ирония се разказва откъде романистът е взаимствал идеи за сюжета - от "Чайка" на Чехов, но най-вече от "Хамлет" на Шекспир. Рецензентът демонстрира ерудиция и чувство за хумор. "Не знам кой е написал романа, но [Сурков] със сигурност е написал реценцията", се казва в редакционното въведение. В статията си Вл. Сурков подхвърля:

Питах художествения си ръководител А.И.Колесников: "Уважаеми, А.И., аз съм ви колумнист и искам да знам истината. Да не би случайно да съм публикувал роман при вас? Например, "Околонулата"?". А.И. отговоряше дълго и неопределено.

Владислав Сурков също избягва директния отговор.

Впрочем, "художественият ръководител" Алексей Колесников е същият този журналист, който "изключи" България от проекта "Южен поток".

Продавачът на климатици като духовен лидер

2009-10-20T16:20:00.003+03:00

Няма вече големи писатели, казва Владимир Сорокин. Не може сега да се очаква от литературата да бъде съвест на нацията, "трябва да погледнем към други области на живота, към представителите на други професии. Съвестта на нацията не винаги е свързана с литературното слово, а просто - с думите. Продавачът на климатици може да стане съвест на нацията. Мисля, че той без проблеми би се справил с такава роля...".

Но бившият руски премиер Касянов вярва, че нещата ще се променят, че скоро хората, свикнали да получават уважение за професионализма си - творческата и техническата интелигенция, ще се събудят и ще възроптаят срещу потъпкването на честта си. Касянов смята, че в Русия всичко става бавно, но днес нещата заприличват на ставащото в съветските времена - хората обсъждат проблемите около масата в кухнята и формират обществено мнение, което не присъства в масмедиите, но което изисква да бъде взето предвид. Когато на гражданите бива казвано в прав текст: "Не се и надявайте, нищо няма да се промени. Вие сте без значение!", подобно унижение автоматично предизвиква реакция. Затова образованите хора имат усещането, че скоро нещата ще претърпят обрат и те ще могат да участват в политическия живот, в процеса на изработване на политически решения.

В. Сорокин май няма такива усещания. Сорокин не е случаен писател за разлика от руските автори, издавани в масови тиражи у нас напоследък. (Впрочем, сред рекламираните "представители на съвременната руска литература" има едно име, заслужаващо специално внимание - Олег Рой обича да позира пред фотографите така, че бицепсите му да не останат незабелязани, но пише в жанра "женски романи". Сполучливо маркетингово попадение, не ще и дума).

Не е случаен писател и Виктор Пелевин. Дмитрий Биков казва, че "тази есен" ще излезе новият роман на Пелевин. За ползващите руски предлагам втората част на видеото, в което писателят-литературен критик споделя вижданията си относно тенденциите в развитието на руската литература:

Биков твърди, че бъдещето е в "социалния реализъм". Като го слуша, човек остава с впечатлението, че популярност ще имат мрачните сюжети. Биков намира, че фантастите стават все по-реалистични, че хумористите стават все по-жлъчни.

Един от романите, споменати от Биков, попада в "шорт-листите" на номинираните за две руски литературни награди ("Голямата книга" и "Руски Букър"): "Каменният мост" на Александър Терехов. Други "съвпадения" във вкусовете на двете журита са широкодискутираният роман на Леонид Юзефович "Жерави и джуджета", както и творбата на Борис Хазанов "Вчерашна новина".

Прилагам списък на заслужаващите внимание, според Д. Биков, произведения:

Терехов, Александър. Каменният мост
Минаев, Борис (да не се бърка със Сергей Минаев, предупреждава Д. Биков). Мъжки ден
Лазарчук, Андрей. Моят по-голям брат Иисус
Успенски, Михаил. Райска машина
Попов, Валерий. Да нарисуваме
Крусанов, Павел. Мъртъв език.

Интересни са размислите на Биков за връзката между литература и книгоиздаване. Критикът търси зависимости между характера на четивото, пасващо за пътуването в градския транспорт, и предпочитанията на издателствата. Дмитрий Биков смята, че западният читател предпочита развлекателни четива, с които да убие времето, изгубено на път за дома; докато руският читател има нужда от сериозни четива. "Руският читател се нуждае [от литературата като] докосване до язвата", казва Биков. "Животът дойде и ни пипна. Не можем да избягаме от него. Трябва да го цапардосаме с нещо. Трябва да се защитим от него - както казва Виктор Шендерович, "да си го връщаме на живота е руски национален спорт". Именно с такъв руски национален спорт ще се занимава руската литература", предполага Д. Биков.

Има ли смърт в мрежата?

2009-10-19T18:35:00.001+03:00

Как да няма! Лесна работа - изтриваш си акаунта и виртуалната ти самоличност вече е в небитието. Е, IT-гурутата сигурно знаят как да го направят без да оставят следи. Но какво се случва с такива като нас, несведущи в програмирането, когато физически си отидат от този свят, а техните отражения продължават да обитават всемирната мрежа? Кой получава правата върху оставеното от нас в интернет? Важат ли в този случай наследствените права и правото на интелектуална собственост?

Не за пръв път поставям въпроса.

Немското списание Focus разказва история, която изважда този проблем от категорията на умозрителните хипотези. Шведката Сунива Гиртингер се обръща към пресата, за да принуди Facebook да закрие профила на починалия й приятел.

След смъртта на потребителя в мрежата остава безстопанствена огромно количество лична информация: електронна поща, профили в социални мрежи, пароли, данни за роднини и познати, споделени в блоговете.

Оправни предприемачи вече се възползват от ситуацията - има няколко сайта, които позволяват да оставиш там нещо като завещание, да ги упълномощиш да изтрият профилите ти от социалните мрежи след евентуалното ти представяне пред Свети Илия. Само че кой може да ти гарантира - какво администраторите на въпросния сайт ще направят с личните ти данни докато си още на този свят?

Не казвам, че създателите на тези сайтове непременно са недобросъвестни. Със сигурност повечето от тях имат добри намерения. Но така или иначе, възникнала е нова сфера на дейност, която се нуждае от регулация.

Ден на прехраната

2009-10-16T22:48:00.002+03:00

Малко вяло мина у нас. БНР съобщи:

Към днешна дата около един милиард души в света не си дояждат, обяви директорът на Програмата по прехрана към ООН Жозет Шийрън. "Днес е световният ден на прехраната <...> И ще призова света да си спомни за хората, които нямат нищо в чинията си днес. Един на всеки шест души на Земята ще си легне гладен тази вечер", заяви Жозет Шийрън.

В Белгия пък избрали "Мис Клошарка 2009".

Не знам дали моето приятелче от Москва е информирано за тези събития, но есето му е великолепен отзвук на темата:

Тежко ми е нещо на сърцето. Ще ми се да можех да намеря някаква отвлечена тема, понеже това, което ме вълнува, още няма думи.

Исках да разкажа за един човек, когото мислех някак си да вмъкна в разказ, и този човек живее в мен вече няколко години, но разбрах, че така не става, не бива да взимаш късче от реалността и изкуствено да го тикнеш, буквално да го натъпчеш в разказ. Разказите май не се правят така.

Веднъж, когато тичах като куриер с някакви бумаги към Управлението на културата на "Кантемировска", се качих на рампата и видях странен човек.

Той седеше с лице към изхода на пейката, обгърнала квадратен стълб. Отдалеч още видях, че яде нещо. Седеше си сам, движенията му бяха точни като на гурман, наслаждаващ се на рядък деликатес. Приближавам се и постепенно в очите ми този човек придобива реални очертания. Той реже с пръст върху дланта си хапка от нещо невидимо (макар че аз сякаш го виждам, преставям си го!), хваща я с два дълги пръста, слага я в устата си и внимателно дъвче, дори притваря очи от удоволствие... Разбира се, аз се учудвам, възторгът ми се примесва с онова общочовешко чувство на срам, радостта от видяното възпира моралните ми задръжки (т.е. това сега го пиша така, а тогава изобщо не го мислех). Сигурно по същия начин бих наблюдавал някакви зверства, чийто неволен участник бих могъл да бъда. Както на войника му се налага да убива, така и на мен ми се случи да почувствам възторг от нереалното. Но това не е всичко. Без да имам сили да се обърна, аз вървях с широка крачка и точно след тази сцена видях следваща! Край другия стълб седеше човек в шлифер и старомодна шапка, той мачкаше самун хляб, държеше го с една ръка и гладно ръфаше от него.

Сърцето ми заби още по-силно... радостта направо ме сграбчи!

Живнах, възбудих се като че ли ей-сега съм бил с жена. Колко бездушно!

Но колко е хубаво да се къпеш в лъчите на женски поглед... все едно да си цвете в саксия, да си средище на грижи, недоловими ласкави слова "Ах, мой мили", - пръстите ме галят, листите ми се изправят, разцъфтявам, раста и се протягам, сякаш на палци, към тавана, за да го докосна, и върху пръстите остават следи от вар. Колко е приятно, когато нещо красиво ти обръща внимание. И дори не те притеснява колко си ужасен. И когато останеш насаме, извън полето на нечие зрение, на чужди минувачи, тогава можеш да усетиш безсмислието на своето съществуване.

На "Коломенска" от години има още един клошар. Облечен в "доисторически" шлифер, даже понякога носи фуражка без козирка, или камуфлажно кепе, обувки-половинки, и броди из улиците. Винаги го виждам и лицето му ми напомня за Кортасар. Веднъж го видях на видео: изпъкнали рибешки очи и тръба. И още - той си гледа в краката, пък през цялото време се усмихва, а ако не се усмихва, то няма и помен от отчаяние, а някакъв странен подем. Като че ли в непрестанното движение е същността на живота му, възможността да живее. Ако погледне натам, накъдето не води неговия път, той може да спре, а това е самоубийствено в неговото положение. Не обичам литературата заради това, че може да унижава човешкото достойнство, за този й словесен прагматизъм. Ето го човекът със сложна съдба - и това изречение стига, за да приключиш с него и да продължиш според сюжета си. Кому е нужна съдбата му? Втресе ме, мускулите ми заиграха. И ето ти го, този клошар кляка и наднича под лавката в търсене на изпуснати стотинки. Когато отказвах пушенето, му давах кутии цигари; той даже не спираше и не ме поглеждаше, кимаше и продължаваше по пътя си. Вървеше нататък. Вървеше нататък, независимо от всичко, каквото и да е времето. Понякога се смееше на нещо си свое, понякога пътем отпиваше чай от пластмасова чаша.

А веднъж през лятото се запознах на площад "Болотный" с друг човек. Вече не помня името му, но му викаха Паркиращия. Дойдох на Блатния прощад и седнах на тревата; правеха сцена, предстоеше благотворителен концерт. И внезапно до мен седна този дребен човечец, избелели от слънцето коси, рижав, и пронизителни, като от стъкло, сини очи! Той имаше малка бутилчица водка, сподели с мен сладката меденка. И ми разказа историята си. Днес му провървяло, разкрил престъпление. От църква в Китай-город изчезнала икона, струвала някъде към десет хиляди долара. Юрий (сетих се!) бил свой човек сред компания клошари, живеел с тях в изоставени сгради, ходил по местата, където те присядали да просят милостиня; и виж, че пренощувал при един от тези клошари, и тоя споделил, че взели иконата, и молел, помагай да я продадем, ще делим. Юрий останал като гръмнат и му взел иконата, и я занесъл на отчето. А отчето даже не го нахранило, дал му стотина рубли да се почерпи. Юрий от цялата тази история се почувствал герой, днес за него беше свят ден! Бог му дал да извърши добро дело. Даже ченгетата му благодарили. Като се разхождахме после по Китай-город Юрий ми показа мазето, където разглобяват крадени коли. Нарекли го Паркиращия, защото изкарвал някой лев като паркира коли. Наистина, като стигнахме до хотел "Россия", той размени някоя дума с човека, който пускаше колите на паркинга, разбра се с него, че ще откарва колите до мястото им и ще получава по 50-100 рубли за кола. Но оня ден той така и не спечели почти нищо. Само 50 рубли. Много ни се пиеше. Слънцето припичаше. Купи бира за себе си и за мен, макар всички лавки да затваряха заради празника.

В бележник, тафнат от "Му-му", покрай някакви секс впечатления, имаше и идеи за разкази, записани набързо със скоростта, с която се движеше влакът. Едната е за къща от дрехи. Във вагона на метрото видях спяща жена, сгушена в няколко жилетки, с няколко чифта ръкавици на ръцете - това е нейният дом.

След първия семинар, когато се срещнахме с Майстора на "Тверска", ние с Катя и Антон отидохме в кафенето зад паметника на Ленин, с прашен под (неволно си представих моряци с мокри парцали) и една нервозна, бързо сменяща настроението си сервитьорка. Аз за пръв път пих водка с Майстора и самият този факт ми доставяше необикновено удоволствие, макар че аз си седях сякаш отстрани и не вземах участие в разговорите, а като престраших да кажа нещо, от вълнение на екс изпих чашата си чай. В онзи ден беше горещо и когато станахме и тръгнахме към метрото, Майсторът ме попита дали не искам да стана клошар. Очевидно ме предпазваше от собствения ми разпуснат дух. И видях още: "Погледнете, пералня за клошари!". На облегалките на пейките около фонтана под изгарящото слънце висяха десетина панталона, които един клошар съсредоточено простираше, като двунога щипка за пране.

Пази боже!

Надявам се, че ще ми стигнат силите, а също хитроумието и вдъхновението, за да изживея живота си, облажвайки се както материално, така и духовно.

Благодаря!

Здравословно хранене

2009-10-11T20:40:00.001+03:00

Да си призная, отнасях се твърде индиферентно към темата за здравословното хранене. Личният ми опит ме е убедил, че вкусът е едно от нещата, към които възпитанието не е задължително да има отношение. Не че усилията да стимулираш детото си да предпочита полезни храни са излишни. Но едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто - да го направиш. Пък даже и да го направиш, не се знае какво ще излезе. Особено, ако не си знаеш силата. Както е и с повечето други въпроси, що се отнася до децата.

Ако за едно дете чипсовете винаги са били табу, внушено му е, че те са "отровни", а всички другарчета от първи клас ги ядат всяко междучасие и нищо не им става, какво да си мисли детето? Ако забранят чипсовете в училищната лавка, в която без друго от "големите" не можеш да се вредиш, какво ще се промени? Така или иначе, първолаците пресичат улицата, за да си ги купят от десетината заведения/магазинчета/барачки в радиус от двайсетина метра около училището. В много случаи, това са квартални "суперчета" - където и да се преместят, все ще има школо наоколо.

Мразя чипсове.

Не протестирам против забраната да се продават в училище.

Не знам дали забраната ще реши въпроса с нездравословното хранене. Roz Chast стига по-далеч. Тя намира, че проблемът изобщо не е в храненето. Едно време, казва тя, ядяхме каквото ни падне, гледахме телевизия, а като ни писнеше, излизахме на улицата. Там можеше да се играе на какво ли не, защото нямаше толкова коли. Така беше, съгласявам се. Тичахме по улиците, гонехме топки... И все под окото на родителите. На улицата пред блока. Нямаше толкова коли.

Не е проблемът в колите, това е очевидно.

И аз не знам къде е.

Но и в Ню Йорк са въвели ограничения на асортимента продавани в училищните лавки храни.

P.S. Прочетох мнението на Роз Част, защото беше в рубриката "Оп-арт" и помислих, че става въпрос за изкуство ))

Изкуството и добрите нрави

2009-10-08T20:58:00.002+03:00

Не съм от тези, които роптаят срещу мястото на израза "добри нрави" в законовите норми. Понятието "добри нрави" е нещо много добро, то напомня, че законите не са откъснати от морала. Това понятие играе ролята на пластична граница между свободата и ограниченията - граница, която обществото във всеки исторически етап поставя на различно място. Често се оказва, че членовете на обществото не преценяват точното място на граничната полоса в съответната епоха и от това възникват конфузни ситуации.

Последните дни ни направиха свидетели на поредица казуси, при които обществото (или по-точно, част от него) възроптава срещу едно или друго произведение на изкуството и призовава правозащитните органи към съдействие. Не се наемам да съдя дали във всеки отделен случай реакцията е адекватна.

1. Скотланд Ярд се самосезира от "непристойни публикации" в медиите и полицейски служители учтиво молят ръководството на Тейт Модърн да свали работата на Ричард Принс, който използва снимка на 10-годишната Брук Шийлд, направена от Гари Грос за Playboy през 1976 г. Властите намират, че изображението може да се приеме като насърчаване на педофилията. Кураторите на изложбата Pop Life се съобразяват с препоръката на блюстителите на реда. A propos, из залите на галерията има редица други шокиращи работи, които карат дори познавачите да се питат: "Как мога да гледам това?" (умишлено не давам линк);

2. В Мексико властите спират финансирането на филм по последния роман на Габриел Гарсия Маркес, защото героят на Маркес решава да си подари за 90-ия рожден ден невръстна девственица, което, според правозащитна организация, можело да се превърне в пропагандиране на проституцията сред малолетни и непълнолетни. Режисьорът твърди, че във филма съзнателно не се споменава възрастта на героинята и нарочно е избрана актриса, навършила 21 г.;

3. Тук ми се щеше да отбележа историята с пловдивския кмет и Давид Черни, ама положително всички са осведомени и затова няма да й отделям повече място;

4. Почти аналогичен е и случаят с книгата на Виктор Ерофеев "Енциклопедия на руската душа", издадена преди десетина години. През 2009 г. обаче преподаватели и завършили Филологическия факултет на Московския държавен университет констатират, че книгата е "екстремистка и русофобска" и пишат писмо до депутата в московския общински съвет Николай Губенко (последен съветски министър на културата) с молба да сезира прокуратурата. Народният представител заявява, че като прочел книгата на Ерофеев бил толкова омерзен и погнусен, както когато чете Сорокин или онази "писателка, американка, която е някак-си свързана с вагината". Междувременно деканката на факултета прочита писмото до депутата, което преди това е подписала. Във видеоблога си (sic!) Марина Ремньова заявява, че Ерофеев е "много вредна личност, много вреден писател и никакъв водещ", че е "съгласна с всичко, което пише в писмото: един уважаващ себе си човек такива книги няма да напише". Но "като е неспособен да създаде нещо, да стане личност, Ерофеев намери единственото средство, което добре работи по отношение на руските читатели и руските слушатели - той се обърна към псуването. Това е последната му надежда да стане известен. Трябва да му съчувстваме. Макар че да го даваме на съд, все пак не си струва". Затова Марина Ремньова смята, че подписът й под писмото до Губенко не е действителен - ще рече, оттегля го.

Ако някой отчете като пропуск неспоменаването на казуса "Полански", ще го апострофирам, че постът ми е посветен на обществените реакции спрямо произведения на изкуството, а не спрямо житейското поведение на дейците на изкуството.

Солта на живота

2009-10-07T21:55:00.002+03:00

1956 г. Юкио Мишима и Шинтаро Ишихара на балкон в Токио.

След 14 години Юкио Мишима от балкона на щаба във военно поделение ще призове войниците да извършат военен преврат и след провала на начинанието ще сложи край на живота си по единствения достоен за самурай начин.

А Шинтаро Исихара от 1999 г. насам е губернатор на Токио.

Какво свързва двамата през 1956 г.? Тогава Юкио Мишима публикува, може би, най-издаваната си творба "Златния храм", а Шинтаро Ишихара получава наградата "Акутагава" за първия си роман "Taiyō no kisetsu"("Season of the Sun"). През същата година романът на Шинтаро е филмиран и брат му Юджиро, който играе в главната роля, се превръща в идол на младото поколение в Япония. Наричат го дори "Елвиса от Осака". (Юджиро умира от рак през 1987 г.)

Братята Ишихара са родени в Кобе, не в Осака, но градовете са на час път и няма кой знае какво значение къде ги ситуира легендата. Големият, Шинтаро се появил на бял свят през 1932 г., а Юджиро - две години по-късно. Децата почти не усещат войната и почти не разбират защо през 50-те родителите им възразяват против стремежа на младото поколение към епикурейски начин на живот. Братята Ишихара стават изразители на този стремеж.

Точно десет години преди да бъде направена снимката, през 1946 г. Юкио Мишима посещава бъдещия нобелов лауреат Ясунари Кавабата и с негова благословия излизат първите разкази на младия автор. Кавабата умира при неизяснени обстоятелства в същото курортно градче Зуши, в което преминава детството на Ишихара.

През 70-те и 80-те години Шинтаро с хъс се впуска в политиката, заема важен пост в правителството на Такео Фукуда и е министър на транспорта при Нобору Такешита. През 1989 г., след като губи битката да оглави Либерал-демократичната партия, Шинтаро Ишихара пише книгата "Япония, която може да каже "не"" в съавторство с шефа на "Сони" Акио Морита. Призивът за равноправни отношения със САЩ предизвиква силен отклик по света. В следващите години серия не съвсем политкоректни изказвания на токийския губернатор дава повод на някои наблюдатели да го определят като "японския Льо Пен".

Но преди това, вероятно през 80-те, Шинтаро Ишихара посещава Берлин и се среща с друг световно известен японски писател, бъдещия нобелист Кензабуро Ое. Докато разглеждат Берлинската стена, те си разказват истории и Ое посъветва сънародника си да запише всички тези случки, в които "има нещо повече, отколкото Шинтаро си мисли". Ишихара се вслушва в съвета. Така през 1990 г. се появява сборникът с разкази "Waga jinsei no toki no toki" ("The sublime moment of my life", "Соль жизни"). По признанието на автора, сюжетите са базирани на собствени преживявания и на истории, споделени от приятели и познати. Стилът отпраща към Хемингуей.

В послеслова Шинтаро Ишихара специално споменава "Пъстрата лента" като разказ, чието написване е насърчено от Кензабуро Ое. Възможно е това да е ключова част на сборника. Вероятно цитатът от Артър Конан Дойл трябва да подскаже на читателя да търси смисъла и причината не там, където изглежда на пръв поглед. А може би авторът иносказателно твърди, че няма по-голям убиец от собствения ни страх.

Разказите на Ишихара са увлекателни, неочаквани за западния читател. Любопитно е да държиш в ръцете си книга, написана от активен политик, при това с несъмнено майсторство.

Впечатли ме образът на С. от "На корта". Силно ми заприлича на Юкио Мишима. Твърде е възможно да греша относно причастността на Мишима. Но дали това е от значение.

В памет на Ървинг Кристъл

2009-10-03T20:10:00.000+03:00

Мислех да почна с цитат от анализ на политически коментатор, който се бунтуваше срещу "влиянието на американската субкултура". Човекът, явно, си спомняше от едно време нападките срещу "кока-кола културата", но разбираше, че в днешно време идеологическата му критика срещу напитката едва ли ще срещне отзвук, та реши да употреби друг термин ("субкултура"), който да му звучи достатъчно страшно. Едно време така страшно звучеше терминът "поп-култура". Сигурно поради тая причина сега съответните вестникарски колонки се именуват "Entertainment", щото не върви да са "поп". Между другото, по градския транспорт тийнейджърите разправят, че чалгата (par excellence поп-култура, да не се бърка с поп-арта) им е писнала и се преориентират към House. Ама снобите сигурно са наясно и са предприели мерки за разграничаване.

Ако се разсъждава логично, поп-културата няма как да е субкултура тъкмо защото е поп и обратното. Но да не се впускаме в подробности. Във всеки случай, ако не друго, поп-културата има по-големи шансове да се превърне в ортодоксална, ако се е зародила като контракултура. Условие, което чалга-културата май е изпълнила. Да се надяваме, че това условие, макар и необходимо, не е достатъчно.

Само преди две седмици почина Ървинг Кристъл, нарочен за кръстник на неоконсерватизма. Независимо дали споделям постулатите му или не, има пасажи в работите му, над които си струва да се замислим.

Поетите и художниците от предишните епохи, казва Кристъл, притежаваха интензивна духовна енергия, енергия, която черпеха от високомерните си амбиции да заменят религията с изкуство - като смислообразуващо начало на живота. Етосът на съвременната контракултура е етос на карнавала. Той е циничен, нихилистичен и експлоататорски. Той открито признава ориентацията си към сензационност и материализъм. Енергията на контракултурата на постмодерна е насочена към себеиздигане, към PR и драпане за грантове. В това отношение контракултурата се превърна в продължение на масмедиите, насърчава ексхибиционизма, а не интелектуалните и духовни стремежи. При шопинга, даже не заради последващия разврат, странните божества се приемат като обичайни и всекидневни. Ще продължава ли това, се пита Кристъл през 1994 г. Първоначалната възбуда от контракултурата изчезна, смята той, вече целият този бизнес предизвиква скука - твърде много са тези lifestyles, твърде много са преходните и простоянно сменящи образа си "индивидуалности". Но това не означава, че нещата ще се върнат към "нормата".

Да, не означава.

Само дето по нашите ширини постмодернизмът няма никакви шансове някога да придобие качеството на контракултура от такъв калибър, че да се превърне в ортодоксална култура. Както гледам, той е обречен да си остане екзотична субкултура. В което няма нищо страшно, разбира се.

Писателите и телевизията

2009-09-27T15:32:00.000+03:00

Първото интервю на Владимир Набоков за телевизия е снимано в Рокфелер център малко след публикуването на "Лолита" в САЩ през 1958 г. Записът на това интервю за канадския канал CBC е качен на YouTube. Видеото е сред любимите ми. Разговорът е заснет като театрална постановка - камерата не прави събитието, не имитира съспенс, тя само улавя промените в емоционалното състояние на участниците, прави видимо напрежението, интелектуалния сблъсък между творец и критик. Ролята на водещия не е да дирижира ставащото в студиото, той само улеснява комуникацията между двамата, внася светскост и ненатрапчиво кара зрителите да се чувстват приобщени към необичайна драма, разиграваща се пред очите им.

Очевидно, не само аз съм сред почитателите на видеото. Есеистът и сценарист Артър Кристъл дори е поставил скриншот от видеото на десктопа си. Публична тайна е, че Набоков ползва пищови при отговорите си на въпросите. Той държи каталожни фиши, хвърля им по някой поглед докато говорят другите участници в събеседването и преглежда следващите картончета, за да си припомни какво следва. И какво от това? Артър Кристъл разсъждава върху технологията на съзряването на една мисъл, обличането й в думи, изкристализирането на формулировката, която да я направи разбираема за публиката. Да, писателят не е длъжен да бъде добър оратор. Позволено му е да е мълчаливец. Макар да има доволно примери и за обратното.

Артър Кристъл разказва следната случка:

Докато живял в Париж, Александър фон Хумбол изказал пред свой познат лекар желание да срещне истински луд, медицински доказан. След няколко дни получил покана за вечеря. Мястото му на трапезата се случило между двама мъже. Единият бил спретнат възпитан господин, който не хвърлял думи на вятъра. Другият бил облечен твърде шарено, пламенно се изказвал по всички въпроси, ръкомахал и кривял лице в ужасни гримаси. След вечерята Хумболт се обърнал към своя домакин: "Допадна ми Вашият луд", и посочил приказливия си съсед по маса. "Грешите - отговорил лекарят. - Мълчаливецът е луд, а този, ексцентричният е мосю Оноре дьо Балзак".

Есето на Артър Кристъл потвърди убеждението ми в две неща:

1. Че нещата рядко са такива, каквито изглеждат;

2. Че телевизията е имала/има потенциала да се превърне в нещо, далеч по-добро от това, което е сега.

За вярата, вярванията и още нещо

2009-09-26T16:52:00.002+03:00

Папа Бенедикт ХVІ пристигна в Прага. Изненадващо за мен, оказва се, че почти половината чехи вече са атеисти (преди години процентът на вярващите беше доста по-висок). Подозирам, че у нас нещата стоят обратно - имам чувството, че сега доста повече от преди са тези, които смятат за престижно да се декларират като принадлежащи към една или друга конфесия. Убедена съм, че повечето от декларираните вярващи наистина се изживяват като такива. Вярвам, че те са искрени, когато правят изявления относно религиозната си принадлежност. Без вяра е трудно да се живее. Без вяра оцеляват само социопатите, които гледат на общностното единство само като на инструмент за постигане на собствените си цели. A propos, нямам особено доверие към хората, призоваващи към единение - колективните интереси са идеалната овча кожа, наметната върху вълчия врат. Казват, доверието ще е основният дефицит на настоящия век. Ненапразно, макар и непризнаван от философите, Слотердейк е най-популярният мислител на съвремието: да не забравяме, че дори отявлените му критици ценят книгата "Критика на циничния разум". На практика, циникът не отхвърля общоприетите вярвания. На практика, циникът експлоатира вярванията по образцово ефективен начин.

Когато казваш, че си невярващ в наше време, фактически заявяваш отказа си не толкова от конформизъм, колкото от всякакво желание да се скриеш зад някакъв фатализъм, да намериш опора, когато собствените ти морални възгледи се окажат "пречка" за успеха ти в живота. Моралните устои не произтичат от религията. Не го твърдя аз, твърди го нобеловият лауреат по физика Виталий Гинзбург. В интервю пред BBC на въпроса: "Тоест, Ви смятате, че е по-добре да се борим за образованието, отколкото да се опитваме да се борим за морала чрез религията?", той отговаря: "Безусловно".

За разлика от акад. Гинзбург, аз не намирам, че "религията е признак за безкултурие". И културен, и много образован човек може да бъде вярващ. Има безброй примери.

Не бих го нерекла цинизъм, по-скоро скептицизъм. Всяко нещо в обществения ни живот се свежда до проблема "имам доверие/нямам доверие". Цялата система на демокрацията се гради на това - избираш този, който ти вдъхва доверие, че ще направи това, което смяташ за нужно. Защото той е образован, подготвен, има знанията и уменията да реши проблема по възможно най-добрия начин. Твоята работа е друга - да правиш това, което можеш, и то така, както трябва. Затова поръчваш на други да преценяват всички фактори и да вземат решения, които да ти създадат условия да живееш добре, ако работиш добре. Това се нарича представителна демокрация - да има хора, които да изработват правила, създаващи баланса в обществото - баланс, който се нарича още "справедливост". И ако мнозинството няма усещането за справедливост, проблемът не е в идеята за представителна демокрация. Пряката демокрация само на пръв поглед изглежда по-справедлива. Всяка демокрация се базира на доверието. А не на начина, по който бива обективирано това доверие. Изобщо няма да подхващам въпроса за методите на "убеждаване", че би било по-добре за теб, ако "повярваш" в една или друга конкретна кауза. Тези методи работят дори по-успешно в условията на пряката демокрация.

Виталий Гинзбург казва още, че да вярваш на креационистката теория, а не на Дарвиновата, е все едно да вярваш на този, който ти казва, че "две по две е пет", а не на този, който твърди, че "две по две е четири". Въпрос на избор. Аз не бих осъждала този, който повярва, че "две по две е пет". Стига да не дава вяра на този, който му проповядва подобна теория, само заради черните му очи.

P.S. Повод за публикацията е статията в днешния брой на в. "Дневник".

Истински писма от Иво Джима

2009-09-19T17:31:00.002+03:00

Филмът, разбира се, е забележителен. Нали си спомняте от четивата по история, как рицарите погребвали с почести победения противник, ако той се сражавал геройски и загинал с достойнство? Нещо подобно е направил Клинт Истууд - отдал почит на врага, който разбирал, че битката е обречена, но бил решен до последен дъх да защищава родината и дома си. Ужасът на войната е тъкмо в това, че всяка от страните защищава еднакви ценности, всяка от страните мотивира бойците си като им вменява в дълг да бранят живота на най-близките си. И това не е празен лозунг, нещата по време на война стоят тъкмо така. Защото войната дава богати възможности безнаказано да се развихрят най-долните човешки страсти, най-отвратителните човешки черти. Понякога героизъм е да запазиш човешкото се себе си в тези условия. (Щях да напиша "противоестествени условия", но дали наистина са противоестествени?). Клин Истууд с дилогията си казва точно това: паметниците не винаги овековечават истинския подвиг. Но дори така да е, има нужда от тези паметници.

Харесвам тези два филма на Истууд. Хареса ми и статията в The New York Times за едно истинско писмо от Иво Джима. Предполагам, че имате представа за какво става въпрос. Ако американските войски имали контрол върху островчето Иво Джима, те можели го използват като база за въздушни нападения върху Токио. Затова там бил дислоциран предварително обречен гарнизон, който да попречи на американците да превземат острова. Предварително обречен, защото японските главнокомандващи знаели, че не могат да осигурят нито подкрепление, нито муниции, нито каквото и да било на частите, пратени на заколение. Офицерите и войниците също го знаели. Но знаели също така, че американските бомби ще паднат върху къщите им, върху майките им, върху децата им.

Американските войници и офицери знаели, че колкото повече бомби паднат върху Япония, толкова по-бързо ще свърши ужаса на войната, толкова по-малко лишения ще търпят близките им, толкова по-малко американски майки ще получават известия за гибелта на синовете си.

Скалистият остров в Тихия океан станал средоточие на сблсъка между хора, които бранели едно и също; хора, които били пратени там не по своя воля, но по своя воля били решени да сложат край на цялото това безумие войната, - поне засега.

Франклин У. Хобс-ІІІ сега е на 85. Останал пълен сирак от 10-годишен, но дядо му не бил никак беден, така че бъдещето му било осигурено. Само да не била войната. През зимата на 1945 г. Франклин се озовава на о-в Иво Джима в състава на свързочните войски. Дотогава не бил виждал убити. За осемте месеца, които прекарал на острова след превземането му от американските войски, се нагледал на трупове - 7 хил. на съотечественици и 21 хил. японски. Един ден се натъкнал на тялото на японски войник без видими белези от нараняване (много японци умирали от жажда). От горния ляв джоб на куртката се подавало ъгълче на плик. Извадил го. Вътре имало детска рисунка и снимка на бебе. Франклин попитал командира дали може да задържи плика и съдържанието му. Разрешили му.

Франклин се върнал в родината си, завършил Харвард, оженил се, родили му се четири деца. Постарал се да забрави Иво Джима, да забрави войната. Жена му намерили рисунката, поставила я в рамка и я окачила в детската. Синовете и дъщерите на Франклин така и не разбрали историята на картината - смятали, че е произведение на изкуството или нещо, което майка им е нарисувала в детската градина.

След време г-н Хобс се развел и се оженил втори път. Новата му съпруга поискала да узнае откъде е рисунката и скритата в рамката снимка. Франклин й разказал. "Не искаш ли да предадеш тези неща на децата, на които те всъщност принадлежат?", попитала Мардж. "Защо не", замислил се Франклин. Осъзнал, че самият той би искал да има подобен спомен от родителите си, които загубил толкова рано.

Мардж посещавала църква, в която се запознала с една японка. Г-жа Вада не отказала съдействие - свързала се с японското посолство във Вашингтон с молба да издирят децата на загиналия японски войник. Но от посолството поискали оригиналите на снимката и рисунката, а Франклин Хобс не бил склонен да се раздели с тях. Тогава Рейко Вада при поредното си посещение в родината взела ксерокопия на документите и се обърнала към съответните токийски власти. По адреса на плика бързо стигнали до по-голямата дъщеря Чие Такегава - автор на рисунката. По-малката - Йоко Такегава, която била на снимката и се родила след мобилизацията на баща им, живеела в Бруклин.

Когато Франклин я посетил, Йоко спонтанно го прегърнала и признала, че дотогава свързвала баща си само със стипендията, която японското правителство й осигурило, за да завърши образованието си. Сега знаела, че в последния си миг баща й мислел за нея. Сега имала възможност да получи бащината обич.

Такива ми ти работи. Сантиментални. Дали пък в трудни времена сантиментализмът не е това, което ни помага да запазим ония ценности, дето ги наричаме вечни?

Осака

2009-09-17T22:07:00.003+03:00

Ще ходя в Япония, живот и здраве. Надявам се за Коледа да посетя Комикета в Токио, но ще пребивавам основно в Осака. Засега събирам кураж и знания, белким urbis Осака и orbis се окажат благосклонни.

Отчет за подготовката ми:

"Отдалеч" - въведение, което изглежда напълно off topic;

"Имало едно време" - малко истории като приказки;

"Търговците в храма";

"Тъмни години" - Средновековието си е Средновековие;

"Нови времена" - нещо като Ренесанс;

"Мореплавателите" - Великите географски открития;

"За ролята на пиратите в историята".

Дай боже да има още )

Един гледа...

2009-09-08T09:36:00.003+03:00

В тия дни на траур туристическият бизнес май се готви за сватба. Ни в клин, ни в ръкав масмедиите дружно се заеха да разчепкват ситуацията с туроператорите и да пропагандират исканията на бранша. А исканията се свеждат до следното:

1. Регистрационният режим да стане разрешителен. Ясно е какво означава това - някаква комисия да решава кой има право да работи като туристически агент и кой - не. Страничният ефект от разрешителните режими вече го знаем;

2. В комисиите, които ще вземат решенията за разрешения, да участват представители на вече регистрирани туроператори, т.е. да не може да се получи разрешение без препоръка на "старите" в бизнеса и прочее, и прочее. До какво би довела такава практика? До нелоялна конкуренция и монополиция на бранша.

Имаше даже една екзотична идея граничните власти да не разрешават излизането в чужбина на автобуси, които не се използват от регистриран туроператор. Още малко и ще им дойде наум да закрият превозвачите и да ги преродят в туроператори.

Притеснителното е, че всички - от отрасловата държавна администрация до браншовите организации, единодушно застават зад горните искания. Притеснително е, единственият глас, който оспори разумността на такива предложения беше този на Румен Драганов - председател на Института за анализи и оценки в туризма, и останах с впечатление, че този глас бе допуснат до ефир по недоглеждане. Притеснително е, че ресорният зам.министър реагира с очевидно раздразнение, когато беше споменато становището на Р. Драганов.